Ванче Михайлов - терористът бюрократ (2)

Автор: Проф. Шефан Трьобст


Ванче Михайлов - терористът бюрократ (2)

„Налагало ми се е да подписвам смъртни присъди на мои приятели", признава водачът на ВМРО

Но от България - Цар Борис ІІІ, както и управляващите и военното ръководство в страната, гледат с безпокойство на действията на Михайлов в Загреб, тъй като имат опасения, че в Берлин планът му да основе "свободна и независима Македония" може да има успех. И за да може да бъде контролиран, се отменя смъртната му присъда и му се предлага да се завърне в България и да заеме пост във Вардарска Македония. За изненада на София и на най-близките му сподвижници Михайлов категорично отхвърля предложението. По-положителна е неговата реакция спрямо предложението на германския външен министър Йоахим фон Рибентроп - да стане държавен глава на една македонска държава под покровителството на Третия Райх. На 1 септември 1944 г. Хитлер издава "фюрерска заповед" за незабавното провъзгласяване на подобно държавно образувание. Така заради Червената армия, която светкавично прониква на Балканите, трябва да се гарантира изтеглянето на Вермахта от Гърция.



Михайлов си запазва правото да даде окончателен отговор на германското предложение, едва след като направи проучвателно посещение в Скопие. На 3 септември 1944 г. той пристига с германски военен самолет от Загреб в София, където обсъжда ситуацията с останалите там свои привърженици. На 5 септември човекът за свръзка между Михайлов и СС - началникът на шесто управление (външнополитическо разузнаване) в Главното управление за имперска сигурност СС-бригадефюрер Валтер Шеленберг телеграфира на Рибентроп: „С няколко обсъждания - днес и утре, Михайлов трябва да се опита да спаси онова, което трябва. Ситуацията обаче изглежда безнадеждна. И Михайлов е на същото мнение, след като сам можа да се убеди за състоянието на нещата." В същото това време СССР обявява война на България. Последвалото непосредствено след това навлизане на съветските части в балканската страна, както и напредването им до германската основна свързочна линия във Вардарската долина водят до драматично изостряне на военната ситуация. В резултат на това Рибентроп притиска германския пълномощен министър в София - СС-обергрупенфюрер Адолф Хайнц Бекерле: „Днес фюрерът отново нареди да бъде провъзгласена независимостта на Македония - този път без повече отлагания".



На същия 5 септември Михайлов пътува от София за Скопие, където на 6 септември провежда поредица съвещания с активисти на ВМРО и с местни първенци, както и има срещи с комунистически партизани и с представители на гражданското антибългарско съпротивително движение на Методи Андонов -Ченто. Вечерта той съобщава своето решение, което веднага бива предадено от германското генерално консулство в Скопие на посолството в София: "Комитетът (= скопските ВМРО-вци) се отказва категорично да обявява независимостта на Македония, убеден от Ванче Михайлов и след обстоен анализ на така стеклите се обстоятелства. Аргументирайки решението си, Михайлов се спира най-вече на: 1. Отсъствие на привърженици, които да са готови да застанат зад независимостта и да я наложат. 2. Непрекъснато и прогресивно деморализиране на цялото население."



Докато Хитлер, Химлер и Рибентроп се ядосват на отказа на Михайлов, началниците във вермахта поемат управлението на Македония в свои ръце, в момента, когато тя е "оголена" заради изтеглилите се български окупационни сили. На 12 ноември 1944 г. и последните германски части напускат Скопие и поемат по посока Прищина, а на следващия ден в Скопие навлизат партизаните на Тито.



Михайлов и жена му, заедно с няколко верни другари, биват евакуирани от СС от Скопие първо във Виена, а през пролетта на 1945 г. той бива преместен в градчето Алтаусзее, в австрийските Алпи. За разлика от многото намиращите се там националсоциалистически величия Михайлов не е притесняван нито от американските части, които достигат града на 9 май 1945 г., нито от установилата се след това британска военна администрация, както и не е обезпокояван, когато Титовска Югославия официално иска екстрадирането му от англичаните.



Не е известно къде Михайлов и жена му прекарват първите години след войната. Вероятно временно се е спрял в Испания на Франко. През 1948 г. той успява да получи жителство в Италия, като през следващите 42 години я напуска само за да почива в Австрия и в Германия. От 1958 г. той живее под самоличността на "професор Джовани от Унгария" в римския квартал Монтесакро, на ул. "Виа Понца" 6/7. Той се радва на протекцията на своя дългогодишен познат Анжело Ронкали, който в периода 1925 – 1932 г. е апостолически представител на Ватикана в България, а след това - до 1939 г. е апостолически пратеник в страната, в която Михайлов получава убежище - Турция. През 1958 г. Анжело Ронкали е избран за папа Йоан XXIII. За разлика от Павелич и от други усташки лидери, Михайлов не използва добрите си връзки с Ватикана, за да се измъкне през "канала на плъховете" („Ratline") и да намери сигурност в Южна Америка.



Когато през 1946 г. в „народно-демократична" България и последните останали членове от ВМРО-то на Михайлов под ръководството на Кирил Дрангов и Владо Куртев са ликвидирани, привържениците на Протогеров, сега свързани с БКП, правят кариера в различни министерства и особено в Държавна сигурност на НРБ. Също така и в новата югославска република Македония тамошната комунистическа тайна полиция задушава опитите за реорганизация на приближените до Михайлов. От този момент в сталинистка България, както и в титовска Югославия, „михайловист" се превръща в етикет, застрашаващ живота. Все пак обаче през 1978 г. дългогодишният български държавен глава и ръководител на партията – Тодор Живков издава нареждане да се установи таен контакт с изгнаника в Италия - Михайлов. Мотив за това е разпалващият се българо-югославски спор за Македония и по-конкретно: въпросът дали съществува македонска нация, както твърдят от Белград и Скопие, или дали по-голямата част от населението на Македония са българи - както смятат в София. Фактът, че в този спор Михайлов застава на българска страна, го прави за Живков важен съюзник срещу Югославия преди всичко сред българската и македонска диаспора в Северна Америка и Океания. В същото време Михайлов вижда в комунистическа България партньор срещу Тито и Лазар Колишевски и срещу техния проект за отделна македонска нация, с национален език, национална литература, национална църква и специфична македонска - а не българска идентичност.



Запитан дали многобройните поръчани от него срещу български и югославски политици и чиновници и особено срещу членовете на ВМРО смъртни присъди тежат на съвестта му, Михайлов отговаря, че подобни присъди са негово дело само при утежняващи случаи на предателство или пък при злоупотреби с пари на организацията, както и в случаи, когато смъртните присъди са юридически издържани и произнесени от правораздавателните органи на ВМРО. „Налагало ми се е да подписвам смъртни присъди на мои приятели", признава Михайлов, съчувстващ сам на себе си по време на разговор с българския служител във Ватикана - Георги Елдъров. Междувпрочем ВМРО е била "суверенна държавна структура" и "е действала като другите държави". Това че броят на смъртните присъди е бил сравнително по-висок, Михайлов обяснява с обстоятелството, че "организацията нямала затвори за задържането на пристъпилите устава".



След епохалната 1989 г. в България и в новата Република Македония се появяват независими македонски политически партии, които се смятат за организации - наследници на ВМРО. В сегашна демократична България бившият шеф на ЦК на ВМРО Михайлов е смятан за национален герой. Това ясно проличава в акта на издигането на негов бюст-паметник. От друга страна днес, в Македония, роденият през 1896 г. в източномакедонския град Щип Иван Михайлов бива отчасти реабилитиран - въпреки възгледите му по националния въпрос. През 2000 г. няколко депутати от македонското Собрание участват във панихида, отслужена за атентатора-камикадзе от ВМРО - Владо Черноземски, който през 1934 г. в Марсилия се справя изключително успешно със задачата, възложена му от Михайлов. През 2002 г. в центъра на Скопие се открива възпоменателна плоча и за една друга атентаторка-камикадзе от ВМРО - Мара Бунева, която през 1928 г. също по заповед на Михайлов застрелва високопоставен белградски служител, а след това и себе си.



Фактът, че мирно починалият на 5 септември 1990 г., на библейската възраст от 94 години, изгнаник в Италия е поръчал стотици политически убийства, целенасочено се пренебрегва в България и в Македония. Обстоятелството, че Турция, Полша, Унгария, Хърватия, Австрия са прикривали и закриляли Михайлов, въпреки че той официално е бил издирван заради обвинение в терористична дейност от България, в тези държави не играе никаква роля. А в обществената памет на Италия, както и в Германия съюзникът на Мусолини и Хитлер е напълно забравен.

 

--------------------------------------------------------------

 

 

 

Бел. Ред.  - Щефан Трьобст, професор по история на Източна Европа в Лайпцигския университет, през 1976/77 г. специализант в Историческия факултет на СУ „Кл. Охридски", автор на три книги за Македонския въпрос през ХХ. век - "Македонският век",2007; „Мусолини, Македония и великите сили 1922-1934 г.",1987; „Българо-югославската контроверза за Македония 1967-1982",1983. В момента пише „паралелна" биография на Иван Михайлов и Димитър Влахов

 

 

 

По www.kultura.bg / БГ История -  С. М.  

 





 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече