Защо написах книга за царицата-воин Елеонора

Автор: Неда Антонова (1 коментар)


Защо написах книга за царицата-воин Елеонора

Защото царица Елеонора е несправедливо забравена и защото на тази ренесансова личност България винаги ще дължи благодарна памет, дълбока почит и непресекваща признателност...

Защото вековната традиция на нашата държавност не помни друг случай, в който от лявата страна на българския цар да е седяла толкова достойна жена, заслужила с делата си не само възхищението на цяла Европа, но и правото да носи като свое фамилно име името на своя народ – царица Елеонора Българска.

Като втора съпруга на овдовелия Фердинанд всичко, което се очаквало от нея, било да се грижи за децата му, родени от покойната Мария Луиза Пармска – престолонаследника княз Борис, княз Кирил, княгините Евдокия и Надежда – и чрез личен пример да приучи младото българско общество към състрадание, милосърдие и дарителство.

За сватбен подарък на новата владетелка българският народ събира солидната сума 150 000 лева. Министерският съвет ги предоставя на младоженката и още следващата година тя ги влага в изграждане на санаториума за гръдноболни деца край Варна, построен по нейно настояване в национален български стил.

Ако е истина, че името на човека направлява съдбата му, царицата е прекарала целия си живот в мир със съдбата и с името си. (Елеос на старогръцки означава състрадание.) И за девет години царуване от мащеха на царските сираци Елеонора се превръща в Майката на Отечеството.

Тя пристига от княжество Ройс без прислуга и с обикновен пътнически кораб, за да посвети в следващите години живота си на България.

За нея граф де Бурбулон, съветник и приятел на Фердинанд, пише: „Тя е висока, стройна, кестенява със силен глас. Знае всички езици и познава цяла Европа. Говори свободно руски и е с абсолютно международен манталитет. Произлиза от почтен патриархален род и няма стотинка. Разполага с 2 000 марки рента, отличава се с простота, няма слабост към лукса, обича хигиената, голите стени и отворените прозорци.“

Тя притежава само името си, руския орден „Света Ана“ (равняващ се на кръст за храброст за цивилни), няколко сандъка с лични вещи и един великолепен роял, чиито чисти тонове и днес могат да се чуят в музикалната зала на двореца Евксиноград.

„Фердинанд се жени за Елеонора, а Елеонора се омъжва за България“ – провиденчески заявява в деня на венчавката им Великата руска княгиня Мария Павловна. А само няколко години по-рано майката на Фердинанд – принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска – пророкува: „Благословен оня, комуто се удаде да заслужи ръката и сърцето на Милосърдната.“

Принцесата идва в България, за да служи на велика хуманна кауза: доброто на ближния.

„Да си царица е служба като всяка друга: чиновник във Външното министерство, началник на пожарната команда или възпитател на деца с увредено зрение. Пък и царицата е такава само в Двореца“ – казва Елеонора пред журналисти.

На личния й герб е написано: „Вярност и постоянство“, а цветовете й на владетелка са бяло и червено – бялата звезда и червената лента на първия български орден „Александър“, както и на знамето на Червения кръст, чиито идеи тя самоотвержено прилага и защитава до последния си дъх.

Защото от ранна младост съдбата на немската принцеса е свързана с България.

Едва седемнайсетгодишна, тя се сгодява за руския граф Марк Александрович Оспени, но още на другия ден след годежа граф Марк е извикан да се върне в Русия, защото започва Руско-турската, Освободителна за нас, война. Не успяват да определят деня на сватбата.

„Моята сватба мина без мене“ – ще каже по-късно Елеонора. В боевете при с.Телиш край Плевен граф Оспени е ранен, а след време издъхва от раните си. Скръбната годеница разменя топовете коприна и дантела, предназначени за чеиза й, за бяло платно и изпраща платното на баронеса Юлия Вревска в нейната болница край русенското село Бяла.

Следващата година Елеонора завършва курс за милосърдни сестри и обрича самотния си живот на самарянство и благотворителност.

През 1903 г., докато в Южна Европа бушува Илинденското въстание, двете сестри Ройс се намират в Лондон и заедно с огромната тълпа, събрала се пред „Свети Павел“, крещят „Македония!“

„Там някъде страдат мъченици, които имат нужда от помощ и, вместо да съм при тях, аз тази вечер ще слушам Мелба в „Ковънт Гардън“ – споделя Елеонора със сестра си.

Нейната почтеност, скромност и жертвоготовност граничат със святост. Тя не е познала любовта на плътта (според специалисти бракът й с цар Фердинанд не е бил консумиран), но е имала любовта на човечеството.

За да не отежнява с излишни разходи своята част от цивилната листа, Елеонора се отказва от услугите на учител по български – изучава езика сама чрез руски и чрез разговори.

При посещенията си в болници, санаториуми, заседания на Българския червен кръст или благотворителни организации тя се явява облечена в униформата на милосърдна сестра или в китела на полковник от подшефния й Двайсет и четвърти пехотен Черноморски полк – когато присъства на негови празници и маневри.

А в същото време щедро дарява значителни суми от личния си фонд на Дружеството за борба с туберкулозата, на Съюза за благотворителност по време на война, на дружеството „Самарянка“.

По волята и с финансовата помощ на Нейно Величество се основава благотворителен фонд „Елеонора“, откриват се болници, сестрински училища, сиропиталища и ясли, безплатни ученически и детски трапезарии, както и Интернат за слепи и глухонеми деца, за чието основаване тя дарява 30 000 лева.

Жълтите европейски вестници я обявяват за владетелката с най-скромен гардероб. „За една царица е недопустимо да се гизди!“ – отвръща тя.

На царица Елеонора България винаги ще дължи Боянската църква – нашия влог в европейския Предренесанс. През пролетта на 1912 г. жителите на софийското село решават да съборят стария храм – оня, с фреските „от времето на царете Асеневи“ и на негово място да издигнат нов.

„Е па пораснааме откъм население, Ваше Величество, та черковата ни се сторва малка, най-вече по празниците“ – оправдава се кметът. „А колко би могло до струва издигането на нов храм?“ – пита царицата. „Е па я мислим, дека едни педесе-шеесе иляди требе да стигнат“ – осведомява я майстор Гьоре. И тя не само купува с лични средства и подарява на боянчани парцел за нов храм, но и довежда от Европа образописец.

И понеже гласуваният от Народното събрание нейн личен бюджет е твърде скромен, царица Елеонора тайно продава едно от най-ценните си фамилни бижута – триредово перлено колие с цвят пепел от роза, принадлежало някога на самата Жюли Полиняк, приятелката на Мария Антоанета, и подарено на Елеонора от баба й по майчина линия – френската херцогиня Гаспарина Роан...

Така една благородна чужденка спасява Боянската църква, за да я подари на поколенията българи и на света, а самата тя да остане забравена.

Защото Елеонора Българска е едновременно царицата-самарянка и царицата-воин.

През ранната есен на 1912 г. в България избухва най-въодушевеният и трагичен национален празник: Балканската война. Народът ликува. Плаче само царица Елеонора. Тя, която със собствените си ръце е избродирала знамето на Македоно-одринското опълчение

Дали защото лично е преживяла войната – това „чудовище-човекоядец“, дали защото от многото милиони военен бюджет, за медикаменти са отделени само някакви си 60 000 лева… „О, тези господа не знаят цената на кръвта!..“ Или поради тревожните предчувствия на една милосърдна и всеотдайна душа…

Войната не просто се води и не просто върви, тя шества бляскаво и победоносно… В София и Пловдив, (а през 1913 година и в Кюстендил) са разположени болниците, издържани с лични средства на царицата – 400 легла и 200 души обслужващ персонал при най-модерно за онова време оборудване (там потъват фамилните скъпоценности на династията Ройс!); близо до прифронтовата линия са настанени временни лазарети, по спирки и гари са разположени питателни пунктове за пристигащите с влака ранени..

Както пише сестрата-самарянка Мария Хаканова: „Тя си беше спечелила обичта на всички войници. Защото нямаше войник, който да е изказал някакво желание на Царицата-Майка – те й казваха Майко – и да не бъде то изпълнено. Те й пишеха всекидневно писма: един искаше от нея дървен крак, друг се съветваше с нея, трети й известяваше, че му се е родил син…

А когато научиха, че е болна от неизцерима болест, героите на Одрин, Чорлу, Люлебургас, Булаир и Тутракан й пишеха колективни писма, подписани саморъчно. За всички тя жалеше и за всички страдаше. Които живеят със сърцата си, те не живеят дълго.“

А ракът вече е пълзял из отпадналото й тяло. Никой, дори личният й лекар, не знае диагнозата. А когато истината вече личи, той препоръчва лечение в немска клиника, но вместо в Германия, Главната милосърдна сестра заминава на фронта край Кюстендил.

И когато гърците настъпват в Кресненското дефиле и положението изглежда неудържимо, в българския щаб пристига височайша заповед за отстъпление. Болницата на царицата със 170 души ранени трябвало да бъде изоставена на милостта на врага.

И тогава – за пръв път в живота си на коронована съпруга – царица Елеонора си позволява да използва правата на своя ранг: тя заповядва на артилериста полковник Атанасов да й осигури преграден огън, докато ранените бъдат измъкнати от болницата и спасени.

И после лично поема последствията от гнева на Фердинанд, а също и кръста за храброст IV степен. Както и името, дадено и от народа – „Майка на фронтоваците“ и от европейската преса – „Коронования ангел на България.“

През 1915 г. царица Елеонора е поканена от президента Уилсън да посети Съединените щати. За пръв път коронована особа от Стария континент е уважена с подобно внимание. Царицата вече е болна и презокеанското пътуване, както и големите разстояния в Новия свят могат да й костват живота.

На път за Хамбург, откъдето трябвало да вземе парахода за Ню Йорк, царица Елеонора усеща влошаване на състоянието си и постъпва в клиника. След три операции – оказали се напълно безсмислени – тя се решава на четвърта. Но вече е написала завещанието си.

През лятото на 1917 г. царицата се връща в България, за да издъхне на 12 септември в килията на манастира „Свети Димитър“ край двореца Евксиноград.

Последното й желание е да бъде погребана скромно – „като прост войник!“ – до стената на любимата й Боянска църква.

Неда Антонова е журналист и писател, автор на  тетралогията исторически романи „Памет“ - „Войната свърши в четвъртък“, „Не умирай вместо мен“, „Ангела“, „Приют за щастливи“, както и на други романи, стихосбирки, сценарии и театрални постановки.

По сп. Либерален преглед, със съкращения

Коментари

................................................български!Или елит обрекъл се на задачата си да обслужва и пази народа си !като оставим настрана бай Тошо и Людмила ,кой преди него и след него е правил подобно нещо!?НЯМА...

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече