Храм в чиния или трапеза без Христос

Автор: Горан Благоев (1 коментар)


Храм в чиния или трапеза без Христос

Няма друг християнски народ, който заради печеното агнешко да е възпял Гергьовден като „дваж по-хубав празник“ от Великден...

Наближи ли голям църковен празник, особено Коледа или Великден, винаги си спомням думите на дядо ми, макар че съм ги чувал по друг повод - в новогодишната суматоха по времето на соца: „Този народ пазарува, сякаш ще яде за последен път...“

 

Днешните празници основно произтичат от църковния календар, но кулинарното им пришествие не е по-различно. Както и другите поводи, които по правило предлагат, независимо дали е криза, или не, да се пътешества или просто да се безделничи. Което съвсем не е модно явление.

 

Изследване на руски етнографи от дореволюционния период в Архангелска област разкрива как е изглеждал църковният празник сред православните селяни - време, в което не се работи, има богата трапеза, обилно пиене и се безделничи. Ходенето на празнична литургия не било съществено.

 

Днес секуларизмът и консуматорството още повече помагат на човечеството да забрави истинския повод за църковния празник. Вместо ден, празен от работа и ежедневни грижи, за да бъде посветен на Бога, на неговото честване, той става един без-делен ден - в който и Бог не се почита

 

В поп културата и рекламите често вместо Christmas (Коледа) се изписва само X-Mas, като „Х“ замества Christ - т.е. Христос. Това е само върхът на пирамидата от подменени образи - Дядо Коледа вместо Богомладенеца, зайчета и патета вместо възкръсналия Христос. Празник на консумацията, но не и на празнувания. Рождение без Рожденик и Възкресение без Възкръснал.

 

Основният печеливш се оказва индустрията, която произвежда изобилие и удоволствие. Дори съвременната църква не е успяла да се спаси от тази лъстива хватка - спектакълът на стоките и потребителството е мъчно устоимо изкушение.

 

До неотдавна шампион в производството на всевъзможни празнични артикули бе Гръцката архиепископия - даже у нас успя да проникне обичаят на гостите при кръщене да се подаряват специални луксозни бонбони с панделка вместо парите, с които са купени, да се даряват на бедните.

 

Сега първенец в стимулирането на православното консуматорство е Руската патриаршия - тя например масово призовава паството си да купува за лични нужди само църковно вино, защото е... осветено! Ще пропусна празничните патриаршески или архиерейски банкети, чиито маси преливат като в древноримски гуляй. Луксът на православния клир е отделна, дълбока тема.

 

Хранителни технологии отварят нови хоризонти пред религиозното потребителство. Даже православните пости трудно удържат на предизвикателството да съхранят своята аскетичност.

 

Пазарът вече предлага сирене и кашкавал с растителни мазнини, батюшки от руски манастири споделят рецепти за постна майонеза, а върхът на постното чревоугодие са кренвиршите, шницелите и каймата от соя, които, ако се приготвят майсторски, трудно се различават от истинска блажна гозбица.

 

Вместо вярващият да се откаже от месото през поста, има възможност да го замени с негово подобие. Но така от духовен подвиг и лишение постенето може да се превърне в духовен ерзац и заместителство.

 

Не е чудно, че религиозно непросветените люде продължават да го практикуват единствено като кулинарна разтуха, тоест диета понякога демонстрирани снобски като шикозна различност.

 

Ами църковните празници?! Интернет изобилства с „християнски“ рецептурници, които „помагат“ на вярващи и невярващи да имат истински „благочестива“ трапеза. Към празничните екстри за по-заможните може да се прибавят поклонническите турове - особено в чужбина.

 

За съжаление понякога те се оказват чиста проба туризъм с елемент на религиозност - покрай духовното винаги се намира време я за шопинг, я за плаж, лицемерно примирени с „богоугодния“ повод за пътуването...

 

Далеч преди глобализацията да ни изкуши със своите духовни ерзаци, ние, българите, от векове си пазим един. Така яко, че слабата ни църковност не може да го изкорени. Курбанът!

 

Превърнали сме го даже в парадокс, защото няма друг християнски народ, който заради печеното агнешко да е възпял Гергьовден като „дваж по-хубав празник“ от Великден - тази народна песен отдава предимство на гергьовския курбан пред Възкръсналия Спасител. Животът във вечността не може да се сервира в чинията за разлика от една крехка мръвка...

 

Христос никъде не зове последователите си да проливат кръвта на животните за Негова слава. Казал им е: „Милост искам, а не жертви!“ Въпреки това няма църковен празник, на който из църкви и параклисчета да се не правят курбани за здраве и берекет. Клириците сами често ги стимулират, обявявайки ги за „благочестива народна традиция“.

 

Преди време свещениците от един епархийски катедрален храм обявиха, че по случай патронния му празник ще раздават курбан за „духовна радост“?! Коленето на животни в името на Бога продължава да бъде най-масово практикуваната квазицърковност. То е удобен заместител на всякакъв вид религиозен живот. За да заколиш курбан, не е нужно да постиш, да се смиряваш, да водиш вътрешна борба със себе си.

 

Затова и опашката от хора пред казаните с курбан чорба винаги е по-многолюдна, отколкото опашката от вярващи пред потира с причастие. Този духовен ерзац опорочава истинския християнски живот в Българската православна църква, но тя и не помисля да го пресече.

 

Всъщност Иисус Христос никога не е отричал празничните трапези. Напротив. Точно на тях той извършва някои от чудесата си и често проповядва Своето слово. На празнична вечеря срещу празника Песах Синът Божий разкрива и най-важното тайнство за християните - Евхаристията, т.е. причестяването с Неговото тяло и кръв във вид на хляб и вино.

 

Така чрез Евхаристията яденето се превръща в сърцевина на християнството. Литургията, на която то се отслужва, често сравняват с „духовно пиршество“ - не опиянение и преяждане, а радостно тържество от срещата с Бога и себеподобните, насищане с любов и вяра.

 

Трапезата, върху която се отслужва литургията, е най-важна за християните. Всички други трапези, които съпътстват традиционно празниците, са само едно нейно продължение - литургия след литургията - и още една възможност да се общува чрез вярата.

 

Но когато църковният празник се лиши от своето духовно пиршество, рядко остава друго освен една кулинарно-алкохолна омара. И за да я отличим от чувствените пиршества на древните езичници, я укротяваме с малко псевдодуховност - празнично посещаваме храма, за да запалим свещица за здраве.

 

 По в. "Преса"

  

Коментари

...............................................!Маса християнски народи си имат суб култура в която принизяват постите и възпяват гуляите!нито сме първи нито последни в това отношение.

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот