Загадката на голата жена върху мечата кожа

Автор: Калин Николов (1 коментар)

С умението си да рисува подобно на класик, Никола Ганушев e роден за професор и професорска живопис. Завършил блестящо Художествната академия в Торино. Отличен е със седем специални награди по време на следването си, удостоен и с правото да влиза и работи в онези ателиета, към чиято дейност проявява интерес. Дадено му е правото Licenza del corso superiore di Pittura, включващо възможността да избере маршрута си за завръщане до родината си като мине през онези центрове на артистичния европейски културен живот, които младежът намира важни.

Почти веднага щом се прибира в родината, започва да преподава в нашата Академия. Тридесет и една годишен вече е професор. Но едва изкарва първите си преподавателски семестъра  и заминава за Париж. Постигнатата от Ганушев специализация неочаквано се превръща в емигрантство, съзнателно избрано и политически мотивирано. Не приема идването на деветоюнеца Александър Цанков и редица негови министри (измежду враговете си Ганушев споменава генерал Русев, двореца и част от имащата отношение към властта творческа среда).

Безспорен факт е, че Ганушев рисува в Париж същия Цанков като министър-председател върху трон сред черепи, под които е написано 20 000 – намек за убитите през режима, което изображение изпраща до един от опозиционните вестници... До близките си художникът пише с известна помпозност: „Като се има предвид , че моя милост се намира във война на живот и смърт с известни фактори, претендиращите за приятелство трябва да понасят тая голяма жертва“.

Никола Ганушев е способен портретист и веднага навлиза с поръчки сред парижката публика. В значими изложби името му се появява. Познават го Алберт Бенар, Бурдел, Рене Менар, Аман Жан и много други измежду най-значимите имена на тогаващната френска култура. Те не просто са разглеждали направеното от българския живописец, но са го преценили за достоен да бъде поканен в Sosiete des artistes francais в Тюйлери. Тоест между 1925 и 1928 години,

Никола Ганушев излага в официалния изложбен Салон, средище на официозни и консервативни творчески течения, но и стремеж за хиляди и хиляди световни творци. Към българина се отнася с чудесни думи художника Аман Жан, който най-добрия приятел на така неочаквано починалия млад Сьора (с този гений на модерната живопис те са делили едно ателие), свързан е и с поета Верлен.

Световноизвестният Бенар не пропуска да изрази също своето добро отношение към Никола Ганушев. Той се изказва особено ласкаво за портрета му на Вася Йорданова, малка творба в размери 35 на 27 сантиметра (тоест наистина една много малка картина), изпълнена върху картон. Намира я като направена на един дъх, носеща дълбоко проникновение и жизненост.

През 1928 година Никола Ганушев се завръща от емигрантството си, но се оказва, че Академията не смята да признае причините за подобно отсъствие като основателни. Не намират защо той трябва да бъде възстановен на работа. Художникът започва дълга битка, която завършва с победа чак през 1932 година. Вече го мъчат болестите на настъпващата възраст, липсата на траен личен живот, но не и на творческо самочувствие.

Такъв го помнят – говори винаги високо, не търпи никакви противоречия, отсича мнението си остро и умее да спори. този остър и вечно говорещ високо човек, с тон, нетърпящ противостоящи възгледи, отстоява изключително твърдо. Рядко отговаря защо е изградил парадоксални и понякога странни отношения за важните неща в изкуството. Нищо за него няма по-голяма стойност от портретния жанр.

Всъщност още когато се е завърнал от студентството си в Торино, още през първата си учебна година на преподавател, Никола Ганушев отвежда студентите си във Венеция, а на следващата – през Цариград, Атина и Корфу за да им покаже Бриндизи и Неапол, Рим, Флоренция и Венеция. Старите преподаватели един ден го виждат как ръководи засаждането на 12 липи в кръг. Така в центъра на София и недалеч от няколко църковни средища, трябвало да се оформи градина за рисуване голи тела на пленер, тоест на открито.

Изтъкан от гордост и нерви, професорът през цялата си педагогическа дейност ще бъде отдаден на студентите си и на своите портрети. Някои с това обясняват и склонността му към ергенския живот. Професорът отива да прегледа работите на студентите от повереното му ателие още рано сутрин и прекарва с тях почти целия учебен ден. Прави подробни разработки на всяко третиране на формата, много често сам взема палитра и рисува.

Десетилетия и след като отдавна е починал, бившите му възпитаници все още чуват пискливият му глас, който се носи през вратата по коридорите и дори от прозорците към двора: „Македонски, идвай да довършиш етюда си, да те вземат дяволите!“). От него студентите му слушат, че художникът трябва да стои като категория по-горе от всички други творци, та дори и над средите от учени.

Казват, че библиотеката му демонстрира тези негови разбирания – посочват поредиците поезия от Омир до Верлен. Последователно са подредени и обемни издания от елинистичната класика до културата в наши дни. Богата е и литературата за архитектура. Но всичко това с едно категорично отсъствие: няма и страница литература за модерните школи. „Книга за модернистите ми мърси ръцете“- казвал Никола Ганушев.

Като всеки неотстъпчив във вкуса си артист, остри били оценките му за българското изкуство. Тези, които работят в спектъра на повечето жанрове, наричал „любители“. Някога сам автор на остра сатирична творба като посочения портрет на професор Цанков, Художникът обаче постепенно започнал да изпитва недружелюбност към карикатурата и нейните автори...

И все художникът пазел една тайна, слуховете за която особено болезнено го дразнели.

Професорът му от Торино, Джакомо Гросо му е бил идеал с авторитета и реалистичното му умение, с което  докосва световна за онези години слава. Джакомо е прекарал юношеството си като семинарист, но през 1873 е решил да скъса с това и записва художествена академия в Торино. Общинският съвет оценява ранното му развитие и му отпуска стипендия.  От 1882 започва активно да се изявява. Картините му, представени в Париж, 1896; Мюнхен, 1899 г.; Сан Франциско, 1915 г. го превръщат в един от най-аплодираните живописци тогава. В края на краищата става ректор на Академия Албертина и сенатор в Парламента.

Една от най-привлекателните картини на професор Гросо е „Голо тяло върху меча кожа”. Работата е там, че и Никола Ганушев има подобна – „Голо тяло върху меча кожа”.. А злите езици не разсъждават върху привързаността на студента към своя учител. Напротив, те виждат идеята и шаблона, влиянието, родило картината както и извора на самото хрумване. А желанието на Никола Ганушев да направи нещо като картината на своя преподавател, която очевидно му е харесвала много е несъмнено. И е очевидно…

Случилото се е не е само негов грях. През осемнадесети и деветнадесети век става особено модно едно показно уважение към класическото изкуство, което минава през жанра на голото тяло. Академиите в тези периоди карат своите питомци да се развиват като поставят истински модели в позите на прочути древни творби или така, че да напомнят за определени митологични сюжети. 

Старите европейски академии носели различни спомени за красавиците и красавците, позирали на различните художници. Всеки понеделник облечени naturalibus puris или просто натурално чисти, десетина-двадесет души стояли по коридорите на учебното заведение и с позите си предизвиквали да бъдат поканени и рисувани. За това им се плащало. Избирал ги критичният поглед на различни студенти от ателиетата, или самите преподаватели. Често се гласувало за това, кой да позира. Курсовият отговорник или асистент на професора карал често ателието да гласува за един или друг избор. Налице било интензивно съперничество между моделите.

Считало се, че най-добрите парижки модели били италианците. Имали много добри пропорции.Особено от Южна Италия. Модели ставали деца и прекарвали живота си пред стативите. Таксата била тридесет франка на седмица…Модели, които никак не се срамували от своята голота, умеели да я разкриват и знаели, че остават с нея във вечното.

Никола Ганушев обичал хубавото…

След Девети септември професорът неочаквано, но и логично за своя характер станал най-войнствения противник на социалистическите веяния в Академията ни. Той открито говорил за вредите на новия режим сред творците, заяждал се с неговите симпатизанти. Започнал да рисува църковни деятели, представители на бившата буржоазия, да показва че документира отиващата си история, защото някои от нарисуваните  изчезват или съдени отиват по затворите. Търпят го. Най вече заради реалистичното направление, което преподава – сталинският социалистически реализъм особено се нуждае от подобна естетика.

И все пак комсомолското ядро на студентите художници решили веднъж  да покажат своята непоколебимост и превъзпитат непокорния Ганушев. Издебнали го сам в повереното му ателие и заковали вратата. Затвор за тези непристойни буржоазни възгледи!

Но в Академията учел и един от най-младите партизани – Атанас Пацев. На него не му било нужно да показва активността си никому, рискувал е своя живот, когато това е било възможно и наистина драматично. Той изчакал шумотевицата да привърши, отишъл и разбил вратата с няколко силни удари. После се върнал пред статива си, продължил да работи сякаш нищо и не се било случило и само по едно време споделил: „Едни взели се подиграват с възрастния човек…”

Авторът Калин Николов е художник и изкуствовед, експерт в Галерията за чуждестранно изкуство. В Портала за нацията "Българи" поддържа рубриката "Криво огледало".

От в. "24 часа"

Svejo Facebook Digg Web-bg StumbleUpon Yahoo! My Web Technorati del.icio.us Newsvine Google Bookmarks Reddit

E-mail на приятеля
Съдържание	http://www.bolgari.org//zagadkata_na_golata_zhena_vyrxu_mechata_kozha-h-692.html

2013-04-03 19:24:22 От: Азъ

Някакъв си социалист. Александър Цанков е велик!

Добави коментар

Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот