Урокът от Америка с този различен президент

Автор: Наоми Улф, американска писателка


Урокът от Америка с този различен президент

САЩ празнуват встъпването в длъжност на първия си афроамерикански президент и тези празненства отново показаха една от най-добрите страни на националната им идентичност, цитира "Дневник" американската писателка Наоми Улф (на снимката)*. И още:

Макар че изминаха над 200 години, докато дойде този миг, чуждите наблюдатели, главно в Европа, все още се удивляват от победата на Барак Обама. Те признават, че в собствените им държави хората с различен цвят на кожата и имигрантите са относително пренебрегвани, така че на хоризонта не се очертава френски, германски, италиански или британски Обама, заради което и не крият учудването си как Америка го постига.


Америка несъмнено има своите недостатъци и противоречиви битки около расовата и националната идентичност, но същевременно има и много поводи да се гордее с начина, по който интегрира хората от чужди страни или малцинства.

 

Примерът с Обама и неговия кабинет, в който влизат и добре подготвени лидери от малцинствените групи, дава полезни съвети за други нации, особено в Западна Европа.



* Първо, американската национална история в същността си е различна от западноевропейската. Френската история е история на френското, британската - на британското, и новодошлите по правило са по-малко или извън това описание.

 

Но американската национална драма е драма на имиграцията - всеки, с изключение на местното (индианско) население, е пристигнал от някъде другаде. Всеки от настоящия елит има праотци, дошли от друга държава, често окаяни и измъчени.



Качествата, които карат хората да бягат от други държави - инициативност, амбиция и готовност за поемане на риск, в Америка се радват на специално внимание. На имигрантите се гледа като на



хора, тръгнали по пътя на непрестанното търсене и преоткриване

 


желаещи по-широки възможности, отколкото им дава собствената им родина. Обратно, имигрантите в Западна Европа са принуждавани да вършат ниско платена и слабо престижна работа, което пък поражда у мнозина предразсъдъка да възприемат чужденците и техните деца като обслужваща класа, неспособна да се интегрира в по-широкото общество, камо ли пък да го управлява.

 

 

И за разлика от Америка, Западна Европа трябва да живее и със спомена от колониализма, който събуждат милиони имигранти.



* Второ, американците не искат имигрантите да смятат своя културен или етнически произход различен или противопоставящ се на "американското". Всеки американец произлиза от един вид смесено потекло. Но ако представим идентичността като съзнателен избор, малцина биха избрали идентичността на непреклонната приемна държава.

 

В резултат във Великобритания, Франция и Холандия се запазват дълбоко окопаните субкултури на отчуждени и радикализирани мюсюлмански младежи. Но докато те и другите радикални мюсюлмани по света мразят американците, трудно бихме си представили по-американизирана и урбанизирана имигрантска субкултура от мюсюлманските имигранти в САЩ.

 

Вместо да слушат радикалните духовници, те се ангажират в доминиращото общество, изпращат своите деца да учат право и медицина, правят барбекю през уикендите и ходят да гледат американски футбол - и в същото време продължават да поддържат искрена връзка със своята религия и общност.

 

Това не се е променило и след терористичните атаки от 11 септември, въпреки че сред кореняците американци се увеличи враждебността към американските мюсюлмани върху основата на предположението, че те не могат да бъдат асимилирани - обвинение, което в миналото е било отправяно и към евреите в различни държави.



Най-общо казано, американците приветстват съчетанието на оригиналната култура на имигрантите с новата, американска идентичност, а имигрантите не виждат никакъв конфликт в това. И когато въпросът опре до дългосрочна оценка за интеграцията, те очакват децата им да бъдат изцяло и решително американци - обещание, което реализират с охота.



В Западна Европа нещата са значително по-различни. 3 поколения след началото на масовата емиграция от Карибския басейн към Великобритания британците с карибски произход все още се съмняват, че техните деца или внуци



някога въобще ще бъдат приети като 100-роцентови британци



Турските гастарбайтери и 2 генерации по-късно продължават да не бъдат смятани изцяло за германци. И притесненията на децата и внуците на алжирски, марокански и западноафрикански имигранти във френските предградия са свидетелство за провала на Франция да асимилира имигрантското си население, въпреки официалната риторика на републиката.

 


* Трето, и може би най-важното - американците отделят църквата от държавата. Доколкото там има например англиканска църква, ако вие сте евреин, мюсюлманин или сикх, не трябва непременно да се чувствате англичанин.

 

Тъй като бащите основатели, чиито предци нерядко са били преследвани по религиозни причини, гарантираха, че никога няма да има санкционирана от държавата религия, никоя религиозна група, без значение малка или голяма, няма да се чувства угнетявана.



Заради това американците не са разтревожени от видимите символи на различните религии. Приема се, че щом религията е частен въпрос за всеки, личните религиозни символи са си просто лични. Мюсюлманско момиче, което отива със забрадка на училище, е просто момиче със забрадка на главата, а не провокация към доминиращия обществен ред.



* Четвърто, Америка се определя чрез набор от ценности, които всеки може да споделя, а не като родословие, специфична история и географски район. Децата на имигрантите, които ходят на американско училище, учат на теория, че Америка се застъпва за свободата, стремежите и толерантността.

 

Историята на новия им дом, която учат, илюстрира как в САЩ се осъществяват или се провалят тези идеали, докато имигрантските ученици в Европа учат по-малко за идеалите и повече за монархическите родове, набор от исторически събития, както и списъци с "велики хора".



Ако Западна Европа последва примера на САЩ, в нейните предели щеше да има повече спокойствие и тя би била повече способна да използва талантите и лидерските качества на своите турски, алжирски, карибски и прочие имигранти. Само тогава бихме видели британски, френски, холандски или германски Обама на континента.

 

 

* Наоми Улф е авторка на книгите "Красивият мит", с която се прочува в началото на 90-те, "Краят на Америка. Предупреждение към един млад патриот" и "Дай ми свобода. Наръчник за американски революционери". Основателка e на инициативата "Кампания Американска свобода". Родена е през 1962 г. Горният текст е разпространен от Project Syndicate, отбелязват от "Дневник", където излиза днес. Снимка за "Българи" - от мрежата - бел. П.П.)

------

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот