През последните години се появи значително количество нови изследвания по въпроса за нациите и национализма, голяма част от тях разработвани от социални учени, които първо разработват голямомащабни теоретически рамки, а след това илюстрират обобщенията си чрез внимателно подбрани примери.

Историците предпочитат да започват първо с емпирическите изследвания, а едва след това да се придвижват към по-мащабни заключения.

Всеки историк на националните движения ще се съгласи, че разбирането на тези процеси е силно затруднено от сериозните „дупки“ в наличността от данни. В този смисъл всички защитими заключения си остават не повече от частични открития, а всички „теории“ трябва да се приемат просто като база за по-нататъшни изследвания.

В полемичен план може да се каже, че в момента имаме свръхпроизводство на теории и стагнация в полето на сравнителните изследвания по темата.

Нация и гражданско общество

Това неудобно обстоятелство се дължи, мисля, отчасти на едно широкоразпространено концептуално объркване. Защото днес процесът на оформянето на нациите в Европа обикновено се разглежда като следствие от разпространението на идеите на „национализма“. Това е може би особено валидно при днешната англосаксонска литература.

По мое мнение този подход към темата е най-вече заблуждаващ, тъй като разпространението на националните идеи е могло да се случи само при наличието на специфични социални предпоставки.

Оформянето на нациите никога не е било просто проект на амбициозни или нарцистични интелектуалци, а идеите не са могли да се разпространяват из Европа просто въз основа на собствената си вдъхновяваща сила. Интелектуалците могат да „изобретяват“ национални общности само ако вече са налице някои обективни предпоставки за формирането на нацията.

Карл Дойч е отбелязал отдавна, че, за да може да възникне национално съзнание, то първо трябва да съществува нещо, което то да осъзнае. Индивидуалните открития на национално чувство не обясняват защо те са се получили в толкова много страни, независимо едно от друго, при определени обстоятелства и в различни епохи.

И така, „нацията“ разбира се не е някаква вечна категория, тя е продукт на дълъг и сложен процес на историческо развитие в Европа. Нека за собствените си цели да я определим първоначално като голяма социална група, обединена не само от едно, а от комбинация от няколко вида обективни взаимоотношения (икономически, политически, езикови, религиозни, географски, исторически), както и от тяхното субективно отражение в колективното съзнание.

Много от тези връзки могат да бъдат взаимозаменими – някои от тях играят особено важна роля в даден процес на национално изграждане и само допълнителна роля в някой друг. Но сред всички тях три такива се очертават като незаменими:

(1) „памет“ за някакво общо минало, разглеждана като „съдба“ на групата – или поне като неин ключов елемент;

(2) плътност на езиковите и културни връзки, позволяваща по-висока степен на социална комуникация вътре в групата, отколкото вън от нея;

(3) концепция за равенство на всички членове на групата, организирани в гражданско общество.

Процесът, при който около тези централни елементи се формират нации, не е нито предопределен, нито необратим. Той може да бъде прекъснат, също както и да бъде подновен след дълго прекъсване. При разглеждането на Европа като цяло става ясно, че той е преминал през две отчетливо различни фази, с неравна продължителност.

Първата от тях започва през Средновековието и води до два силно различни резултата, които предоставят контрастно-различни изходни точки за втората фаза – онази на прехода към капиталистическа икономика и гражданско общество. При този [втори] момент пътят към модерната нация в пълния смисъл на думата получава началото си откъм една от две контрастно-противоположни социално-политически ситуации (макар че, разбира се, има и преходни случаи).

В голяма част от Западна Европа – Англия, Франция, Испания, Португалия, Швеция, Холандия – но също и пò на Изток, в Полша, ранната модерна държава се развива под доминацията на една етническа култура – или в абсолютистка форма, или като система от представителство на съсловията. В болшинството от случаите късният феодален режим бива впоследствие трансформиран, чрез реформи или революция, в модерно гражданско общество, паралелно с изграждането на националната държава като общност от равни граждани.

От друга страна, в повечето части на Централна и Източна Европа, определена „екзогенна“ [външна] управляваща класа, доминира над различни етнически групи, които заемат някаква компактна територия, но не притежават „своя собствена“ аристокрация, политическо тяло или продължителна литературна традиция.

Собствените ми изследвания се занимават най-вече с тази втора група от ситуации. Погрешно би било обаче да се смята, че този втори вид ситуация никога не е съществувал и в Западна Европа.

Получило се е така, че нещастията на „недоминантната етническа група“ винаги са били асоциирани със земите от Източна и Югоизточна Европа – като съдба [най-вече] на естонци, украинци, словенци, сърби или други [народи]. Но в Западна и Югозападна Европа първоначално също е имало множество подобни общности.

Там обаче средновековната или ранната модерна държава е асимилирала по-голямата част от тях, макар че значителен брой специфични древни култури са устояли на подобни процеси на интеграция – ирландци, каталонци, норвежци и други (може би в Източна Европа гърците представляват подобна аналогия).

Освен това е налице и важен набор от преходни случаи, при които етническите общности са притежавали „своя собствена“ управляваща класа и литературни традиции, но не и обща държавност – германците и италианците, или по-късно (след загубата на държавата си), поляците.

Сега, при втория вид ситуация, върху които се концентрира собствената ми работа, началото на процеса на национално изграждане може да се датира към момента, в който дадени групи вътре в недоминантната етническа общност започват да обсъждат собствената си етничност и да я възприемат като потенциално оформяща се нация.

Рано или късно те започват да отбелязват определени дефицити, които все още недостигат в бъдещата [им] нация и започват да полагат усилия за постигането им, опитвайки се да убедят сънародниците си във важността на съзнателната принадлежност към нацията.

Самият аз обозначавам тези организирани опити за постигне атрибутите на изцяло оформена нация (които не винаги и навсякъде са успешни) с понятието национално движение. Далеч от реалността е да се твърди, че всички патриоти на националните движения в Централна и Източна Европа от деветнадесети и ранния двадесети век са били националисти в този, точния смисъл на думата.

Понятието почти не може да бъде приложено към такива представителни фигури като норвежкия поет Хенрик Вергеланд, който се опитва да създаде език за страната си , полският писател [Адам] Мицкевич, който копнее по освобождението на страната си или дори чешкият учен [Томаш] Масарик, който формулира и реализира програма за национална независимост, след като цял живот се е борил против чешките националисти.

Национализмът е само една от многото форми на националното съзнание, пораждащо се в хода на тези движения. Разбира се, по-късно той често се превръща в значителна сила в този регион, както го прави и пò на Запад, в региона на нациите-държави – като вид политика на силата с ирационални отсенки. Но [типичната] програма на националното движение е от друг вид.

Нейните цели обхващат три основни групи искания, които отговарят на осъзнаваните дефицити на националното съществуване:

(1) създаването на национална култура, основаваща се местния език, както и нейното използване в образованието, администрацията и икономическия живот;

(2) постигането на граждански права и политическо самоуправление, първоначално под формата на автономия, а в края на краищата (обикновено много късно, като изрично изискване) – на независимост;

(3) създаване на пълна социална структура от етническата група, включително образовани елити, чиновничество и предприемаческа класа, но също – там, където е необходимо – свободни селяни и организирани работници.

Сравнителната важност и таймингът на тези три набора от изисквания варират във всеки от случаите. Но траекторията на всяко национално движение е изпълнена едва когато са изпълнени и трите от тях.

Между началната точка на всяко национално движение и неговото успешно приключване могат да бъдат разграничени три структурни фази, в зависимост от характера и ролята на активните му участници, както и степента на национално осъзнаване, появяваща се в етническата група като цяло.

В началния период, който аз наричам фаза А, енергиите на активистите са отдадени преди всичко на научни изследвания в, и разпространяване на, лингвистичните, културни, социални и понякога исторически характеристики на недоминантната група – но като цяло без отправяне на някакви специфично-национални искания за поправяне на дефицити (някои от тях дори не вярват, че групата им изобщо би могла да се превърне в нация).

Във втория период, или фазата B, се появява нов набор от дейности, при които вече се правят опити за спечелване на възможно най-голям брой членове на групата за каузата на създаването на бъдещата нация, чрез патриотически действия за „пробуждане“ на националното съзнание сред тях – по правило в началото без особен успех (в една под-фаза), но по-късно (в друга под-фаза), със спечелване на все по-възприемчива аудитория.

Щом само по-голямата част от населението започне да отдава специално значение на националната си идентичност, се формира масово движение – нещо, което аз наричам фаза C. Едва порез тази финална фаза може да се формира пълна социална структура, а движението може да се диференцира и разграничи на отделни крила – консервативно-клерикални, либерални и демократически, всяко от тях със собствена програма.

Четири вида национални движения

Целта на тази периодизация, така както я предлагам, е да позволи правенето на смислени сравнения между отделните национални движения – тоест нещо повече от прости синхронни наблюдения на онова, което се случва в едно и също време в различните европейски земи от 19 век.

Предлагам тук някои от най-важните маркери, някои от които са били изследвани от мен или от други изследователи, докато останалите си остават теми за бъдещи изследвания:

- социална принадлежност и разпределение по територията на страната на водещите патриоти и активисти;

- ролята на езика като символ и средство за идентификация; мястото на театъра (а също на музиката и фолклора) в националните движения;

- видимостта или невидимостта на гражданските права като изискване;

- важността на историческото съзнание;

- позицията на социалната система и разпространението на грамотността;

- участието на църквите и влиянието на религията;

- приносът на жените като активистки и символи.

Но освен всички параметри, изредени дотук, собствените ми изследвания показват, че от основополагащо значение за всяка типология на националните движения в Централна и Източна Европа (но не само там) е съотношението между преходите към фаза B, a след това фаза С, от една страна, и прехода към конституционно общество, основаващо се на равенство пред закона, от друга – процес, който обикновено се характеризира като момент на „буржоазна революция“.

Комбинацията от тези две поредици от промени ни позволява да разграничим четири различни видове национални движения в Европа:

1. При първия случай зачатъците на национална агитация (фаза В) са се получили по време на стария абсолютистки режим, а масов характер тя придобива във време на революционни промени в политическата система, когато започва да се утвърждава и организирано работническо движение.

Водачите на фаза В създават националните си програми при условия на политическа криза. Такъв е случаят с чешката агитация в Бохемия, както и с унгарското и норвежко движения; всички те навлизат във фаза В около 1800. Норвежките патриоти придобиват конституция и декларация за независимост през 1814, докато чехите и унгарците формулират – макар и по напълно различен начин – собствените си национални програми по време на революциите от 1848.

2. При втория случай националната агитация също започва да набира сила при стария режим, но преходът към масово движение, или фаза С, тук се отлага до времето след приключване на конституционната революция.

Това изместване на последователността може да бъде причинено от неравномерно икономическо развитие, както е в случаите при Литва, Латвия, Словения или Хърватска; но също и от чуждо потисничество, както е в Словакия или Украйна. Може да се каже, че фаза В е започнала в Хърватска през 1930-те, в Словения през 1840-те, в Латвия в края на 1850-те, а в Литва не преди 1870-те. Съответно фаза С е достигната в Хърватска не преди 1880-те, в Словения през 1890-те, а в Латвия и Литва едва по време на революцията от 1905.

Насилственото поунгарчване [Magyarization] задържа прехода към фаза С в Словакия след 1867, а същото прави и потисническата русификация в Украйна.

3. При третия случай националното движение придобива масов характер още при стария режим, и то още преди утвърждаването на гражданско общество или конституционен ред. Движенията от този вид водят до въоръжени въстания и се ограничават до териториите на Османската империя в Европа – Сърбия, Гърция и България.

4. При последния случай националната агитация започва първо при конституционни условия, при по-развит капитализъм, характерен за Западна Европа. В тези случаи националното движение може да достигне фаза С доста рано, както е при земите на баските или в Каталония, докато при други случаи тя се достига едва след много дълга фаза В, както е във Фландрия, или изобщо не се достига – както в Уелс, Шотландия или Бретан.

Нито един от описаните дотук етапи – от дефиниция през периодизация до типология – не е, разбира се, цел сам по себе си. Те не обясняват нито източниците, нито резултатите от различните национални движения. Сами по себе си те са просто необходими отправни точки към истинската задача на всяко историческо изследване: причинно-следственият анализ.

С какво се обяснява успеха на повечето от тези движения в епохата, приключила във Версай, както и поражението на останалите? Как да се обяснят вариациите в тяхната еволюция и развръзка? Ако модерната напоследък идея, че нациите в Европа са били изобретени от национализма, е очевидно необоснована, то моно-каузалните обяснения едва ли са много по-добри.

Следва