Процесът на изграждане на нациите в Европа (2)
Съединението на България. Литогарафия от Николай Павлович
Всяко задоволително разглеждане ще трябва да бъде многопричинно и да се движи между различни степени на генерализация; освен това то ще трябва да обхваща хронологически дълъг период от неравномерно европейско развитие.
Предшественици на националното изграждане
Всяко подобно обяснение трябва да започва с „прелюдията“ към модерното национално изграждане, която се разиграва в късните средновековни и ранните модерни времена и има огромна важност не само за държавите-нации от Запада, но и за онези етнически групи, които си остават или тепърва се оказват доминирани от „външни“ управляващи класи в центъра и на изток по континента, а също и по други места.
В историческата действителност, разбира се, се срещат не само тези идеални типове, но и множество преходни случаи. Голям брой средновековни форми на управление със собствени писмени езици не са успели да се развият успешно до държави-нации, а напротив, са изгубили автономността си отчасти или изцяло, докато населенията им по правило са запазили етничността си.
Това важи за чехите, каталонците, норвежците, хърватите, българите, уелсците, ирландците и други. Дори и в случаите на типологично доста „чисти“ недоминантни етнически групи – например словенци, естонци или словаци – тяхното общо минало не може да бъде отхвърляно като чист мит.
Казано по-общо, наследството от първата фаза в процеса на национално изграждане, дори и ако тя е била прекъсната, често е оставяло значителни ресурси за следващата. Ето в какво конкретно се състоят те:
1. Много често се съхраняват някои останки от по-раншна политическа автономия, макар и, [странно], възприети от членове на съсловия, принадлежащи към „управляващата“ нация, които създават определени напрежения между съсловията и абсолютизма. От своя страна те предоставят импулси за по-късни национални движения.
Тези проявления могат да се наблюдават в много части на Европа през късния осемнадесети век – например при съпротивата на унгарските, бохемски и хърватски съсловия срещу хабсбургския [Josephine] централизъм, реакцията на аристокрацията във Финландия против нео-абсолютизма на [шведския крал] Густав III, опозицията на протестантските земевладелци в Ирландия срещу английската централизация или в отговора на местната норвежка бюрокрация срещу датския абсолютизъм.
2. „Паметта“ за предишната независимост или държавност, дори и разполагаща се далеч назад в миналото, може да играе важна роля при стимулирането на националното историческо съзнание и етническа солидарност. Това е основният аргумент, използван във фаза В от патриотите в чешките земи, Литва, Финландия, България, Каталония и другаде.
3. В много случаи средновековният писмен език повече или по-малко оцелява, което прави по-лесно развитието на нормите на съвременния език със собствената му литература, какъвто се оказва случаят при чехите, финландците и каталонците, сред много други.
Но контрастът между случаите с такова наследство и онези, при които то липсва, е бил силно преувеличаван през деветнадесети век, когато понякога се е твърдяло, че те съответстват на разграничението между „исторически“ и „неисторически“ народи, докато на практика неговата значимост касае единствено темпото, с което възниква историческото съзнание на нацията.
Ясното при тези случаи обаче е, че съвременният процес на създаване на нации започва със събирането на информация за историята, езика и нравите на недоминантната етническа група – информация, която се превръща в решаваща съставна част от първата фаза на патриотическата агитация.
Учените изследователи от фаза А „откриват“ етническата група и полагат основите за последващото формиране на „национална идентичност“. Но тяхната интелектуална дейност не може да бъде наречена организирано социално или политическо движение. Повечето от патриотите не формулират до този момент никакви „национални“ изисквания. Превръщането на техните намерения в цели на някакво социално движение, стремящо се към културни и политически промени, е продукт на фаза В и причините, поради които това се случва, все още си остават до голяма степен въпрос на дискусии.
Защо научните интереси се превръщат в емоционална привързаност? И защо привързаността или лоялността към даден регион прерастват в [себе]идентификация с дадена етническа група като бъдеща нация?
Ролята на социалната мобилност и комуникацията
Като първи подход към въпроса за тази трансформация може да се очертае [наличието на] три решаващи процеса:
(1) социална или политическа криза на стария ред, съпровождана от нови напрежения и хоризонти;
(2) поява на недоволство сред значителни части от населението;
(3) загуба на вяра в традиционните морални системи и преди всичко упадък на религиозната легитимност, дори и ако това засяга само малка част от интелектуалците (но не само онези, които са повлияни от рационализма на Просвещението, а също и такива от по-различни мисловни течения).
Като цяло е ясно, че бъдещите изследвания трябва да обърнат повече внимание на тези различни кризисни аспекти, както и на способността или готовността на патриотите да формулират реакции към тях не само от социална или политическа, но и от национална гледна точка.
Ако в такива моменти група интелектуалци подхване истинска национална агитация, то това поставя в ход критичната фаза В. Но това не означава автоматично раждане на модерна нация – за нейната поява са необходими допълнителни условия.
Защото тук трябва да попитаме при какви обстоятелства една подобна агитация става окончателно успешна, като се превръща в масовото движение на фаза С, способно да осъществи националната програма?
Социалните учени са предлагали различни теории, с чиято помощ да се обясни тази трансформация, но те едва ли могат да ни удовлетворят, тъй като не отговарят на емпирическите факти. Ърнест Гелнър например приписва възхода на национализма по същество на функционалните изисквания на индустриализацията.
Но повечето от националните движения в Европа възникват доста преди появата на модерна индустрия и обикновено приключват решаващата „фаза В“ от развитието си преди да са имали какъвто и да е контакт с нея – много от тях всъщност при преобладаващо аграрни условия. Но дори и ако [приемем, че] такива пропуски са нещо обичайно за социологическата литература, то все пак не можем да се ограничим просто до индуктивни описания от вида, предпочитан от традиционния историограф.
Нека тогава разгледаме два други фактора, обозначавани с различни названия от различни автори, но по същество сравнително общоприети в тази област. Ако възприемем речника на Карл Дойч, то можем да ги наречем „социална мобилност“ и „комуникация“.
Тук ситуацията изглежда доста еднозначна, разгледана на пръв поглед. Можем да потвърдим, че в повечето случаи членовете на патриотичните групи принадлежат към професии с доста висока вертикална мобилност, при което в никой от случаите те не са били доминирани от хора, набрани от групи с ниска социална мобилност, примерно селяни.
Високата степен на социална мобилност следователно изглежда е била благоприятно условие за приемането на патриотични програми във фаза В. Дотук добре. (За нещастие обаче ние знаем също, че тя често е улеснявала успешната вертикална асимилация на членове на същата група в редиците на управляващата нация.)
По същия начин, социалната комуникация като предаване на информация за реалността, както и на определени отношения към нея, със сигурност е играла важна роля при възхода на модерното капиталистическо общество – и ако изследваме занятията на патриотите, то действително ще стигнем до извода, че националната агитация е привличала с най-голяма сила онези хора от недоминантната етническа група, които са имали достъп до най-добрите канали на тази комуникация.
Териториалният анализ предоставя същите резултати: регионите с най-гъсти комуникационни мрежи са били най-възприемчиви за такава агитация. Ето защо гледната точка на Дойч изглежда получава потвърждение – а именно, че възходът на националните движения (той говори за национализъм) е вървял ръка в ръка заедно с напредъка на социалните комуникации и мобилността, самите те бидейки процеси вътре в една по-голяма трансформация на обществото.
И все пак е нужно да се съпостави тази хипотеза с историческата реалност в поне два ограничаващи случая. Като една от тези крайности трябва да посочим примера с областта Полесье в междувоенна Полша – регион с минимална социална мобилност, много слаби контакти с пазара и спорадична грамотност. Запитани каква е националността им по време на преброяването от 1919, болшинството от тамошните жители отговарят просто: „от тука“. Същата картина преобладава и в източна Литва, западна Прусия, долна Лужица и различни балкански региони.
Но какво да кажем за противоположната ситуация? Могат ли интензивният растеж на комуникациите и високата степен на социална мобилност да бъдат считани за причини на успеха на фазата В? В никакъв случай – опитът на земи като Уелс, Белгия, Бретан или Шлезвиг показват, че, напротив, те често могат да съществуват заедно със слаба реакция към националната агитация, при условия, където съзряващият конституционен ред се оказва по-важен.
Криза и конфликт
Трябва следователно да е съществувал и някакъв друг важен фактор, освен социалната промяна и високите нива на мобилност и комуникация, които обикновено подават импулса към национално движение. Аз наричам този фактор „национално-релевантен конфликт на интереси“, или с други думи социално напрежение или сблъсък, които могат да бъдат приписани на езикови (а понякога и религиозни) разделения.
Обичаен пример за това от деветнадесети век е конфликтът между новите университетски възпитаници, идещи от някоя недоминантна езикова група и затворения елит на управляващата нация, поддържащ наследствена хватка върху водещите позиции в държавата и обществото.
Но е имало също и сблъсъци между селяни, принадлежащи към подчинената група и земевладелци от доминантната, между занаятчии от първата и търговци на едро или фабриканти от втората, и така нататък. Важно е да се подчертае, че конфликтите на интереси, свързани със съдбата на националните движения, не могат да бъдат сведени до класови конфликти – тъй като националните движения винаги са набирали членовете си от няколко различни класи и групи, така че интересите им са били определяни от широк спектър на социални отношения (включващи, разбира се, и класови отношения).
Но защо социалните конфликти от този род са били артикулирани от национална гледна точка по-успешно в някои части на Европа, отколкото в други? Парадоксално, но може да се твърди, че през деветнадесети век националната агитация често е започвала по-рано и е имала по-големи успехи в областите, в които недоминантната етническа група като цяло (често включително и лидерите ѝ), е имала само слабо политическо образование и буквално никакъв политически опит, поради абсолютисткото потисничество, под което са израснали. Бохемия или Естония са само два сред многото примери.
При тези обстоятелства има само малко място за по-високо развити форми на политически дискурси или спорове. И от двете страни на даден конфликт е било по-лесно социалните противоречия или враждебности да бъдат обяснени от национална гледна точка – като заплахи към общата култура или собствения език, или етнически интерес. Това е и главната причина, поради която при западноевропейските национални движения се открива типологично различие (виж по-горе тип 4).
Именно по-високите нива на политическа култура и опит са позволили конфликтите на интереси в повечето западни зони да бъдат артикулирани в политически понятия. Така например фламандските патриоти са били разделени на два лагера още от самото начало на фаза В – либерали и клерикали – и повечето фламандски избиратели са изказвали политическите си предпочитания чрез гласуване за едната от двете партии, либералната или католическата, като с това са оставяли само една малка група за чисто Фламандската партия. Същият феномен може да се наблюдава в днешните Уелс или Шотландия.
При тези условия националната програма не може лесно да спечели масова подкрепа, а в някои от случаите никога не достига преход към фаза С. Изводът от това е, че не е достатъчно да се разглежда единствено формалното равнище на социалните комуникации, достигнати в дадено общество – освен това трябва да се изследва внимателно и естеството на съдържанията [посланията], предавани чрез тях (дори и ако те са отчасти несъзнателни).
Ако националните лозунги и цели, използвани от агитаторите за артикулиране на социални напрежения, действително съответстват на непосредствения ежедневен опит, на нивото на образование и системата от символи и стереотипи, утвърдени сред мнозинството хора от недоминантната етническа група, то достигането на фаза С е възможно в сравнително кратко време.
[Така формулираният] модел на успешното национално движение следователно включва задължително поне следните четири елемента:
(1) криза на легитимността, свързана със социални, морални и културни напрежения;
(2) базисно ниво на вертикална социална мобилност (някои образовани хора трябва да произлизат от недоминантната социална група);
(3) достатъчно високо ниво на социална комуникация, включително и грамотност, училищно образование и пазарни отношения;
(4) национално-релевантни конфликти на интереси.
Този модел не претендира да обяснява всичко в дългата и комплексна история на националните движения, Позволете ми да илюстрирам това с посочване на някои от проблемите, които остават неразрешени и до днес, въпреки изобилието от нови „теории на национализма“.
Край, от сп. Либерален преглед
Мирослав Хрох (род. 1932) е чешки историк и теоретик в областта на социалните науки. Понастоящем той е професор в Карловия университет, Прага.
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Как ще делим историята със Скопие?! Като на Женския пазар? - пълен текст 
Българи бранят бащин край, майкопродавци ги хулят 
„Ню Йорк таймс“: България трябва да намери баланс между Тръмп и Путин 
Процесът на изграждане на нациите в Европа (1) 
Процесът на изграждане на нациите в Европа (2) 
