Вацев: Геополитиката е особен тип мислене между науката и митологията

 (1 коментар)


Вацев: Геополитиката е особен тип мислене между науката и митологията

"Общото между християни и мюсюлмани е много повече от различното, макар че различното е неотнемаемо..."

Валентин Вацев е роден през 1950 г. във Варна. Завършил е Философско-историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. До 1997 г. е член на Изпълнителното бюро на БСП. Дългогодишен преподавател в АОНСУ. В момента преподава геополитика в ПУ „Паисий Хилендарски” и европеистика в Европейския колеж по икономика и управление в Пловдив

Интервю на Христина Христова с Валентин Вацев

Г-н Вацев, пред нас е един от най-хубавите ни празници – 24 май. Ако религията е част от духа на един народ, то какво е религията за българския народ? Религиозен ли е българинът?

Аз съм затруднен да говоря за религия, защото в моя лексикон вяра и религия са различни неща. В същия смисъл, в който думата „майка” значи две неща. В единия случай „майка” е същество от женски пол, което е измътило пиленцата си, родило си е котенцата и т.н. И второто понятие е моята Майка, с главна буква. Тук се чува туптенето на сърцето. Човек знае това още преди да се роди, тук разстоянието е една пъпна връв. Няма място за никаква интелектуална дистанция, за анализ и синтез.

Горе-долу такава е разликата между религията – едно студено понятие, и вярата. Тя живее с нас. Когато ни напусне, това е катастрофа. Tя ни напуска, но и ни крепи в моменти на отчаяние.

Българите не са религиозни, просто защото българският клир никога не е бил нито много активен, нито много уважаван. На него по традиция не се доверяваме много, затова е трудно да си български духовник и едновременно да бъдеш висок пример. Има нещо протестантско в българското отношение към църквата. Много често сме вярващи хора напук на църквата. Умните попове го знаят и не драматизират.

Българите не са религиозни в смисъла, в който са религиозни поляците, испанците, може би и италианците. Българите са религиозни както са религиозни французите – положително отношение към Светата католическа църква, но с едно наум. Все пак днес Франция живее след Френската революция, когато гориха манастири и вдигаха на вили архиепископи.

А дали българите са вярващи? Да, безспорно българите са вярващи. Има много вяра и тя живее своя тайнствен, не винаги понятен, често непрозрачен живот. И в състава на тази вяра ще намерите много неща. Едно жизнено, жилаво, почти невидимо, но неубиваемо православие – това е православният енергиен реактор на българския дух.

Но ще намерите и всякакви налепи – гностицизъм, стари ереси, арианство, дъновизъм и какво ли още не. Тоест, по нашите земи и вярата, и ересите живеят заедно и се преплитат. И ако българската църква някога реши да води истинска война, ще има и за какво, и против какво да воюва.

Но въпреки всичко аз съм против да се напада Църквата, защото ние нямаме друг път към спасението. Да, българите са вярващи, и то някак тайно от самите себе си, но не са напълно религиозни.

Ако погледнем извън България – задавали ли сте си въпроса какво се случи с Homo religiosus в 21 век? Изгуби ли той знанието за своята сакралност, за свещеното в своя живот? Имам предвид глобалните процеси в западната цивилизация, не само у нас.

Мисля, че става нещо друго. Някакви могъщи трансисторически сили са във война с авраамическите вярвания, с авраамизма като културно-историческа реалност. Същото ще ви кажат и юдеите, доколкото все още има такива, защото те останаха един квартал в Йерусалим.

А мюсюлманите са във възможно най-войнствена фаза и като изброим всички други причина да воюват, някъде там трябва да сложим и тяхното ясно осъзнаване, че Врагът на човешкия род настъпва. Християните също го знаят. В този смисъл това е новата Апокалиптика.

В такива случаи православните казват, че небето е по-близо и че нашите деяния непрекъснато изявявят и своя втори смисъл, че наближава краят на времето, че живеем в Последните времена.

В православната вяра винаги е имало ясна апокалиптична култура – разбирането, че нещо вече е изчерпано, че ние много скоро ще се срещнем с нашия Създател. И че трябва да сме готови. Нещо такова е имало и преди 1000 години, но сега антиавраамическите сили са във възход.

Нали правим разлика между Сатанаил и Антихриста? Не говорим за бунта на падналия ангел, а за онова тъмно предисторическо начало, за което са знаели още юдеите, идващи от пустинята и влизащи в Ханаан. Те са започнали Джихада, а това, което ние наричаме Свещена война – Джихада на мюсюлманите, е едно и също нещо. Това е едно вътрешно противопоставяне на антиавраамическите сили.

Тоест, вие разглеждане християнството и исляма в единнапарадигма, а не в противопоставяне, както е актуално днес да се говори?

Това противопоставяне е твърде конюнктурно, твърде изкуствено и механично. Причините да се насъскват мюсюлмани срещу християни и християни срещу мюсюлмани са съвсем пошли и плитки. Всеки нормално мислещ човек, без да изпада в конспирология, може сам да ги види.

Разбира се, ние с мюсюлманите никога няма да сме на едно мнение по някои основни въпроси. Разбира се, че ние няма да успеем да им обясним, че нашата Света Троица не е многобожие. Мюсюлманите са абсолютно прави, че Аллах няма роднини, имайки предвид християнската Троица – те твърдят, че християнството изпада в многобожие, което за тях е най-отвратителният грях.

А ние никога няма да можем да им обясним, че сложната, мистична свръхдиалектика на троичното в нашата представа за божество съвсем не е многобожие, а е нещо принципно друго – невероятно сложно, богато и силно. И ако някой успее действително да ни насъска един срещу друг, той със сигурност ще доближи края на света. Аз обаче не желая да му помагам.

Обикновено обвиняват евреите за това. И това е част от днешната израелската политика – създаване на чудовищен образ на исляма в християнското съзнание. Израел като държава е в ужасна историческа криза и напълно ги разбирам, че воюват и на този мегдан. Но образът на исляма не е това, което рисуват днешните дълбоко пошли и примитивни либерални медии.

Да, в този случай аз наистина виждам християнството и исляма като разновидности на авраамическа вяра. Общото между нас е много повече от различното, макар че различното е неотнемаемо. Ние никога няма да се съгласим с мюсюлманите по основни въпроси, и не бива. Те имат да кажат същото за нас. Но ние заедно ще водим битка срещу силите на Злото, това, което ние наричаме Антихрист, а те наричат Даджал.

С мюсюлманите ще бъдам заедно в окончателната битка срещу пред-авраамическата стихия, която сега настъпва в цял свят.

Аз разбирам, че мюсюлманите могат да бъдат ужасни. Колко е ужасно по улиците на Париж да има локви от ритуалната кръв на заклания овен, понеже там има много мюсюлмани! Има много разлики между тях и християните, които умелата ръка на психологическия манипулатор и на технолога може да превърне в непреодолими противоречия, в антагонизми.

Истинската разлика между нас и мюсюлманите е само и единствено в нашето богомислие – при нас божеството е триединно, а при тях това е един строг монотеизъм и мюсюлманската логика не разрешава никаква троичност на божеството.

Вие сте геополитически анализатор. Близо ли сте до идеята, че геополитиката никога не е само във видимия пласт на събитията, а пази своите тайни в едни скрити, невидими с просто око лабиринти. В този смисъл, каква е връзката между геополитиката и религията?

Това е точно така. За съжаление, тази блестяща истина не съм я измислил аз. Много отдавна се знае, че в геополитическото мислене са закодирани под прикрита форма фундаменталните митове на цивилизацията и на културата. Геополитикът никога не разсъждава само с карта, той живее с културните митове на своя свят.

Геополитиката е особен тип мислене между науката и митологията и една от главните опасности е да се подхлъзнеш и да попаднеш в митологиите, да започнеш да твориш митологични приказки. Това вече няма нищо общо с науката.

Геополитиката създава ли митове?

Не, тя по-скоро е коридор, откъдето могат да нахлуят дълбоки предисторически сили. Сериозните геополитици знаят, че геополитиката не е броене на танкове и рисуване на карти за настъпление и отстъпление, не е военно дело. Тя има един особен, сакрален и митологичен етаж, където, ако притежаваш необходимото сетиво, разбираш за какво става дума.

А е възможно да нямаш сетиво и тогава ставаш обикновен външнополитически коментатор. Всички ние сме се допирали до този етаж, но той ни изхвърля, той е добре защитен. Там не може да се живее повече от 3 секунди. Никой не може да живее дълго в митологията, в зоната на сакралността, не ни е дадено. Най-смелите успяват да живеят там 3 секунди и след това години наред не могат да се оправят.

И се връщаме в профанното?

Ние сме профанни същества. Да, най-чувствителните, най-болните или най-нещастните от нас знаят, че има сакрален свят, който ни дърпа и примамва. Но той не ни е даден, докато сме напълно живи. Важно е да има сакрален свят, това е светът на Смисъла.

В редки ситуации човек може да призове Смисъла. Това е, например, този страховит, потресаващ момент в хода на Светата православна литургия, т.нар. епиклезис. На православните им е обещано, че някои от тях могат да извикат Светия Дух и той тогава – макар и абсолютно свободен – е длъжен да дойде.

И когато свещенослужителят, като ръкоположен и имащ свещеническа благодат, призове Духа, той идва и пресътворява хляба и виното. Никъде другаде в християнския свят няма възможност да се вика Духа ефективно. Но това ние с вас не можем да го направим, могат да го направят само ръкоположени.

Връщайки се към геополитиката – да, без съмнение големите геополитици знаят, че там има и митологични сюжети, и сакрален етаж. Но в сакралността се живее много трудно, понякога е и опасно. Понякога си мисля, че е по-безопасно да влезеш в активната зона на ядрен реактор. В зоната на сакралността действат свръхчовешки сили, от които можеш да обезумееш.

Аз например смятам, че Хьолдерлин е успял да влезе в зоната на сакралното, но не е успял да излезе оттам непокътнат, излязъл е увреден. В смисъла, в който Райнер Мария Рилке казва, че всеки ангел е ужасен. Ние не можем да гледаме ангелите в очите и нямаме сили да разговаряме с Бога…

Да се върнем към геополитиката и връзката й с религията. Според Вас каква е ролята и функцията на православието в голямата геополитическа шахматна дъска?

Между вярата и геополитиката стои разбирането за политиката. В наше време ние живеем с либералното разбиране за политиката, което е примитивно, пошло и вулгарно. Аз не се изморявам да показвам отвращението си към това разбиране. Когато чета лекции по политология на третокурсници, се оказва, че те не знаят какво е политика, просто са пропуснали да им кажат…

И когато ги притиснеш, някои от тях се сещат, че политиката – това било, когато някой успее да реализира волята си пряко волята на някой друг. Това е напълно примитивното либерално разбиране за политиката – като сговор или налагане на воля.

А има и друго разбиране – за Политическото като много широка зона на взаимодействие между “свой” и “чужд”, amicus и hostis. То идва още от Платон и дори от Хераклит, който твърди, че войната е майка на всичко. В този смисъл не войната е продължение на политиката с други средства (както вярва Клаузевиц), а обратно – политиката е продължение на войната с други средства.

За християните тя е сблъсък между силите на Бога и силите на Антихриста и точно това е окончателната битка – Армагедон. Този дълбок, тържествен и мистичен смисъл, който е показан в Апокалипсиса, е метаобразец, прасимвол на политиката като сблъсък между противостоящи сили. И затова трябва да има последна битка. В която ние вярваме, че ще победим.

А ролята на Православието във всичко това?

Православните просто знаят, че в края на света ще има битка и че ние трябва да сме готови да участваме в нея.

В навечерието ли сме на тази битка?

Да, ние сме в навечерието. Всеки християнин ще ви каже същото. В наше време християните, и особено православните, непрекъснато се чувстват екзистенциално в 12 без 5. Имаме предчувствието, че скоро ще свърши самото време. Това, разбира се, е напълно непонятно за примитивните прогресисти, за които прогресът е един безкраен възход – например от двуполови, към еднополови, а оттам – и към многополови бракове…

А ако говорим сериозно, християнството има един много остър усет за Политическото, за das Politische, и не за това примитивно политическо, което се преподава в курсовете по политическа технология от либерално-вебериански тип, а за истинската политология, където се знае, че политиката е отношение между свой и чужд. И има ситуации, в които това отношение не може да се разгърне иначе, освен под формата на конфликт.

И това е съвсем друга визия за политическата реалност, за смисъла на политическото. В този план, да, християнското разбиране за края на света е разбирането за окончателен сблъсък, за финално изясняване на отношенията, за последна битка.

Ясно е, че преди тази битка Европа никога няма да бъде религиозно обединена, но може ли според Вас тя да бъде цивилизационно обединена? Съществува ли реално понятиетоОбединена Европа“?

На превала на хилядолетието, в 1054 г., се случва едно метафизично събитие. Единното дотогава християнско пространство на Спасението и смисъла се е разцепило и това е била ужасна травма. Появили са се православният и католическият свят. Това е първото велико разделение и то не е преодоляно. Европа е обединявана няколко пъти – от Карл Велики, през Наполеон, и колкото и днес да е неприлично да се говори за това – до Хитлер.

За съжаление обединяваща се Европа – духовно разединена, но обединена материално и военно, винаги тръгва на Изток. И в Москва си знаят – това обединение май пак ще трябва да го срещаме под Смоленск…

Всъщност, днес Путин се опитва да артикулира другата възможност – може ли да се обединяваме, без да воюваме? И за мое голямо учудване, това се посреща с огромно интерес и в Берлин, и в Париж, при цялото недоверие на Западна Европа към „империята на злото” – Русия.

Има ли шанс Германия и Франция да се еманципират от евроатлантическата си обвързаност?

Не, няма такъв шанс. Аз виждам развратен триъгълник Москва-Берлин-Париж и това ми напомня една забавна сцена от моята любима книга на Илф и Петров – за инженер Васисуалий Лоханкин. Жена му го напуснала, и той лежи на дивана и плаче: „Варвара, Варвара, от мен при Птибурдуков бягаш ти! На похот с него искаш да се отдадеш. Вълчица стара, гадна при това си ти!”.

Америка е права – „Ние ви опазихме от нацизма, ние ви захранихме, издигнахме ви от разрухата, дадохме ви плана Маршал, ние ви очовечихме, език ви дадохме, масова култура ви поднесохме, хамбургери ви научихме да ядете, а вие, неблагодарници, пак с тия зверове от Кремъл!”

А ще се еманципира ли Европа от САЩ, каква е Вашата геополитическа прогноза?

Всъщност това става, не е въпрос на прогнози. Но става ужасно мъчително. Вижте какъв патос има във факта – Меркел иска да отиде в Москва на 9 май, но не може, затова отива на 10-ти. Говорили с президента Путин и тя казала нещо в смисъл, че трябва да решаваме проблемите мирно и заедно. Тя повече от това не може да каже. Истинският смисъл е: „Не искам да разсърдя началството във Вашингтон, но, Володя, каквото друго поискаш – твоя съм!”.

Аз напълно я разбирам. Зад себе си тя има Велика Германия, има интересите на могъщия германски бизнес. И този развратител Путин им предлага суровини в неограничени количества, предлага им територия за неограничена експанзия, предлага им да се сбъдне мечтата на Бисмарк, но не с танкове, а с беемвета.

Това е трансисторическата мечта на германската буржоазия – най-после да се разгърнем на Изток, един мирен Drang nach Osten. Какво друго е Украйна, ако не мястото, където ще се срещнат руските, германските, а и френските интереси?

Е, как да не запалиш Украйна? Идеята беше Украйна да се запали и да пуши като автомобилна гума. Лошото е, че гумата не се пали – палят я, а тя гасне. Така че се премина към План Б –санитарен антируски кордон от север на юг, част от който, разбира се, е и България.

Аз не се надявам Европа да се обедини на верски принцип, мисля, че онова счупване между източното и западното християнство вече е непреодолимо. Макар и да приемам, че Бог по-добре знае, тук вероятно има промисъл и аз не бива да коментирам. Но чисто икономически, културно, светски, тази Европа е готова да се обедини.

И какво ще прави Америка без Европа, колкото и опростено да звучи въпросът ми?

Не знам, мисля, че и те нямат оттовор. Може би трябва да откриват безкрайните простори на Тихоокеанския свят, Югоизточна Азия, където обаче ще трябва да общуват с Китай по нов начин.

Ще устои ли Русия на този огромен геополитичеси натиск?

Без съмнение ще устои. За първи път руснаците, доколкото разбирам руския манталитет, са готови за война. На тях им липсва, и те го казват с недомлъвки, една година. Но кога Русия е имала една година да се готви за война? Русия винаги се е готвела за война, воювайки. Но тя трябва да реши друг, невоенен въпрос, на нея във военен план не могат да й направят нищо.

И в англосаксонския свят също има културни наслоения и събран опит. Този свят е величествен и непобедим, когато трябва да се бие Гренада. Или Либия. Когато такива дребни мушмороци могат да бъдат набити, бомбардирани и смачкани, а победителят да се върне в къщи и да го посрещнат с духова музика. Но срещу велика сила САЩ са воювали само веднъж – срещу Япония. Но и тогава едно чудовище с лула и мустаци е помагало.

На Русия във военен план не може да й се причини нищо. В икономически план могат да се причинят големи беди, и това вече се прави. Но докато вреди икономически на Русия, Западът вреди и на себе си и за това говорят непрекъснато и в Германия, и във Франция. Европейският дребен буржоа просто не е съгласен да бъде гориво в пещта на историята. Той не е съгласен страната му да прави военни кораби Мистрал и после да му предлагат да ги потопи.

Германският бизнесмен не желае бизнесът му да бъде изгарян ритуално. Френският пък още по-малко.

Но има нещо друго за Русия. Русия има метафизичен проблем. От тези, които се решават в рамките на 100 години и понякога се решават с перо, а понякога – с автоматично оръжие. Проблемът е, че корените на руския елит – такъв, какъвто е днес, са някъде в края на 70-те и началото на 80-те години на 20 в. Той е прозападен елит, много трудно се разделя с идеята, че ето сега можем да си купим имение край Флоренция, в Тоскана или жилище в Лондон и да си отживеем.

Руският трансисторически ревматизъм между „западниците” и „другите“ се е изострил отново и аз не виждам ясен отговор на този въпрос днес. Докато огромно мнозинство руснаци с трепет и сълзи на очи носят Георгиевската лентичка и се отнасят към Победата по сакрален начин, едно малцинство, което обаче е властно, влиятелно, богато, добре ситуирано в културата и управлението на Русия, гледа на всичко това с досада и няма търпение да се върне във вилите си на Лазурния бряг.

Руският държавно-политически елит е дълбоко и трагично раздвоен. И ако й е писано да воюва истински, Русия няма да победи в никаква война, докато не реши въпроса с този елит. На Русия й предстои да воюва със себе си. В най-високите и ясни традиции на православието истинската война е винаги със себе си.

А ще се справи ли България със своя собствен метафизичен проблем и ще успее ли да възроди сама себе си?

Тук има мрачни тайни. Ние нямаме проблем като нация, макар че сме някак изморени от това. Но имаме проблем като народ. Имам предвид онази “субстанция”, която, магнетизирана по особен начин, става нация, влизайки в особен режим на съществуване.

Това е дълга и мрачна тема. Нека Ви кажа направо – мисля, че в България живеят два народа. Както в Индия оперираха момче, за да извадят от тялото му зародиша на неговия нероден брат-близнак, така в България има още една, неродена България. Това е неосъществената България, виртуалната България, която сега блъска по вратата на днешния свят. Иска да влезе от виртуалността в реалността, в духа на онзи нашумял филм – “Другите”.

Това е онази България, за която са си мечтали българските чорбаджии, ненавиждайки Ботев и Левски, виждайки в тях просто пройдохи и непрокопсаници – миналата година, впрочем, Андрей Райчев обясни по радиото, че Левски е бил наистина точно това – “девиантно типче”.

Тя е неосъществената България на хората, които са виждали щастливо бъдеще в една нова, още несъществуваща тогава държавност, под сянката на либерално реформираната Османска империя, с великолепни отношения с Австро-Унгария, Германия и Франция, със столица, да кажем, в Русе, откъдето госпожите от горното съсловие и от по-първа ръка притичват с корабчето до Виена за тоалети и козметика.

Това е една малка търговско-посредническа държавичка, в която няма индустрия, няма военна промишленост, няма и голяма армия, където имперските търговци добруват като едни истински космополити, а народецът си знае мястото.

Онази България не се е осъществила поради намесата на Русия на Балканите и наследниците й люто ненавиждат днешната България, която се е осъществила.

А тази България, която се е родила, в много отношения е ужасна. Тя не е достолепна, не е куртоазна, не е красива и изискана. Но това е нашата родина. На нас не ни прощават „другите” българи, които не спират да вярват, че историята може да се изиграе отново.

Неродената България блъска във вратата ни и настоява да забравим, че сме били в турско робство например.

Някой не желае да прости на България, че се е осъществила така, а не иначе. А е можело. И този нероден брат-близнак се явява в сънищата на днешния български политически елит. Този път Русия няма да се намеси, ще трябва да използваме разума си. Между другото, разликата в тези държавно-политически проекти е именно разлика и между народите.

Не само народите конституират проекти – и проектите конституират народи. И затова подозирам, че в България има два народа, два етноса – голям, добронамерен, тромав, доста безпомощен, производителен, почтен, смислен и груб, и друг малък народ – малък, динамичен и недоволен, живеещ с чувството че му е отнета една възможност за развитие, който ненавижда родителите си, че са го родили тук.

Ненавижда и “тези простаци – другите, от мнозинството”. Той желае да бъде посредник, европеец, но абстрактен европеец, носител на либерални ценности, гностик по душа, без усет за националност. Това са хора, които се обиждат от национализма, защото той ги кара да се чувстват заплашени.

Ще се срещнат ли двете Българии?

Ние обитаваме една и съща територия. На нас не ни прощават, а ние прощаваме. По-силни сме и затова прощаваме. Подозирам, че нашият нероден брат-близнак винаги ще бъде с нас и проблемите започват, когато той се добере до властта. Така нашите проблеми са властови, а не метафизични.

Кой е въпросът, на който нямате отговор?

Има много въпроси, на които нямам отговор и за някои от тях дори не смея да питам, да не би да получа отговор. Страх ме е от отговорите на някои от най-големите въпроси. Ще има ли война до края на тази година? Защото това означава смяна на правния режим в България, смяна на отношенията, смяна на живота ни. Това е големият въпрос. Той е и военен, и политически, и геополитически.

Ще има ли война в Украйна между Русия и САЩ и техните наемници, каквито сме и ние?

И още по-важно – ще свикнем ли да живеем без суверенитет? Ще ни се наложи ли да активираме старите си умения за живот без собствена държавност? Либерално-гностическа или православна ще е България?

По memoriabg.com и pogled.info - със съкращения



 

Коментари
2015-07-28 18:12:42 От:

Дрънкате на празна бъчва за изграждане на подсъзнателни нервони към адаптирането на новия световен ред!

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот