Михаил Иванов: В началото на етническия път (2)


Михаил Иванов: В началото на етническия път (2)

От първо лице: Какво се случи между 25 декември 1989 и 5 януари 1990 година...

На 26 и 27 декември в София започнаха да пристигат големи групи помаци – главно от Родопите (Чепинското корито, поречието на Места, Чеч, Мадан). На проведения на 29 декември пленум на ЦК на БКП се споменава, че броят на протестиращите пред парламента през този ден е около 10 хиляди. Бяха организирани от Независимото дружество за правата на човека, оглавено по това време вече от Румен Воденичаров, който, както се разбра, беше заел мястото на Илия Минев. Те се струпаха около сградата на парламента, скандирайки „Искаме си имената”. Водеха ги Байрам Гетов (той има дванайсетгодишна присъда като водач на съпротивата в Корница през 1973 г. срещу насилствената смяна на имената), Хасан Бялков също от Корница и четиримата координатори: Али Стивасаров от Зараево, Поповско, Мохамед Пилев от Мадан, Ваис Кунгьов от Велинград и Ибрахим Кърпачев от Лъжница, Гоце Делчевско. В историческата памет на помаците този техен протест е запомнен като „Първата вахта”.

Не си спомням кой ми се обади по телефона на 26 декември около обяд, но веднага тръгнах към Народното събрание. Там имаше вече много членове от Комитета, които разговаряха с помаците. Беше доста студено. Спомням си, че тези дни през деня се показваше някакво слънце, но през нощта температурата падаше под нулата (някои нощи до –10 градуса). Имаше и снеговалежи. Много от членовете на Комитета, особено жените, се включиха да носят чай и закуски. Физичките правеха чай в Атомния център и в термоси с коли колеги го сваляха до парламента. Някои приготвяха в домовете си банички, кифлички, соленки, курабийки. Виолет Цеков уреди да предадат по програма „Хоризонт” призив на нашия Комитет към софиянци да носят на придошлите от Родопите мюсюлмани храна и  топли напитки, за да ги подкрепим. И софиянци се отзоваха. Някои от нашите членове и досега си спомнят за това. Лъчезар Тошев даже го написа в един свой спомен.

Докато повечето мюсюлмани стояха на вахта, някои от водачите им дадоха интервюта по телевизията. Запомнил съм, че наред с Румен Воденичаров в организацията на протеста беше много активен Георгий Лунд от Независимото дружество. Доколкото помня, той живееше близо до парламента и неговият дом се беше превърнал в база на протестиращите.

Вахтата продължи няколко денонощия. През деня помаците обикаляха в плътни редици около сградата на Народното събрание, скандирайки своите лозунги за връщане на имената им. През нощта повечето от тях оставаха на открито. Много от членовете на Комитета оставахме с тях до късно.

На втория или третия ден някой каза, че към площад „Народно събрание” се е отправила манифестираща колона на противници на възстановяването на правата на мюсюлманите. Това се оказаха привърженици на новопоявилата са Българска национално-радикална партия (БНРП) с ръководител д-р Иван Георгиев. Не бяха много. Те развяваха български знамена и скандираха своите националистически лозунги. Изтръпнахме. Страхувайки се от провокация, предупредихме помаците да не се поддават. Това обаче се оказа, че не беше необходимо. Хората от Родопите останаха спокойни, а и хората на Иван Георгиев се въздържаха и до сблъсък не се стигна. Колоната мина през площада и зави през градинката на Св. Климент Охридски.

Междувременно на 27 декември сутринта голяма група от членове на Комитета отидохме в ритуалната зала на тогавашния Благоевски районен съвет в началото на булевард „Витоша”. Бяхме взели решение за това на събранието от 23 януари. Тогава Байрам Мъстън от Момчилград, който по това време работеше в Кремиковци, поиска Комитетът да му помогне и да се застъпи новороденият му син да бъде наречен с мюсюлманското име Осман. Решихме да се намесим, като Комитетът стане колективен кръстник на детето. Тази ни акция се оказа описана и в справка на Софийското управление на МВР, която беше публикувана в един от сборниците, издавани от Комисията по досиетата. Влязохме в залата и Байрам поиска от служителката детето да бъде записано с името Осман. Тя каза, че отговорът на неговата молба ще бъде даден на 29 декември. Тръгнахме си, като се уговорихме да отидем отново след два дни.

На 29 декември следобеда на този ден  на служебния вход на Народното събрание се появи секретарят на ЦК на БКП Александър Лилов (доколкото си спомням с него беше и председателят на Народното събрание Станко Тодоров). Лилов с мегафон съобщи на струпалото се множество, че току що Централният комитет на комунистическата партия е взел решение да бъдат възстановени правата на мюсюлманите в България. Последва нещо неописуемо. Помаците, които няколко денонощия бяха стояли на своята вахта, бяха обхванати от бурна радост. Те бяха щастливи. Те плачеха и се прегръщаха. Спомням си как Хасан Бялков се беше затичал срещу мене по тротоара от западната страна на парламента и, като ме видя, се хвърли да ме прегръща.

Множеството постепенно се измести пред официалния вход на сградата. Там сред хората се появиха д-р Константин Тренчев и определеният наскоро за говорител на БКП проф. Иван Ангелов. Те  потвърдиха новината. Помаците от радост ги понесоха на ръце и появилите се току що на площада камери на телевизията заснеха това. Така в съзнанието на широката публика Тренчев и Ангелов останаха като основните персонажи на взетото решение, с което беше даден старт на процеса за  възстановяването на мюсюлманските  имена. Тази персонализация после се оказа не без значение.

Аз бях застанал в подножието на паметника на цар Александър ІІ, откъдето видях как помаците се наредиха на стълбите на парламента и с много чувство запяха. До мене беше застанал Байрам. Той мълчеше и сълзите се стичаха по лицето му. Попитах го какво пеят хората. А той ми отговори: „Религиозен химн. Пеят във възхвала на Аллах и на правителството.”

После си тръгнаха. Тръгнаха си убедени, че въпросът с възстановяването на техните имена е решен и оттук нататък остава да се уредят само техническите подробности. На големи групи те се отправиха към гарата – най-напред по бул. „Руски” (както тогава се наричаше бул. „Цар Освободител”), за да свият после по бул. „Мария Луиза” (тогава бул. „Георги Димитров”). Ние вървяхме с тях. Случи се така, че когато първите стигнаха между сградите на тогавашния Държавен съвет (днес на Президентството) и на тогавашния Партиен дом (днес на Народното събрание), по същото време ръководителите на комунистическата партия, които бяха отишли в Държавния съвет, за да формализират партийните решения, се връщаха обратно в Партийния дом  да продължат своя партиен пленум. И тогава станахме свидетели на една сцена, която се е запечатала в паметта ми. Помаците се хвърлиха към Петър Младенов, Добри Джуров, Андрей Луканов, Станко Тодоров и другите от управляващата върхушка, за да се ръкуват с тях и да им благодарят за взетото решение. За тях в този момент това не бяха  партийни велможи, които носеха вина за техните страдания и сега незаслужено приемат благодарности, а тези, които представляват държавната власт, тези, които представляват българската държава. Те благодаряха на тази власт, към която се чувстваха лоялни, че отново ще могат да възстановят своята духовна цялост.

И сега, когато си спомням всичко това, се питам: Какво направихме и какво не направихме? Как допуснахме разни злосторници – лъжепатриоти, лъжезащитници на националните интереси, лъжеборци за права и свободи – да отблъснат помаците от държавата и те да се свият в черупките си, да се отчуждят, а младите да тръгнат масово да се изселват в Америка, Канада, Испания и други западни държави? Как стана така, че държавните институции и нароилите се политически партии не намериха път към тях, а гледаха безучастно как те остават сами на себе си? С единствената им надежда, че ако гласуват за ДПС, въпреки че много от тях не го одобряват всъщност, ще могат да разчитат на някаква защита.

Преди време ми попадна линк на  видеозапис в интернет от този следобед пред парламента (около 1 час). За съжаление вече не може да се активира. Жалко, защото видеозаписът съдържаше много ценна информация, включително за Комитета. На него например се вижда как нашият член Феим Мендерес от Бенковски произнася развълнувана реч. В множеството пред Народното събрание различих и Йълдъз Ибрахимова – скромна и с достойнство – и тогава, и до днес тя е съхранила будно своето гражданско чувство.

Към края на деня, както се бяхме уговорили, група от наши членове отидоха на кръщаването на Осман. Оказа се, че всичко е минало благополучно и детето е получило своето мюсюлманско име. За тези, които са били на кръщенето, това и досега е вълнуващ спомен. Младото семейство Мъстънови бяха щастливи.

Вечерта останах за известно време във фоайето на хотел „София” (сега „Радисън”), където се бяха събрали Румен Воденичаров и някои от ръководителите на мюсюлманите. Спомням си, че беше Хасан Бялков. Беше се разгорял остър спор. Хасан и другите помаци настояваха да се обособят от Независимото дружество. Румен Воденичаров беше категорично против.

На състоялия се на 29 декември пленум на ръководството на комунистическата партия, както е известно, Александър Лилов прочита доклад от името на Политическото бюро (Политбюро), в който се приема съответно  партийно решение за възстановяване на правата на турците и мюсюлманите. В него се отхвърля като „принципно неправилна” и се осъжда като „груба политическа грешка провежданата от авторитарния режим на Тодор Живков кампания за насилствено създаване на „етнически монолитна българска нация” и свързаните с нея извращения на конституционни права на български граждани”.

Непосредствено след това държавно-партийният елит се премества в сградата на Държавния съвет, където се провежда съвместно заседание на Държавния съвет и Министерския съвет, на което се взема вече институционално решение. Решенията от 29 декември и докладът на Лилов, подготвени за двайсетина (а може би и по-малко) дни, които бяха публикувани на следващия ден – 30 декември,  са обременени от недомлъвки и половинчатост на обявените мерки.

В доклада и в решенията става дума само за масовото преименуване на турците у нас през зимата на 1984-1985 г. и провежданата след това асимилационна политика, включително и провокирането на масова изселническа кампания през лятото на 1989 г. Но няма и намек за това, че така нареченият „възродителен процес” или, казано с правилните думи, грубото погазване от режима на Тодор Живков на етнокултурните права на мюсюлманските малцинства у нас се извършва планомерно и последователно в продължение на две десетилетия, като стартът е даден с решение на Политбюро през 1969 г. Няма нито дума за насилственото преименуване на помаците в началото на 70-те години, нито дума за преименуването на циганите на няколко вълни, последната – най-масовата от които, е в периода 1981-1983 г. Нищо не се казва за пълзящата асимилация сред турското население, наричана в документите на Държавна сигурност евфемистично  „преименуване на лица от смесени бракове” (правят се „изследвания” на родословното дърво на едно семейство, „открива” се, че той или тя произхожда в близкото или далечното минало от българи или българомохамедани и въз основа на това се извършва насилствено преименуване на двамата съпрузи и децата). Точно тази пълзяща асимилация, особено интензивна в периода 1982-1984 г., предизвиква ожесточена съпротива – създават се  първите нелегални турски организации, извършват се и първите терористични актове през лятото на 1984 г. във Варна и Пловдив.

Ограничаването във времето създава, разбира се, удобството тази стратегически осмислена политика да се сведе до еднократен акт, предприет „неочаквано” еднолично от Тодор Живков, и до следствията от този акт. В доклада изрично се казва, че „политическата отговорност за това волунтаристично решение носят персонално Тодор Живков и неговото най-близко обкръжение”.

В решенията от 29 декември нещата продължават да не се наричат с истинските им имена. Турците в България са наречени „тюркоезично население”, като по този начин се внушава, че това не са турци, а някаква общност, която говори на език от тюркската езикова група. Премълчава се забраната за изучаването на турския и другите малцинствени езици и забраната на тяхната употреба в художествената литература, периодичните издания и радиопредаванията, като се осъжда единствено недопускането със средствата на административния произвол да се говори и на „други езици в битовото общуване”. (Интересно е да се спомене, че в доклада на Лилов изразът „в битовото общуване” отсъства. В изказване на министъра на вътрешните работи Атанас Семерджиев  пред Колегиума на министерството от 29 декември, публикувано в споменатия по-горе сборник на Комисията по досиетата, се споменава, че въвеждането на израза „в битовото общуване” става по настояване на Минчо Йовчев) И не на последно място –  невинно репресираните политически затворници във връзка с промяната на имената се предлага не да бъдат напълно реабилитирани и компенсирани за причинените страдания, а само да бъдат амнистирани.

Но, въпреки всичко това, решенията на комунистическото ръководство от 29 декември представляват радикален завой в етническата политика на българската държава. С тях се възстановява като морална и политическа норма правото на всеки на доброволен избор на име, на свободно вероизповедание, на придържане към своите обичаи и обреди и, макар и само в битовото общуване, на ползване на своя език. Като грубо нарушение на законите и Конституцията и сериозно подкопаващи единството на българския народ се осъждат предприетите от края на 1984 г. и след това принудителни действия на авторитарния режим, с които тези права са погазени.

Ето защо нашият Комитет одобри тези решения. Още на 31 декември ние излязохме с декларация, в която с приповдигнат тон заявихме, че Комитетът „гласува своя кредит на доверие на новото ръководство”. Нашата оценка  беше, че „България направи решителна крачка по пътя на демокрацията”. Тази наша декларация е интересна и с това, че в нея ние направихме стъпка към прерастването на Комитета в движение, като призовахме да се създават повсеместно комитети за национално помирение – „по места и предприятия”, които да съдействат решенията от 29 декември да се реализират без забавяне, както и да се решава всеки случай, където има нарушаване на законите и правата на гражданите; навсякъде да се създават „условия и атмосфера на добросъседство”.

Не без самоирония си спомням, че в нашата наивност тримата говорители бяхме изписали на края на декларацията, която беше публикувана на 2 януари във в. „Кооперативно село”, имената и телефонните си номера. Последва това, което сега се нарича телефонен тероризъм. Анонимни лица ни се обаждаха по телефоните с люти закани. Нина Желязкова щяха да я горят като Жана д’Арк на клада, бай Сюлейман Гавазов –  да го режат на парчета с турски ятаган, а за мене съобщиха с най-сериозен и тържествен тон на 85-годишната ми майка, че Висш патриотичен съд е издал смъртни присъди на няколко лица и, „да, ето тук в списъка е и Вашият син, който също предстои да бъде екзекутиран”. Не беше подминат и Анжел (Джеки) Вагенщайн, който беше много активен в популяризирането на нашите идеи и за това върху него се изсипаха яростни антисемитски проклятия. Писмено поискахме от милицията да се положат усилия да бъдат издирени и наказани смелите анонимни герои, за което дадохме съгласието си телефоните да ни се подслушват (иначе не можело, нали Народната милиция и Държавната сигурност вече ще работят демократично). От това, разбира се, нищо не излезе, но и заплахите престанаха.

Лозунгът за национално помирение бързо доби популярност. Той гъвкаво беше възприет от комунистическата пропаганда. Още в доклада на Александър Лилов беше включен раздел „Главното сега е не възмездието, а помирението”. Тук е необходимо да се направи уговорка, свързана с това какво се разбира под възмездие. Нашата позиция, заявена в многобройните ни документи, беше, че националното помирение, т. е.  възстановяването на добрите междуетнически отношения, е възможно (нека да повторя) само в резултат на безкомпромисно разграничаване от миналото, само ако се каже цялата истина за извършените насилия и за страданията на хората. При това има виновни, заявявахме ние, и прокуратурата трябва да потърси отговорност от тях.

Сходна беше и позицията на акад. Николай Тодоров в споменатото негово изказване от 10 декември. Той също подчертава, че разкриването на конкретната вина и посочването на конкретните виновници е първостепенна задача и заключава, че ако лозунгът за „помирение” и за „единение” придобие недиференцираност по отношение на отговорността, той ще обрече на застой и ще създаде пречки на процеса на обновление. В края на декември и началото на януари идеята за помирение и съгласие става водеща в публикациите на органа на комунистическата партия „Работническо дело”. Уводната статия на вестника от 31 декември е озаглавена „По пътя на националното съгласие и помирение”. На 2 януари 1990 г. Политбюро провежда заседание, на което оценява обстановката в страната. В публикацията за това заседание се подчертава, че „висшият национален дълг и интересите на родината повеляват сега народно единство, помирение и съгласие”. На 2 януари на митинг в Кърджали Андрей Луканов (по това време секретар на ЦК на БКП) заявява: „нека разберем, че изходът от тази трудна ситуация е един-единствен – помирение и демокрация”.

На 5 януари е публикувана декларация  в подкрепа на решението на Държавния съвет и Министерския съвет от 29 декември, подписана от 27 политически и обществени организации, между които комунистическата партия, Българския земеделски народен съюз, Отечествения фронт, комсомола, професионалните съюзи, а също така – съюзите на научната и художествената интелигенция. Декларацията е подписана и от Съюза на демократичните сили, представляващ нововъзникналата опозиция в страната. В нея се прилага без изменения създадената с решенията от 29 декември матрица, като се иска да се вземат ефективни мерки за отстраняване на допуснатите нарушения, за строго зачитане правото на свободен избор на име, на свободата на вероизповеданията, на използване в битовото общуване на други езици освен българския, на спазване на традиционните обичаи и обреди. Подписалите организации призовават Народното събрание да предприеме такива мерки, които ще допринесат за народното единство, помирение и съгласие.

Но да се върна към 29 декември. В своите късни емисии, когато съобщаваше за решенията от този ден и свързаните с тях събития, радио Дойче веле съобщи и за кръщаването на новородения Осман (ние вече имахме добро сътрудничество с българската редакция на радиото и особено с Румяна Таслакова). Годината завършваше оптимистично.

В първия ден на Новата година обаче научихме, че на 31 декември сутринта шофьорите на таксита в Кърджали са се обявили против взетите решения и, образувайки автоколона, с надути клаксони, запалени фарове и носейки лозунги „България на българите”, обикаляли града. Така започнаха вълненията, които през първите дни на януари заляха Кърджалийско, Разградско и други райони със смесено население в страната и които имаха трайно последствие върху по-нататъшното политическо развитие.

[1] Този и следващите цитати от словото на Желев са от намиращ се в моя архив аудио запис.

 [2] Окончателно избрахме: Съвет на представителите – Анжел Вагенщайн, Антонина Желязкова, Бинка Желязкова, Блага Димитрова, Виолет Цеков, Дончо Папазов, Кязим Мемишев, Любомир Собаджиев, Мануш Романов, Радой Ралин, Събка Геновска, Сюлейман Гавазов, Халил Етемов, Христо Ганев; отговорни редактори – Сабахаттин Байрамов, Йордан Василев; Оперативно бюро – Веселин Кандимиров, Красен Станчев, Мехмед Рахимов, Миролюба Дренска, Мирослав Дърмов, Михаил Иванов.

Текстът е публикуван в Дневник

Михаил И. Иванов е роден през 1943 г. в София. От 1969 г. работи в Института за ядрена изследвания и ядрена енергетика към БАН.

През пролетта на 1985 г. и лятото на 1989 г. той се обявява против асимилаторската политика на Комунистическата партия по отношение на турците в България.

По негова инициатива на 7 декември 1989 г. се учредява "Комитет за национално помирение", на който той става секретар и един от тримата говорители. В Комитета се включват много представители на интелигенцията с различна етническа и религиозна принадлежност - българи, турци, роми, евреи, а също така - мюсюлмани и християни.

До 1991 г. тази неправителствена организация играе активна роля за възстановяването на етническите права, спадането на етническото напрежение и утвърждаваното на толерантни етнически отношения в страната.

През целия мандат на президента Желю Желев (1990-1997) Михаил Иванов е негов съветник по етническите въпроси, а от 1992 г. - и по вероизповеданията.

От октомври 2001 г. до юни 2005 г. е секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет.

От 1998 г. чете лекции по права на човека, етническа политика и защита на малцинствата. Има многобройни публикации, посветени на етническите отношения, защитата на малцинствата и демографското развитие.

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот