Защо Благой Попов изчезва от учебника след 1933 г.?


Защо Благой Попов изчезва от учебника след 1933 г.? Благой Попов се завръща в България след съветските лагери с побеляла коса, 5 години след смъртта на Георги Димитров, който приживе не си мръдва пръста да го освобиди и реабилитира

Спомените на героя от Лайпциг са българското продължение на "Архипелага ГУЛаг" на Солженицин

На 27 февруари 1933 г. е подпален Райхстагът. На 9 март в берлинския ресторант "Байернхоф" са арестувани трима българи - Георги Димитров, Васил Танев и Благой Попов, които са обвинени в подпалването му. На 28 март тримата са затворени в килиите на затвора "Моабит" в покрайнините на Берлин.

Както е известно, Лайпцигският процес (21 септември - 16 декември 1933 г.) срещу тримата български комунисти Георги Димитров, Васил Танев и Благой Попов през 1933 г., обвинени от фашисткия съд за подпалването на Райхстага, завършва с оправдателна присъда и ги превръща в знаме на световното комунистическо движение.

Правителството в София отказва да ги пусне да се върнат в родината си. На 27 февруари натоварват Димитров, Танев и Попов на немски самолет по редовната линия Кьонигсберг-Москва. В съветската столица „героите от Лайпциг" са посрещнати с фанфари.

Всичко това са широкоизвестни факти, които всеки българин, минал през средното училище, знае добре. Въпросите, които пропуснахме да зададем в училище навремето, също са интересни обаче. След урока за Лайпцигския процес имената на Васил Танев и Благой Попов изведнъж изчезват от страниците на учебника. Пропадат вдън земя. Защо?

Защото няколко години по-късно Благой Попов, съратникът на великия вожд и учител Георги Димитров в Коминтерна, е хвърлен в лагер. Роденият в радомирското село Дрен антифашист обаче се оказва костелив орех. Той изкарва близо

16 години в страшните сталински каторги

и е освободен и реабилитиран едва през 1954 г. след смъртта на "бащата на народите".

След като се завръща в родината си, майка му дълго го гледа невярващо, защото не може да го познае. По-късно, през 60-те години, читалището в Дрен и една улица в селището започват да носят неговото име.

Благой Попов умира през 1968 г. като член на Българската комунистическа партия. Той не посмява да се опълчи директно против системата, въпреки че е прозрял човеконенавистната й същност. Все пак изпълнява докрай дълга си към истината. Малко преди смъртта си той успява да завърши спомените си за страшния престой в сталинските лагери.

Тази година, 55 години след завръщането на Благой Попов на българска земя, е второто му завръщане. Най-сетне се намери издател на спомените му. Книжката съдържа 148 страници и носи оригиналното заглавие „За да не се повтори никога вече". 

Текстът става публично достояние за пръв път в началото на 1979 г. чрез предаванията на радио "Свободна Европа". Той е публикуван на Запад в началото на 80-те години на миналия век.

От него се разбира защо Благой Попов изчезва от учебниците по история. „Спомените на Благой Попов представляват един изобличителен документ, достоен да бъде приложен като допълнителни страници към Солженициновия „Архипелаг ГУЛаг". Засега те остават единственият писмен документ, направен публично достояние, за борбите, водени сред българските политически емигранти в Съветския съюз и доказващ ролята на Димитров и Коларов в репресирането на мнозинството от тях", пише видният политемигрант Петър Семерджиев през 1980 г.

След като кацат в Москва, тримата герои от Лайпциг - Димитров, Танев и Попов - са приети от Политбюро и лично от другаря Сталин още през март 1934 г. Сетне Благой Попов продължава дейността си в изпълкома на Комунистическия интернационал на младежта (КИМ). Записва се студент във Всесъюзната промишлена академия „Й. В. Сталин" в химическия факултет. Но идва страшната 1937 г. Борбата срещу врага с партиен билет в Съветския съюз се ожесточава. В края на 1937 г. Благой Попов върви по улица „Кирова" и среща Зина Сапунова, дъщеря на български политемигрант.

- Благой, ти жив ли си? - изпищява тя.

- Както виждаш! - широко се усмихва Попов.

- Вчера бях при Коларови и там ми казаха, че си арестуван и положението ти е лошо - прошепва Зина.

На следващия ден Благой Попов наистина е арестуван. Коларови правилно са били „осведомени". Преди да се качи в „черния ворон", както наричат камионетките, в които товарят арестуваните, той успява да поръча на жена си да отиде още на сутринта при Георги Димитров. В „черния ворон" влиза млад чернокос 35-годишен мъж. „Цели 16 години „черният гарван" беше неизбежен спътник в моя живот", пише Благой Попов.

„От него излязох старец

с побелели коси на 51-годишна възраст."

Така Благой Попов посреща двайсетгодишния юбилей на ВОСР в затвора, зад стените на Бутирка. Когато съкилийниците му разбират, че това е оня Попов, който е съден по Лайпцигския процес, учудването им няма край.

- Ама и тебе ли те взеха?

Обвинението срещу Попов е, че като активен член на троцкистката контрареволюционна организация сред българската политическа емиграция подготвял убийството на Георги Димитров и Васил Коларов с цел да завладее ръководството й. „Такова диво обвинение - убийството на Димитров и Коларов - не очаквах", признава Попов. Следователят го плаши, че ако не подпише самопризнанията си, ще го изпрати от Бутирка в Лефортовския затвор. Лефортово е известно с това, че пъхат непреклонните затворници голи в тесни метални клетки, пълни с обезумели от глад плъхове. „Там всичко ще подпишеш", категоричен е следователят.

Благой Попов пише писмо след писмо до Димитров и Коларов. Тези писма впоследствие са намерени в архивите им. Двамата видни дейци на международното комунистическо движение не реагират.

Повече от хиляда български емигранти минаха през сталинските затвори, свидетелства Благой Попов. Точното число на загиналите не е известно, но не е по-малко от шестстотин души. „Част от тях бяха разстреляни - пише Попов, - другата част загинаха по затворите, но по-голямата част измряха от глад и болести в Колима и други лагери. Нашата емиграция се спасяваше в Съветския съюз от преследванията на българския фашизъм. С каква радост стъпваше на съветска територия всеки емигрант! Уви, от „волка убежиш - на медвед налетиш."

Близо две години Попов „рендосва" наровете. Най-сетне на 7 май 1939 г. насрочват делото му пред Военната колегия на Върховния съд на СССР в Лефортовския затвор.

Председателят на съда Орлов прочита присъдата:

- Осъжда се на 15 години строг затвор в трудово-изправителните лагери!

С прочитането на страшната присъда рухва и последната илюзия, която Благой Попов пази като зеницата на окото си. „Аз все още не бях изгубил последната надежда в Георги Димитров, не можех да допусна, че той спокойно ще отива на прием при Сталин и Берия, когато прекрасно знаеше, че обвинението в подготовка да бъдат убити той и Коларов е обикновена лъжа, подлост и измама. Но защо те тогава мълчаха, защо не дойдоха на очна ставка с мен, защо не поискаха да се явят в съда като свидетели?!"

На 30 юли същата година осъдените потеглят в товарни вагони на изток. „Четиринадесет дни пътувахме от Москва до Красноярск, лежейки почти непрекъснато във вагоните на трите реда дървени нарове. Бледни, изпити лица, небръснати, полугладни, с тъжни блуждаещи погледи надничаха през прозорците. Грамадни влакове от арестантски вагони се носеха като вихър по безкрайните степи, а шумът на колелата заглушаваше тъжните затворнически песни, които се носеха от всеки вагон."

В Красноярск е организиран етапен лагер. Оттам колоните се отправят към Далечния изток и Далечния север. Благой Попов заминава на север, към пристанището Дудинка, окръжен център на полуостров Таймир, намиращо се на 2300 км от Красноярск.

Предстоят му 15 лагерни години

- ще сече дърва, ще кърти камъни, ще чисти планини с лайна, ще погребва планини с мъртъвци. Добри хора от време на време ще го вземат в лазарета или ще го настанява на работа в хлеборезницата. Така ще оцелява. За да изпълни мисията си - да остави своето свидетелство за страшните години на комунизма. "Как може да мълчим за братоубийството? Не означава ли мълчанието за тези страшни вартоломееви нощи съучастие?", пита се в книгата оцелелият по чудо лагерник.

Завръщането в родината

„На 23 март 1954 г., след 30 години емиграция, нелегално завръщане в България след арести и бягство от ръцете на българската полиция, след процеса по пожара в берлинския Райхстаг, след 16 и повече години затвор в съветските лагери и на заточение, най-сетне се завърнах в милата си родина България, в София. На гарата ме посрещнаха, по тяхно желание, само моите най-близки роднини: братята с жените и децата им, двамата ми чичовци и старата ми майка. Тя ме гледа дълго време, гледа, па каза:

- Па да не ме лъжете! Това ли е синът ми?

За последен път я бях видял през 1924 година, млад, с черни коси, черноок момък, а сега се връщах целият побелял, като със сняг посипан..."  (Благой Попов, из книгата му "За да не се повтори никога вече")

Деян Енев, в. “Монитор” – П.П.

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот