Въпросителните около прабългарите – провокирани спорове между учени от Европа и Изтока ( 1 )

 (1 коментар)


Въпросителните около прабългарите –  провокирани спорове между  учени от Европа и Изтока ( 1 ) Препис на "Шестоднева" на Йоан Екзарх - 9 в.

Руският панславизъм и неговата „византийска” роля при изясняване на белите петна в българската историография

Едни от големите празноти в  българската историческа наука се дължат на системното омаловажаване  на българския етнос в създадената от кан Аспарух държава, както  и на продължителната липса на интерес и изследвания за съдбата на древните български племена, останали извън нейните предели.

 

Историко-географският ареал на името „българи” в античността и средновековието е огромен. Името се  среща във всички географски посоки : от Урал до Атлантическия океан, от р. Кама до Афганистан (дори Индия) и на юг до Средиземно море. Това изключително широко разпространение на етнонима води до свързването му с редица етноси, спорове около тях и противоречащи си теории.

 

Причините за белите петна, както  в по-раншната така и  в  съвременната официална историография, са много.

 

Най-общо, те могат да се очертаят в следната широка  рамка: преоткриването на античната елинска и римска книжнина през Ренесанса и създаденият пиетет към нея  предпоставят както бъдещата атеистична насоченост на хуманитарните науки, така и безкритичното възприемане от просветените умове на Европа на характерната за Рим и Византия (Източна Римска империя) дълбока омраза и пренебрежение към съседните им древни народи, наричани от тях диваци и варвари.

 

Такъв подход предполага не само "римоцентричен" възглед за историята и културата на древните народи, но изключва  християнството и историческата надеждност на неговото писмовно наследство  в хода на формирането на европейската цивилизация. 

 

В българския случай този най-общо очертан изследователски подход   се допълва и от щедро финансираното от Руската империя, претендираща за Трети Рим,  славянофилство. Неговото влияние оставя силен отпечатък върху следосвобожденската историография,  дори  до наши дни. Фактор, разбира се, е и сводът от политически документи как да се пише история след 1944г. (виж документалния сборник "Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950", С.1995,т. І,АИ "М.Д."  съставители: В.Чичовска, В.Мутафчиева, Д.Панайотова, Е.Нончева, Зл. Николова и Цв.Величкова)

 

Смятаният за родоначалник на българската историческа наука проф. Марин Дринов (1838-1906), избран по-късно за академик на БАН, не включва (пра)българите в генезиса на българския народ: " ... защото този въпрос си нема место в историята на наший народ, който не е техен потомък и нема нищо общо с тех, освен само името, което той случайно прие от тех." (М.Дринов,Трудове по българска и славянска история, т.І,1909).


Друг български академик и историограф Константин Иречек (1854-1918), изказва не по-малко краен възглед, в пълен разрез с историческите факти, който изглежда и до днес  не е изживян , особено в езикознанието: "... прадеди на днешните българи били не шепата Исперихови българи...", а славяните, тъй като "кръвта на финските българи, която текла предимно в жилите на дворянските родове в същата българска страна между Дунав и Балкана, както се вижда, отдавна се изпарила." (К.Иречек, История на българите, 1886г.)

 

Цитираните по-горе исторически авторитети игнорират всички научни натрупвания по въпроса през епохата на Българското възраждане и задълго предопределят насоката на интерпретациите.

Отхвърлянето на държавнотворческото значение на българския етнос в създаването на Аспарухова България неизбежно води до извода, че става въпрос едва ли не за случайно възникнала   държава  и незаслужена неблагодарност на потомците "към подаграта на Константин ІV Погонат" (ироничната  забележка е на П. Добрев, "За държавата и властта", ИК "Галик", С., 2003).


Действително, при подобна гледна точка Дунавска България не само се разглежда извън контекста на държавническите традиции на Старата Велика България, но  се пренебрегват сравнителни изследвания на българската  с византийската  държавна система или, в най-добрия случай, те са "полезни", доколкото са направени в опозицията неразвита-развита. Сведението на Михаил Сирийски, че т.нар. от римляните варвари, казвали на местното население: "Излезте. Сейте  и жънете. Ние ще ви вземем като данък половината от това, което сте давали досега." (Христоматия по история на България, С., 1978, т.І, с.24), се смята за непотвърдено.  


В някои историописи създаването на България напомня приказка за непозната в историята на света готовност на местно население не само да се подчини на непознати чужденци-нашественици, но и спокойно да изчаква завръщането им още в първите две десетилетия след създаването на държавата, напр. при военните походи на кан Аспарух и кан Тервел.


От друга страна, изключително силният акцент върху върху славянския фактор в новосъздадената държава, всъщност замазва съществената разлика между етнос и етноним. Всеки етнос е сложен резултат от развитие на  генетически, икономически, културни и религиозни процеси  на базата на териториално и езиково единство, а етнонимът е само негово название.


Вероятно като своеобразна  екстравагантност  би следвало да се приеме и изключването на Анонимен хронограф (латински превод на гръцката хроника на Иполит за събитията  до 230 г. сл. Хр.; "Анонимен хронограф", 1958г. превод: проф. В. Тъпкова-Заимова) от изворите за българската история. Макар  да има известни основания за спорове, доколкото преписите на Иполитовата хроника  се различават, това е първото споменаване на българите от средата  на ІV век (353-354 г.).

 

Поради липса на други  извори, се определя като измислица написаното в "Хронографа":


("Всемирна хроника") на Йоан Малала (491-578), според когото българите участват в Троянската война в ХІІІв. пр. Хр.: "Ахил заминал заедно с Атридите, като водел своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи." (Йоан Малала, 1959г., С., стр. 206, прев. Г. Цанкова-Петкова).

 

В изключително интересната си и стойностна докторска дисертация покойният Христо Тодоров-Бемберски, систематизира в кратка справка разпилените в различни исторически трудове сведения за нападенията на Византийската империя от българите през V - VІІв. ("Името българи -  история и същност, С., 2004, ИК "Огледало", стр. 21-23).


Предлагаме на вниманието ви резюме от цитираната по-горе справка. В скобите, след автора , са посочени годината на издаването на български и страницата  от съответното произведение.


Както и може да се очаква, българите са представени с крайно негативен образ.

 

 

479г. -  Сражения (на българите) в Панония срещу готите. (Йоан Антиохийски, 1960, 32)

 

480г. -  "Племето на българите, което по-рано не било познато, нахлуло в Илирик и Тракия" (Зонара, 1968, 150)

 

488г. - Отправилият се от Константинопол за Рим остготски крал Теодорих в Панония  "унищожил и бълг. цар Бузан, като извършил голяма сеч на отредите му"   (Павел Дякон, 1958, 410)

 

493г. -  Докато траела  вътрешноготската война между Теодорих и Одоакър "...българите  жестоко опустошавали цяла Тракия. През същите дни огромен пожар опустошил Константинопол" (Павел Дякон, 1958, 410)

 

499г. -  Българите разгромяват 15-хилядна римска армия край р. Цурта в Тракия (реката не е уточнена; Комес Марцелин, 1958, 313)

 

501г. - Българите нападат провинциите Илирик и Тракия и "се завръщат преди да се разбере за тях" (Теофан Изповедник, 1960, 233)

 

502г. -  Българите безпрепятствено оплячкосват Тракия  "по обичая си" ( Комес Марцелин, 1958, 313)

 

505г. -  Като съюзници на византийската войска българите водят сражение с готите при Маргус. Готите побеждават и си възвръщат Сирмиум (Касиодор Сенатор, 1958, 313)

 

512г. - Император Анастасий І  (491-518) "построил така наречената Дълга стена, която стигала от Голямото море (Черно море) чак до Силиврия (на Мраморно море) поради нападенията на мизите, т.е. на българите и на скитите." (Зонара, 1968,51)

 

513г. - "Узурпаторът Виталиан превзел Тракия, Скития и Мизия до Одесос и Анхиало, като водел със себе си множество хуни и българи".(Йоан Малала, 1959, 209)

 

514г. -  Същият Виталиан с хуни и българи във войската си стигнал до Константинопол (Теофан Изповедник, 1960, 234)

 

517г. - "Българите отново нападнали Илирик и някои от ромейските военачалници им се противопоставили със своите отряди. Но понеже онези си послужили с магии и заклинания, (те) претърпели позорно поражение... Звезда-комета предсказала тяхната гибел" (Зонара, 1968, 151)

 

530г. -  Началникът на илирийската пехота и конница, федератът Мундо, води успешно сражение с българите (Комес Марцелин, 1958, 313)

 

535г. -  Военен сблъсък между българи и редовна римска войска край р. Янтра (Комес Марцелин, 1958, 313)

 

535г. - Българите нахлули в Мизия, пленили и отвели стратега на Илирик, хуна Акум(Аскум) (Скилица- Кедрин, 1965, 203)

 

538 или 539г. -  Двама български царе с множество българи и с "дронго" опустошават провинциите Скития, Мизия и Тракия (Теофан Изповедник, 1968, 237-238)

 

 

 

( Следва )

 

Коментари
2015-01-10 12:30:29 От: Друг Митко

Нищо няма да стане ясно, докато се робува на лъжата за прабългари и славяни

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот