Георги Марков: Безмилостни досадници


Георги Марков: Безмилостни досадници

Непубликувано есе за фалшивия патос, стереотипните баналности, повтарящите се клишета и умъртвяването на езика в българските вестници, което писателят-дисидент чете по радио “Дойче веле” през 1977 г.

Действително познавам хора със здрави нерви, които имат доказателства, че са издържали на най-тежки изпитания в живота си – денонощен разпит в тебеширен кръг, изтезания, пълна изолация, глад, тежък физически труд и всевъзможни нравствени издевателства плюс лични нещастия. Но съм сигурен, че на почти всеки от тях нервите биха рухнали, ако човекът беше подложен на концентрирана канонада от произведенията на патосното тъпоумие, които заливат печатните страници в България от около 30 години насам. Има нещо много вярно в българския вариант на стария виц, че когато на един осъден съдията предложил да си избере една година чукане на камъни или шест месеца четене на вестници, човекът без никакво колебание избрал камъните.

 

Докато бях в България, нямах нито причина, нито нужда да чета тези издания и по този начин се избавях от тази напаст. Както и друг път съм разказвал, за почти всичките ми приятели и познати прочитането на българските вестници и списания беше изключително кратка работа. Голяма рядкост беше човек да види сутрин в трамвая български граждани да разтварят жадно страниците на вестниците и погълнати от четене да си пропускат спирките. Чат-пат се мяркаше гражданин, който държеше в ръцете си вестник, но главната причина за това беше, че човекът не искаше да отстъпи мястото си на застанала до него майка с дете или възрастна жена. В няколко случая подобни читатели сладко спяха, а веднъж се оказа, че лицето, което упорито се взираше в първата страница на вестника, по необясними причини го държеше наопаки. Лично мен ако ме питате, далеч по-изгодно е човек да държи вестника наопаки. Инстинктът за самосъхранение разрешаваше на хората в България броени секунди, за да прочетат спортните резултати и някоя къса, рядка новина. Готов съм да се обзаложа, че едва ли има жив българин, който да е прочел открай докрай дори една-единствена уводна статия. И това е напълно разбираемо, тъй като уводната статия в съвременния български печат представлява квинтесенцията на стереотипните баналности, убийствено повтарящи се клишета, върволица от надпреварващи се безсмислици и трупове на обесени, разстреляни или разпрани думи.

 

Но когато човек се намира вън от България, той става жертва на илюзията, че печатните издания на български език ще му доставят липсващи знания за страната и живота в нея. А вместо да чука камъни или да мете улици, или пък да се самозалива със студена вода, българинът в чужбина, който има мазохистични наклонности, се изтезава с четене на български вестници. “Аз трябва да се абстрахирам от моите позиции и наистина да се опитам да разбера онова, което пишат!”, си казва този българин и за кой ли път храбро навлиза в мастиленото блато. Той не желае да оспорва политическите линии, нито да търси нравствени критерии, нито пък да предявява претенции за правдивост и точност на информацията. Всичко, до което той свежда прочита на българския вестник, е дали изреченията имат някакъв смисъл, тоест дали те са израз на човешко мислене, което би било интересно за други човешки същества. Според мен това е абсолютният минимум, който човек може да изиска от един вестник или списание. Както чувате, тук не става дума за такива луксове като увлекателност или развлекателност, собствен стил или собствен образ, интелигентност, полемичност и т. н.

 

Ала въпреки тези абсолютно минимални изисквания (които са и максималното оправдание за купуването на вестника), първото чувство, което българинът в чужбина получава, се оказва непроменено ехо на отдавна, отдавна извикано чувство. А именно – че той държи в ръцете си вестник, който може би е отпечатан преди пет години или преди десет и половина години, който от трийсетина години насам всеки ден се препечатва и му се сменя само датата. Навремето, когато Пецата Незнакомов и Мирон Иванов пишеха писма до държавни и партийни ръководители с абсурдни предложения като заплащане на писателите за нереализирането на всеки опасен замисъл, официалното откриване на публични домове в София, чрез които да се разрешават семейните проблеми на по-любвеобилните другари и така нататък, неколцина мои приятели предложиха издаването на “антивестник”, но хората се изсмяха и ни казаха: “Още един ли, бе?”

 

Съвсем неотдавна Николай Хайтов заяви, че вестник “Труд” бил най-добрият български вестник. Какво разбира Хайтов под най-добър български вестник, нямам представа, но истината е, че вестник “Труд” поне се опитва да внесе недосадно съдържание в досадни форми. Това е един вид диалектическо противоречие между форма и съдържание и редакторите на този вестник могат да получат по някоя “справедлива” критика. Мисля, че палмата на абсолютната досада (както по форма, така и по съдържание) принадлежи напълно заслужено на вестник “Литературен фронт”. Дори отчаяните опити на вестник “Народна култура” да догони тоталната досада, която тече от всеки ред на писателския орган – си остават напразни.

 

Бих отишъл дори по-далеч. Ако има световно състезание по безмилостни досадници, то трудно ще се намери противник за “Литературен фронт”. Даже “Литературная газета” би останал доста назад.

 

Но в какво се състоят досадническите предимства на органа на Съюза на българските писатели? Те са в удивителната способност да се умъртвяват дори най-жизнени и красиви български думи, след което тленните им останки се подреждат по възходяща линия на нещо, което се нарича социалистически патос. Горките прости, ясни и човешки думи биват превръщани в еднообразно повтарящи се звуци било на развалена грамофонна плоча, било на луд папагал. Прочитането на телефонния указател или повтарянето на “ала-бала-портокала” и дори присъствието на тържествено събрание не могат изобщо да се сравнят по досадния се ефект с онова, което предлагат страниците на “Литературен фронт”. Погледнете как всяка човешка мисъл бива старателно удавена в клишета, как всяко човешко чувство бива залято с патосна помия, как всяко познание отрича само себе си и как всеки интерес бива изтръгван в секундата, когато се появи. Първата дума на изречението е достатъчна, за да знаете не само цялото изречение, но и всички останали, защото няма никаква разлика между тях. Тук няма никакво развитие на мисъл, нито на форма, защото целта е всички думи да казват едно и също и по един и същ начин. Искате ли да се убедите в това? Вземете, който искате ред от уводната статия на вестника от 17 март тази година, написана от Слав Хр. Караславов (заслужил деятел на културата и главен секретар на Съюза на българските писатели) и заменете с него който искате ред от уводната статия на вестника от 6 януари 1977 г., написана от академик Пантелей Зарев (народен деятел на културата и председател на  Съюза на българските писатели) – и вижте дали изобщо ще се измени съдържанието на коя да е от статиите? Тези примери не съм ги подбирал специално. Взел съм ги просто наслуки, което означава, че със същата сигурност можете да вземете още по-добри примери. Имената на авторите на едни и същи статии нямат никакво значение. Те могат да бъдат подписани от Чингис хан, отец Терапонтий, Лукреция Борджия или от другаря Питекантропус – това с нищо не би изменило тяхното съдържание.

 

Но нека се спра по-конкретно на някои примери от тази върволица от мъртви думи. Примери, в които авторите на статиите сякаш са се състезавали по инфантилна помпозност, за да сведат думите в края на краищата до грозни, трудно поносими оръдия на досадата.

 

В статията на Слав Христов Караславов, озаглавена с прогимназиална претенциозност СРЕЩА В ИМЕТО НА ЧОВЕКА И ЗА ЧОВЕКА се казва:

 

“В големия поход за опазване завоеванията на мира днес се нареждат всички прогресивни сили в света…”

 

Колко пъти досега сте прочели тази фраза? Дори и пет пъти да сте я прочели, вие знаете, че тя е била повторена милиони пъти, тя е клишето, което всеки автор на уводни статии всеки втори ден преписва. Какво ви говори цялата тая върволица от печатни знаци? Казва ли ви нещо? Как може човек, който е поет и писател и който се предполага да знае български език и да има известно чувство за отговорност спрямо него, да пише подобни безсмислици. Или чуйте по-нататък: „…да се запознаят с гостоприемството на нашия народ, с неговите успехи, с голямото му желание да живее в мир с всички народи по света, ДА ЛЮЛЕЕ ЛЮЛКАТА НА ЩАСТЛИВОТО ДЕТСТВО, ДА ГЛЕДА СИНЕВАТА”.

 

„Господи, защо не слезеш да си прибереш вересиите!” – така се провикваше един свещеник от манастира „Свети Крал” на Люлин, като гледаше как туристическата напаст омърсяваше природата.

 

От цялото изречение на Слав Христов Караславов човек научава, че в България има осем милиона и половина „люлки на щастливото детство” и българите друга работа си нямат, но ден и нощ се люшкат и гледат синевата. Дори през нощта. Ако „в големия поход за опазване на завоеванията на мира” взимат участие подобни безмилостни досадници, аз си мисля, че войната май ще ни се представи като избавление.

 

В армията на досадниците са влезли и пресни попълнения. В уводна статия в ЛИТЕРАТУРЕН ФРОНТ някогашният сърдит млад мъж Васил Попов се обръща патетично към Луис Корвалан и му казва (ако щете вярвайте, в броя от 8 януари):

 

„Приеми протегнатите ни ръце за братска прегръдка, опипай пулса на нашите сърца, провери силата на вярата и надеждата в нашите погледи!”

 

Честна дума, нито мога да повярвам, че Васил е написал това, нито мога да го смеля. Във всички случаи на Луис Корвалан е поставена невъзможна задача – да опипа пулса на осем милиона и половина и да им провери погледите, за да измери силата на вярата и надеждата. Защо не и на любовта. Като ще я караме по църковному, да я караме докрай.

 

Когато бях в отделенията, преди много години, имах един съученик Никифорчо, който много обичаше да си фантазира и твърдеше, че знаел афганистански. И отвреме-навреме за доказателство той се обръщаше към нас и ни тръсваше някаква тирада горе-долу със следното звучене:

 

„Ашъ-макашъ-бър-бър-мъжъ  та-къ-лъ..та-тъ…”

 

На нас този афганистански ни правеше много силно впечатление. Чак години по-късно разбрах, че някои български автори на уводни статии, водени точно от същите чувства на детинско фукане, често използваха подобен афганистански език, т.е. надутото произнасяне на безсмислени думи и фрази. Може ли някой от редколегията на литературния вестник да ми каже (или да ми обясни) смисъла на върволици от думи като следните заглавия:

 

ТРЕВОЖНАТА МЕЛОДИЯ НА СЪВЕСТТА (откога съвестта започна да пее, някога само „гризеше”).

БДЕЙКИ НА ПАМЕТТА И СТРОГИЯ КРИТЕРИЙ (зависи кой ще ”над-бди”)

С ПАТОСА НА НОВОТО ВРЕМЕ (има си хас!)

УБИЙЦИТЕ СВИРЯТ НА ЦИГУЛКА (става дума за западногерманските и капиталистически убийци. Социалистическите убийци свирят на други инструменти).

АКО ТИ НЕ ИЗГОРИШ! АКО АЗ НЕ ИЗГОРЯ! (Серафим Северняк цитира Назъм Хикмет, разбира се е безкрайно далече от постъпката на Ян Палах, тъй като ако Серафим се самозапали, най-много да опуши клуба на писателите и „не ще стане светлина”).

ВИСОКОНРАВСТВЕНИ, НЕПРИМИРИМИ, ОТГОВОРНИ (не ви ли омръзна?)

НА ВЕЛИКОТО ДЕЛО НА МИРА – ВСИЧКИ СИЛИ НА ЛИЧНОСТТА И ТАЛАНТА (дума да не става)

ДОКАТО ИМА ТУК БАЛКАН ОГРОМЕН (побързайте, че ще свърши… балкана)

СТРОИТЕЛ НА КОМУНИЗМА, СТРАТЕГ НА МИРА (става дума за Брежнев, а не за Сталин).

ПОМОЩНИЦИ НА ПАРТИЯТА, БУДИТЕЛИ И ОРГАНИЗАТОРИ НА НАРОДА (отнася се до българските журналисти).

Докато българските писатели се наричат гордо: СЛЕДОВНИЦИ НА ВЕЛИКИ ТРАДИЦИИ (следовници може би има нещо общо със следователи?)

ФРОНТЪТ МИНАВА ПРЕЗ НАС (ами откъде другаде да мине?)

ВДЪХНОВЕНИЕ, ОСТАНАЛО ВЪВ ВРЕМЕТО (как така?)

МИРЪТ Е ЗА ВСИЧКИ (брей, каква щедрост!)

ВИНАГИ НОВОСТ ОТ СВЕТОВЕН МАЩАБ (ако светът започва и свършва на улица „Ангел Кънчев”).

С МЪДЪР ПОГЛЕД КЪМ СВЕТА (как ли се поглежда мъдро?)

 

И така нататък. Ако дотук досадата не ви е подействала, прочетете самите материали, където безспирно се „разтварят” прегръдки, гърмят „повелите на времето”, върви „знаменосец на мира и прогреса”, „върховете” стават „всекидневие”, „книгата служи на мира и прогреса”, „в центъра на всеки спектакъл е човекът”, програмира се „повече красота за нашия живот” и още много други „афганистански” изрази, които не съдържат нищо, не казват нищо, а са поредното ехо на убийствено досадно папагалничене.

 

Човек има чувството, че цялата тази досада бива произвеждана умишлено, бива насърчавана, поощрявана, за да притъпява всяко съзнание, да удушава всяко съзнание, всяка идея, всяко желание на българския гражданин да се ползва от великото предимство на човека над животните – мисленето.

 

 

Есето се публикува за първи път с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

 

 

По сайта на в-к „Култура

 

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот