Ибн Фадлан - Пътешествие до Волжска България

 (2 коментара)

УВОДНА ЧАСТ НА КНИГАТА

В нея той ни съобщава какво е видял в страната на тюрките, хазарите, руснаците [славяните], башкирите и други [народи] независимо от разликата във вярата им, историята на техните царе и състоянието на държавните дела.

Ахмад бну Фадлан разказва: "Когато пристигна писмото от Алмуш на Хазар, син на Балтацар - цар на славяните, до повелителя на правоверните Ал-Муктадир, в което той го моли да изпрати при него хора, които биха го посветили във вярата, биха му дали познания на законите на исляма и биха построили за него джамия, иззидали за него Манбар [1], от който ще се чете молитва за него [царя] в неговия град и по всички краища на царството му. Издинали бяха в негова чест крепост, в която могъл би да се укрие от противниците си - вражески настроените към него царе, и най-накрая той получи желаното потвърждение [именно на това, което искаше]. Посредник пък му беше Надир ал-Хурама. Аз бях избран да му прочета [на царя] това писмо и да му предам това, което му бе подарено, да упражнявам надзор  над факихите [2] и муаллимите [3]. А каква беше причината му [тази на халифа] да изпрати на царя цялото това богатство, тъй като този строеж, за който вече се спомена, за заплатата на факихите и муаллимите се отплащаше с едно селище, наречено Артахушматин от земите на хорезм, едно от селата на Ибн ал-фурат. Посланик до Ал-Муктадир от владетеля на славяните беше мъж по име Абдула бну Башту ал-Хазари [хазарец], а посланик от страна на султана [халифа] бе Сусан ар-Расси - покровител на Надир ал-Хурами, на Такин ал-Турки [турчин], на Барис ас-Саклаби [славянин] и аз заедно с тях, както вече ви съобщих. И така аз му връчих [4] подаръци - на жена му, на децата му, на неговите братя, на неговите управници, а също и лекарствата, за които той бе помолил Надир преди това с писмо.

1. Мандар - трибуна, издигнато място в джамия, предназначено за оратор, от което той говори на хората, намиращи се вътре.

2. Факих - четец на Корана, може да бъде и юрист, законовед, въобще човек, вещ в мюсюлмаското право.

3. Муаллим - учител, човек, знаещ повече от другите, до който се допитват за различни неща.

4. Очевидно на "царя на славяните". Тук Ибн Фадлан изпреварва събитията, за които ще разкаже по-късно. Надир ал-Харами, както ще видим, също е писал до царя на Булгарите.

НЕАРАБИ  И  ТЮРКИ

4.

И така, след като чух думите на Абдула бну Башту и на другите, които ме пазеха от неочакваното настъпление на зимата, напуснахме Бухара, връщайки се към реката, където наехме кораб до Хорезм.

Разстоянието до целта на нашето пътешествие от мястото, от което наехме кораба, беше 200 фарсаха [1]. Затова и пътуването продължи няколко дни. Като цяло за нас пътешествието по реката не беше съвсем равностойно - заради студа и неговата сила. Но най-накрая пристигнахме в Хорезм. Направо се запътихме към емира на града - Мохамед бну Ирак Хорезм шах. Той се отнесе благородно и великодушно към нас, нагости ни и ни даде подслон. След като изминаха три дни, проводи да ни извикат, за да обсъдим с него въпроса за влизане в страната на тюрките. Сподели с нас: "Няма разрешение и благословия за това ви действие, не мога да ви позвооля слепешката да рискувате кръвта си. Знам. че хитростта, подготвена за вас, е лошо скроена шега от страна на този юноша [2] или така наречения ТАКИН. Той работеше при нас като ковач и вече е добре запознат с продажбата на желязо в страната на неверниците [3] и го е принудил да се обърне към повелителя на правоверните и да му предаде изпратеното писмо от царя на славяните. Емирът на Хорасан [4] е имал по-голямо право да прочете проповед за повелителя на правоверните от тази страна, ако би намерил възможност, защото Вие и в страната, за която става въпрос, има хиляди племена неверници. И ето всички го правят, за да излъжат емира, султана. И така: "Съветвам Ви да изпратите писмо до великия емир, пък той да се отнесе с писмо до султана, нека Аллах да му бъде на помощ, а Вие ще останете тък дотогава, докато се получи отговор" [5].

Още на същия ден ние си тръгнахме. След това се завърнахме при него, като непрекъснато го ласкаехме, като му говорехме: "Това е заповед на повелителя на правоверните и неговото писмо, какъв смисъл има да се караме с него заради това? Засега той не ни е разрешил." И така се спуснахме от Хорезм за Джурджания. Пътят по вода между тях беше 50 фарсаха. Видях и хорезмитски драхми, и фалшиви, и оловни, и такива, които не бяха с нормално тегло, и медни. Един дирхам "тазидж" [6] е равен на четири и половина данака [7]. Някои обменители продават кости за игра, мастилници [8], както и дирхеми. Хорезмийците са грубовати хора както по приказките, така и по външен вид. Като говорят, като че ли пищят скворци. Близо до Ал-Джурджания, на около 2 дни път от нея, се намира някакво селище, което се нарича Ардак. Населението му се състои от кардалийци, говорът им прилича на жабешко квакане. Те се отричат от повелителя на правоверните - Али бну Абу Талеб - нека Аллах винаги да одобрява делата му - в края на всяка молитва.

1. Фарсах - мярка за дължина, равняваща се на 2250 м.

2. На араб. гулям - дума с две значения: 1. юноша, току-що излязъл от младежка възраст; 2. млад слуга, имащ привилегировано положение. Така например споменатият Таркин е играл значителна роля в отношенията с царя на булгарите.

3. Това е още едно доказателстов, че тюрките са наричали славяните неверници още при посещението на Ибн Фадлан и неговите спътници.

4. Наср бну Ахмад - саманидски емир.

5. Впоследствие ще разберем, че Такин ат-Турки по-рано е живял в Хорезм. Тамошните жители го обвиняват, че тайно е уредил посредничеството от страна на халифа до царя на булгарите, като е нарушил правото на саманидския емир, който е бил в по-голяма близост с тези немюсюлмански страни.

6. Букв. суров, пресен.

7. Древноперсийска монетна единица, равняваща се на 1/6 част от сребърния дирхем.

8. Тази дума в различните ръкописи се различава по написанието си, но в повечето случаи означава това, което се дава в настоящия превод.

НЕ­А­РА­БИ  И  ТЮР­КИ

6.

Напуснахме Ал-Джурджания един понеделник. Беше изминала втората нощ от месец зи-л-киада от 309 година [1]. Спряхме  в Рабат, наричан още Замджан или Баб ат-тюрк [Вратата на тюрките]. На другия ден тръгнахме. Спряхме в дом, познат под името "Джайт" [2]. Заваля и сняг. Камилите вървяха едвам-едвам, краката им бяха затънали до к=м се установихме за 2 дни.

След това се устремихме към нашата цел - страната на тюрките, не спирайки се пред нищо. В пустинната степ, в която нямаше едно-единствено възвишение, не срещнахме никого.

И така пътешествието ни трая 10 дни. Сблъскахме се с какви ли не трудности, случваха ни се и беди, но особено се измъчвахме от силния пронизващ ни студ и безкрайните снежни виелици на фона им. Силният студ в Хорезм много приличаше на летните пекове. Позабравихме какво става около нас, защото душите ни бяха близки до гибел. В следващите няколко дни връхлетя върху нас силен мраз. До мен яздеше Такин, а до него човек от тюрките, с когото той разговаряше по тюркски. Такин се засмя и се обърна към мен с въпроса: "Какво иска господинът от нас? Той ни подлага да понасяме неимоверен студ, който ни убива. Ако знаехме какво иска, непременно щяхме да му го дадем." Тогава изрекох: "Кажи му - той иска от Вас само да произнесете на глас словата "Няма друг бог освен Аллах". Той се засмя и отвърна: "Ако знаехме желанието му, то непременно щяхме да го изпълним."

После стигнахме до едно място, където се натъкнахме на голямо количество от познатия ни вече "аттаг". Голяма придобивка. Свлякох ги до мястото, където бяха спрели, запалих огън на мястото, определено за бъдещия ни стан. Моите спътници се спряха, свалиха дрехите си да ги изсушат.

Подир това наново се отправихме в път, така вървяхме всяка полунощ, та чак до залез-слънце или до пладне. Яздехме бързо, напрягайки всичките си сили. След това спирахме, Като минаха 15 дни, стигнахме до огромна планина и множество камъни. От нея извираха изобилни ручеи. Те прорязваха снагата на планината надлъж и нашир.

В ръ­ко­пи­си­те, до­ш­ли до нас, ди­а­к­ре­ти­ч­ни­те то­ч­ки над бу­к­ви­те са по­с­та­ве­ни раз­ли­ч­но - и над бу­к­ви­те, и под тях, та­ка че ня­къ­де ще сре­щ­нем Ха­баб, Джа­наб. Но то­ва ня­ма зна­че­ние за сми­съ­ла на ду­ма­та. В ек­зем­п­ля­ра, с кой­то раз­по­ла­гам, фи­гу­ри­ра "Джайт".

НЕ­А­РА­БИ  И  ТЮР­КИ

7.

Ко­га­то ус­пя­х­ме да ги пре­ми­нем, се озо­ва­х­ме при пле­ме­то на тюр­ки­те, из­ве­с­т­ни още с име­то Ал-Гу­зия. Те са чер­га­ри, жи­ли­ща­та им са дър­ве­ни или плъ­с­те­ни - ря­д­ко се за­се­дя­ват. По­с­то­ян­но пъ­ту­ват. До­мо­ве­те им са раз­х­вър­ля­ни тук и там, в за­ви­си­мост от то­ва, къ­де ще ус­пе­ят да по­д­ви­ят крак. По­ло­же­ни­е­то им е ока­я­но, до­с­той­но за съ­жа­ле­ние. Мо­гат да се оп­ри­ли­чат един­с­т­ве­но с лу­та­щи се ма­га­ре­та, не­по­чи­та­щи ни най-мал­ко Ал­ла­ха, не се до­пи­т­ват въ­о­б­ще до ра­зу­ма си, тях ... ни­що не мо­же да ги ре­с­пе­к­ти­ра, но... от­на­сят .... най-го­ля­мо ува­же­ние към въз­ра­с­т­ни­те, до­ри ги на­ри­чат "сто­па­нин и гла­ва на се­мей­с­т­во­то". Че­с­то се об­ръ­щат към не­го с въ­п­ро­са: "Го­с­по­да­рю мой, ка­к­во да пра­вя по то­зи или он­зи въ­п­рос?" След то­ва те без­пре­ко­с­ло­в­но се по­д­чи­ня­ват на съ­ве­та му, смя­тай­ки го за све­щен. Но ка­то им хрум­не ня­ка­к­ва идея или пък си на­ви­ят не­що на пръ­с­та, и най-ни­що­ж­ни­ят ме­ж­ду тях мо­же да от­ме­ни вси­ч­ко, ма­кар и да е има­ло пре­ди то­ва ня­ка­к­ва до­го­во­ре­ност. Чу­вал съм ги да го­во­рят по­ме­ж­ду си: "Ня­ма друг бог ос­вен Ал­ла­ха и Мо­ха­мед е не­гов про­рок", ста­ра­ей­ки се с те­зи ду­ми да се при­б­ли­жат до мю­сюл­ма­ни­те, ми­на­ва­щу пъ­тьом по те­х­ни­те зе­ми, но не­вяр­ва­щи в съ­дър­жа­ни­е­то на сло­ва­та, из­ка­за­ни от тях. А слу­чи ли се е ня­ко­го не­с­п­ра­ве­д­ли­вост и спо­ле­ти ли го не­при­я­т­ност, вди­га гла­ва­та си към не­бе­то и от ус­та­та му се из­т­ръ­г­ват не­и­с­то­ви пи­съ­ци, от ко­и­то мо­же да се раз­бе­ре са­мо "Бир Тен­г­ри" или "Бир Тен­к­ри" [1], ко­е­то на тюр­к­с­ки оз­на­ча­ва "Ал­лах е един". Все­и­з­ве­с­т­но е, че на тюр­к­с­ки с "бир" се мар­ки­ра чи­с­ли­тел­но­то "един", а с "тен­г­ри, тен­к­ри" - "Ал­лах".

Те са на­пъл­но ска­ра­ни с во­да­та, ня­мат ни­що об­що с нея, осо­бе­но през зи­ма­та. Не се по­д­ми­ват, след ка­то се ос­во­бо­джа­ват от из­п­ра­ж­не­ни­я­та и от ури­на­та си, до­ри не си пра­вят труд да се по­д­чи­с­тят след по­ло­ви сно­ше­ния и не вър­шат ни­що по­до­б­но. Же­ни­те им не се за­к­ри­ват от мъ­же­те или пък от ня­ко­го дру­ги­го. Не по­к­ри­ват ни­коя част от тя­ло­то си, ни­то и пред ко­го­то и да би­ло. Ня­мат си ра­бо­та с во­да­та, осо­бе­но през зи­ма­та.

* * *

Ве­д­нъж оти­до­х­ме при един чо­век. Же­на му съ­що бе­ше там. Се­д­на­х­ме на при­ка­з­ка, а же­на­та из­ве­д­нъж вди­г­на по­ли­те си, ви­дя­ха се по­ло­ви­те й ор­га­ни и тя за­по­ч­на без ка­п­ка свян да се по­че­с­ва. Мъ­жът й се по­у­с­ми­х­на, а ние гле­да­х­ме и до­ри за­к­ри­х­ме ли­ца­та си от срам. Мъ­жът й се обър­на към пре­во­да­ча с ду­ми­те: "Ка­жи им - ние ги от­к­ри­ва­ме във ва­ше при­съ­с­т­вие, Вие ги ви­ж­да­те, но тя си ги па­зи та­ка, че до тях ни­кой не мо­же да при­с­тъ­пи. Та­ка е по-до­б­ре, от­кол­ко­то да ги скрие [да ги за­к­лю­чи с 10 клю­чал­ки] и да ги да­ва за по­л­з­ва­не на ко­го­то й па­д­не." Те не зна­ят що е раз­в­рат, но ако за­бе­ле­жат или раз­бе­рат не­що, свър­за­но с не­го, ще на­къ­сат на пар­че­та та­зи ли­ч­ност на две в най-бу­к­вал­ния сми­съл. Съ­е­ди­ня­ват кло­ни­те на две дър­ве­та, връ­з­ват чо­ве­ка на кло­ни­те и го пу­с­кат ед­но­в­ре­мен­но и на­ми­ра­щи­ят се там се раз­къ­с­ва.

Ня­кой от тях се про­ви­к­на: "Не­ка да по­с­лу­ша­ме че­те­не­то." Не­му му ха­ре­са Ко­ра­на и той се обър­на към пре­во­да­ча: "Ка­жи му да не спи­ра." Ве­д­нъж съ­щи­ят чо­век чрез пре­во­дач из­ра­зи сле­д­но­то мне­ние: "По­пи­тай то­зи ара­бин да­ли на­ши­ят все­мо­гъщ и ве­лик Ал­лах има съ­п­ру­га?" Ужа­сих се от та­зи ми­съл, и ве­д­на­га за­по­ч­нах да про­с­ла­вям Ал­ла­ха и да го мо­ля за про­ш­ка. За мое учу­д­ва­не съ­щи­ят съ­що про­из­не­се про­с­ла­ва и мол­ба за оп­ро­ще­ние, обър­на­то към Ал­ла­ха, та­ка ка­к­то сто­рих и аз.

1. Ня­кои ав­то­ри да­ват пре­во­да на сло­во­съ­че­та­ни­е­то ка­то "къл­на се в ед­ния бог".

НЕ­А­РА­БИ  И  ТЮР­КИ

8.

Же­ни­т­ба­та при тях ста­ва по­с­ле­д­ния на­чин. Ако ня­кой се сго­ди или сва­то­са за де­вой­ка от дру­го се­мей­с­т­во, ко­я­то е дъ­ще­ря или се­с­т­ра на ня­ко­го от друг род, то той не­пре­мен­но тря­б­ва да да­де зе­с­т­ра от из­ве­с­тен брой [тол­ко­ва и тол­ко­ва] хо­ре­з­мий­с­ко об­ле­к­ло. Чак ко­га­то за­п­ла­ти, мо­же да от­ве­де не­ве­с­та­та у до­ма си. По­ня­ко­га при­кя­та мо­же да се съ­с­тои от ка­ми­ли, ко­не, ко­ле­ла за ка­ру­ца или не­що по­до­б­но. Ни­кой не мо­же да се свър­же с же­на­та пре­ди да е пла­тил зе­с­т­ра­та, с ко­я­то за­дъл­жи­тел­но тря­б­ва да е бла­го­с­к­ло­нен [съ­г­ла­сен] сто­па­ни­нът на же­на­та. И ако му е за­п­ла­тил, то той спо­кой­но си вли­за, без ка­п­ка сте­с­не­ние в по­ме­ще­ни­е­то, в ко­е­то се на­ми­ра тя и я взе­ма в при­съ­с­т­ви­е­то на май­ка й, ба­ща й и бра­тя­та й. И те не му пре­чат.

Ако ли пък ня­кой ум­ре и той има же­на и де­ца, най-го­ле­ми­ят му син се же­ни за съ­п­ру­га­та му, ако тя не му е май­ка [1].

Ни­то един тър­го­вец или кой­то и да е друг не мо­же да се мие след из­вър­ш­ва­не на грях [не­чи­с­то де­ло] в при­съ­с­т­ви­е­то на дру­ги, а са­мо но­щем, ко­га­то те ня­ма да го ви­дят. И то­ва е та­ка, за­що­то те ще се раз­г­не­вят и ще ка­жат: "То­зи ис­ка да ни ома­гьо­са. Не ви­ж­да­те ли, че той се е втрен­чил във во­да­та?!", и го ка­рат да пла­ща па­ри.

Ни­то един мю­сюл­ма­нин не мо­же да пре­ми­не през стра­на­та им, до­ка­то не оп­ре­де­лят ня­кой те­хен при­я­тел [чо­век от тя­х­на­та сре­да], при ко­го­то той от­ся­да и му до­на­ся от стра­ни­те на ис­ля­ма дре­хи, за же­на му фе­ре­ре­дже [по­к­ри­ва­ло], мал­ко пи­пер, про­со, ста­фи­ди и оре­хи. И ко­га­то (той) при­с­ти­га при при­я­те­ля си, то по­с­ле­д­ни­ят из­ди­га в не­го­ва чест спе­ци­ал­на юр­та, за­кар­ва при не­го ов­це кол­ко­то се мо­же по­ве­че. Ни­що дру­го не му ос­та­ва на мю­сюл­ма­ни­на ос­вен да ги ко­ли, тъй ка­то тюр­ки­те не се за­ни­ма­ват с то­зи вид дей­ност. Ка­к­во пра­вят тюр­ки­те? – Ня­кой от тях уд­ря ове­на по гла­ва­та, до­ка­то той из­дъ­х­не. И ако на въ­п­ро­с­ния чо­век му се на­ло­жи не­о­ча­к­ва­но да си тръ­г­не и му по­т­ря­б­ват ня­кои ве­щи, ка­то ка­ми­ла или кон или пък се ну­ж­дае от па­ри, то той се за­дъл­жа­ва да ос­та­ви ка­то за­лог ос­та­тъ­ка от ве­щи­те си на при­я­те­ля си тюрк, взи­ма не­го­ви­те ка­ми­ли, ко­не и вси­ч­ко, ко­е­то му е не­об­хо­ди­мо, и по­те­г­ля. Ко­га­то се вър­не от­там, за къ­де­то е тръ­г­нал, обе­з­ще­тя­ва го за па­ри­те, ко­и­то е за­ел от не­го, или му връ­ща ка­ми­ли­те или ко­не­те. По съ­щия на­чин се по­с­тъ­п­ва, ако при тюр­ка се от­бие чо­век не­з­на­ещ те­зи по­д­ро­б­но­с­ти. И ако той [го­с­тът] на тръ­г­ва­не му ка­же: "Аз съм твой гост и ис­кам да по­лу­ча от тво­и­те ка­ми­ли, тво­и­те ко­не и тво­и­те дир­хе­ми", то той [до­ма­ки­нът] му ги до­с­та­вя. А ако тър­го­ве­цът ум­ре в та­зи стра­на и кер­ва­нът му се връ­ща об­ра­т­но, тюр­кът го по­с­ре­ща с ду­ми­те: "Къ­де е го­с­тът ми?" Ако се спо­ме­не от ня­ко­го "Той ум­ря", в та­къв слу­чай кер­ва­нът се раз­то­вар­ва. Сто­па­ни­нът оти­ва при най-ви­д­ния из­ме­ж­ду тър­го­в­ци­те, по своя пре­цен­ка раз­то­вар­ва и раз­г­ле­ж­да сто­ка­та му и до­ка­то я ог­ле­ж­да, при­би­ра си тол­ко­ва дир­хе­ма, кол­ко­то стру­ва не­го­во­то иму­ще­с­т­во [ко­е­то е да­де­но за по­л­з­ва­не] на ум­ре­лия тър­го­вец, без да взе­ме и зрън­це до­ри, по съ­щия на­чин си взе­ма ко­не­те и ка­ми­ли­те и не­пре­къ­с­на­то мър­мо­ри: "Той ти е бра­то­в­чед, син на чи­чо ти и ти си длъ­жен пла­тиш за не­го." Ако ли пък най-ви­д­ни­ят тър­го­вец е из­бя­гал, той се об­ръ­ща към сле­д­ва­щия и из­вър­ш­ва съ­ща­та про­це­ду­ра, ка­то не про­пу­с­ка да на­п­ра­ви и бе­ле­ж­ка: "Той е мю­сюл­ма­нин ка­то теб. Взе­ми то­ва от не­го." Ако пък въ­п­ро­с­ни­ят мю­сюл­ма­нин не се съ­г­ла­си да по­лу­чи дъл­га на своя гост до­ма­ки­нът се об­ръ­ща към тре­ти и го тър­си, на­ми­ра го, къ­де­то и да е той, та до­ри и да тря­б­ва да вър­ви ня­кол­ко дни, и та­ка, до­ка­то го на­ме­ри за да си взе­ме иму­ще­с­т­во­то от не­го, та до­ри не за­б­ра­вя и ка­къв дар му е на­п­ра­вил. Та­къв е тюр­к­с­ки­ят оби­чай. Ако той из­ле­зе от Ал-Джур­джа­ния, пи­та и раз­пи­т­ва, до­ка­то не от­к­рие го­с­та си. То­га­ва от­ся­да там и след то­ва си тръ­г­ва об­ра­т­но. Ако пък тюр­кът по­чи­не при при­я­те­ля си мю­сюл­ма­нин и край тях пре­ми­не кер­ван, в кой­то се на­ми­ра при­я­тел на ум­ре­лия, те го уби­ват и му на­тя­к­вак: "Ти го уби, ти­кай­ки го в за­т­во­ра. Ако не бе­ше го вка­рал в за­т­во­ра, той да е още жив". По съ­щия на­чин се от­на­сят с не­го и в слу­ча­и­те, ко­га­то го чер­пят с на­биз [2]. Той се сгро­мо­ля­с­ва от сте­на­та, по­с­ле го уби­ват.

А ако не го на­ме­рят в кер­ва­на, те взе­мат най-ли­ч­ния из­ме­ж­ду тях и го уби­ват.

1. Тук тря­б­ва да се има пре­д­вид, че при мю­сюл­ма­ни­те въ­о­б­ще съ­ще­с­т­ву­ва мно­го­жен­с­т­во. В та­ки­ва слу­чаи са­мо мо­же да ста­не та­ка, че съ­п­ру­га­та на по­чи­на­лия мо­же да ста­не же­на на не­гов син. - Б. пр.

2. На­биз - сок от гро­з­де. В цал­та кни­га ще сре­ща­ме та­зи ду­ма. По-къ­с­но ще ви­дим, че та­зи на­пи­т­ка се отъ­ж­де­с­т­вя­ва с ви­но (гла­ва­та при ру­с­на­ци­те), тя има свой­с­т­во­то да опи­я­ня­ва. То­ва е и по­на­с­то­я­щем тер­ми­нът за ви­но.

Преведено от Л. Бораджиева

Svejo Facebook Digg Web-bg StumbleUpon Yahoo! My Web Technorati del.icio.us Newsvine Google Bookmarks Reddit

E-mail на приятеля
Съдържание	http://www.bolgari.org//ibn_fadlan___pyteshestvie_do_volzhska_bylgariia-h-949.html

2021-12-24 00:07:34 От: Кръстев

1. Само заради израза "цар на славяните" - те такова животно кат "славяни" - нема, е па нема! Директно ви казвам, че пътеписът е фалшификат(изразът "славяни" се появява чак в края на 16-ти век. Преди това го няма)!
2. "Тюрки" - този израз също се появява след 16-ти век!
3. "Руснаци?" - такова животно също няма! - появява се по-късно! Има "Московия" и "Киевска Рус", но не и "Русия" и "руснаци"!
4. "В един понеделник" - е те тук нямам ду�...прочети целия

2022-10-28 12:07:00 От: КОКО

Абсолютни тъпотии - преди 1601г думата "славяни" не съществува в нито един документ в света.

Добави коментар

Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот