Владимир Свинтила и българската кафене-култура

 (1 коментар)


Владимир Свинтила и българската кафене-култура

„Многоликият столичанин” е автентичната книга на Владимир Свинтила (изд. „Изток-Запад”). В нея е онзи Свинтила, заради когото се казваше: Минах през кафенето за дозата си Свинтила.

 

Българската кафене-култура почва с Чичовци и свършва със Свинтила. Българската кафене-култура умря със социализма. Закономерно. Електронното общуване е неин ерзац.

 

В „Многоликият столичанин” е кафеджийският език на Свинтила, неговите интелектуални пируети, неподражаемите констатации, които задължително стоят като максими. Той седи в кафенето, смуква от дъжд на вятър цигарата, още по-рядко кафето и нарежда. Пред своята публика. Свинтила говори за манталитетите. Той познава софийските манталитети, в момента гледа през витрината, вижда неща, които другите не виждат и доизмисля етюдите си за софийските манталитети.

 

Това не е популярната народопсихология, узаконена от Марко Семов, без която е все тая и за която се има призван всеки, понаучил се да изписва пълен член. Без този Свинтила няма как да е все тая, тъпо е, квадратно, квадратно на квадрат.

 

Следват откъси от “Многоликият столичанин”:

 

 

Бащицата-лидер на нацията

 

Борис III е върховният готвач на цялата яхния. За него вече няма нито гений, нито талант, нито каквото и да било. Пое­тите, учените, музикантите? Борис III е открил, че може да мине и без тях. Той е открил, че е възможен и един живот без интелек­та. Царят не е написал своята „Утопия“, но България, тъй както я устройва той, е неговото съчинение. Той прави политика без поли­тици, наука без учени, изкуство без поети, живопис без художни­ци, общество без общественост. Само неговите полицаи са истински полицаи, и неговите офицери – истински офицери.

 

 

Мръсотията

 

София бе мръсен град и улиците бяха мръсни. Блокът, който беше на власт, не се грижеше за чистотата на града, защото „блокарите сами са мръсници“ и „мърсотията не им пречи“. Всеки дом имаше „сандък за смет“ от дърво или от железобетон, където се изсипваше боклука. Боклукчиите идваха един път месечно да го приберат. Те го товареха с лопати на боклуджйската кола и никога не го прибираха напълно. Оставяха боклук „за късмет“. И боклук­чийските сандъци „миришеха на мъртвец“.

 

 

Бюрокрацията

 

Така възникваше този чудовищен чиновнически апарат, който щеше да стане костна система на комунизма. Комунистите го намериха готов: и като структури, и като манталитет. Трябваше само да го оглавят. Там подчинението отдавна бе станало „народна песен“.

 

Бюрокрацията обезпечаваше себе си. Дебелогъзите администратори, царските слуги бяха предвидливи за своите заплати. Те данъци не плащаха, понеже нямаха никаква дейност – те имаха само данък сгради, който при тях бе винаги нисък, тъй като апарата бе в ръцете им и на тяхното недвижимо имущество се слагаше нищожна „емлячна оценка“, въз основа на която се из­числява данъка.

 

Софийските общинари бяха страшни за дребните съществувания. Дори и в клуба „Пикуик“ няма описани такива престъпни чиновнически типове. Това бяха гадни, жълти лица, на хора,които не познават чистия въздух, плешиви темета, жълти от тютюн мустаци, мошенически усмивки, излъскани ръкави на саката, защото и тия хиени работеха за ниски заплати и съществуваха само от подкупа, който се равняваше на истински грабеж.

 

 

Образованието

 

В онова общество на вечното гонене на „гологана“, на „парата“, от заран до вечер много късно се образуваха личностните характеристики, личностните качества, а следователно и стремежи. В слоевете на дребната буржоазия сред малките съществувания личността бе по принцип отречена. Учениците се мотивираха да работят с бой: шамари в училище, „дървен господ“ (най-сигурната педагогика!) вкъщи.

 

Гимназистът в повечето случаи бе разновидност на идиот. Остриган „четири нули“, с неравен, ръбат череп, вечните скруфули, следен от домашните и от полицията като потенциален враг на обществото, тъпкан от допотопни учители, които често отдавна бяха забравили cпeциалността си (поради нищожните заплати, вечната мизерия и морето грижи), той зубреше с еднаква нерадост кристалографията и дескриптивната, латинския и старобългарския.

 

Атмосферата в гимназиите бе такава: мразеха се всички предмети, мразеха се всички учители, мразеха се всички училищни празници и всичко, свързано с училището. Мразеха се безкрайните маршировки пред Гергьовден и пред „Кирил и Методи“, мразеха се самите манифестации. Всички учители се наричаха по прякор и рядко, много рядко към някого се проявяваше дълбоко уважение поради неговата човечност и разбиране.

 

 

Банковите измами

 

През лятото, в най-голямата жега, когато търговците са си отпуснали телесата във Варна, а селяните търчат по хармана, във в. „Утро“, непременно на втора и трета страница, които са ужасно зацапани, винаги макулатури, с най-ситен шрифт, наречен „диамант“, се появява съобщение от Министерството на финансите, че от 1 август или септември излиза от употреба емисия банкноти, примерно от 1929 г., по пет хиляди лева и по хиляда лева.

 

Когато хищните адвокати видят, че макулатурите са такива, та въобще не могат да бъдат прочетени, те отиват в самата печат­ница и там намират чист брой срещу по-голяма сума. Новината за излизането на емисията те не разпространяват току-така. Звънят на клиентите си: „Господин Иванов, срещу петстотин лева ще получите много ценен съвет“. Господин Иванов „не гриз­ка трици“ – той знае, че зад предложението стои нещо може би съдбоносно. И приема вед­нага. Като плати за съобщението, господин Иванов не го разпростра­нява: той е платил, как да го даде другиму безплатно?

 

На 1 септември селяните, които са тичали по хармана, ще „пият чаша студена вода“. Парите във възглавниците отиват на вятъра. С такъв един „удар“ се укрепваше държавния бюджет.

 

Престъпното е, че банките – и знаменитите народни, популяр­ни банки – направо се подиграват със своите спестители. Два дена преди емисията да излезе от обръщение, ако теглиш пари, те ти дават от излизащата емисия. Един наш познат, енергичен и „гарезлия“, отива да тегли пари. Той обаче знае за емисиите. Касиерът му брои само от излизащите емисии. Тогава нашият познат без обяснение почва да бие касиера с бастуна си. Окървави го и го свали на зе­мята. Полицията го спаси. Касиерът и банката не го съдиха, защото се уплашиха от скандала. Но други случаи минаваха гладко.

 

Както ми разказваше много по-късно Христо Д. Бързицав, така била измаме­на майка му. В деня на излизането на емисията тя отива да тегли пари за покупка на апартамент – четиристотин и петдесет хиляди, сума огромна за времето. На следващия ден тя няма един лев – всичко това е хартия. И това не сe третираше като измама.

 

 

Кафенето

 

В кафеджийския занаят, казваха, пак си имало онези познати степени – чирак, калфа, майстор. И тук опоясвали майсторите. И тук учели занаята дълго време. Майсторът сам печел кафето, чи­ракът го смилал, калфата го варел под надзора на майстора. Кафе­то още го вареха в горещ пясък, поставен върху мангала. По време на варенето три пъти се доливаше студена вода преди кипване. И всяко кафе се вареше все още в отделно джезве. Когато го сер­вираше, келнерът се правеше, че го е изпуснал на масата. Чашата силно се разклащаше, но кафето не се разплискваше – „да стъпиш на него, дупка няма да стане“. Кафето бе велика работа!

 

 

Книгите

 

Файтонджиите имаха много работа при дъжд. Когато бе топло и не валеше, те дремеха на капрата си или четяха „файтонджийски романи“: „Рокамбол“, „Мъртвите сибирски полета“, „Мостът на въз­дишките“, „Клетниците“, „Парижките потайности“, всички преведени и печатани в края или началото на века. Това бе причина вкъщи да бъде запретено четенето на ро­мани. Когато по-нататък веднъж вуйчо ми ме свари да чета „Нана“ от Емил Зола, той бе дълбоко огорчен – как може внукът му, който е просветен човек и гимназист да чете „файтонджийски роман“? И никакви обяснения не помогнаха.

 

Романът бе прокълнат именно поради файтонджиите. И мама, ако четеше романи, тя го правеше малко скрито: „Детство и юношество“ от Толстой, „Мaдам Бовари“от Флобер, „Животът на жената“ и „Бел Ами“ от Мопасан. Илюзорният тип предизвика цяла индустрия – издаването на художествени биографии в поредици. Той бе добре обзаведен с четиво. Господи, колко много хора, в колко много ергенски и момински стаи един рафт пъстрееше от художествени биографии. Собствениците на тези поредици изчитаха книгите с особено старание, водеха си бележки в тетрадки, подчертаваха върху страници, слагаха бележки.

 

Владимир Свинтила (псевд. на Владимир Георгиев Николов) е роден на 29.04.1926 г. в София. През 1949 е въдворен в концлагера Богданов дол, след това Куциян. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1952 г.). Владимир Свинтила пише литературно-критически и публицистични съчинения в твърде широк спектър, публикува по проблеми на изобразителното изкуство, театъра, киното, литературата, преводаческото изкуство, народопсихологията, българските национални традиции… Познавач на много съвременни и древни езици, Свинтила се превежда от италиански, френски, испански, английски, немски, старогръцки, латински език. Негово дело са преводи на “Сонети” (1956) на Шекспир, “Песни и поеми” (1957) на Р. Бърнс, драми на Шекспир, Б. Шоу, Дж. Пристли, Дж. Осбърн. Умира през януари 1998 г.

 

По e-vestnik.bg

 

 

Коментари
2012-02-11 10:58:40 От: Майор Танчев

Свинтила бе един необикновен талант, енциклопедист, обикаляше по редакциите и никой не му отказваше да публикува неговите статии, въпреки че знаеха за лагеристкото му минало, което по времето на соца си бе тежка дамга. Още тогава на него не му пукаше и си приказваше свободно по редакторските кабинети на вестниците за преживелиците си и незнам някой да не го е слушал със зяпнали уста.

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот