Украинизмът е македонизъм на квадрат

Автор: Валентин Хаджийски (1 коментар)


Украинизмът е македонизъм на квадрат

Това, мисля, е първата употреба на термина „украинизъм“ в значението на агресивния регионален неруски етнонационализъм в югозападните исторически руски земи, създаден и направляван от други държави и предназначен за силово „сдържане“ на Русия.

Терминът „украинизм“ сега се среща само по отношение украинските диалектни заемки в руски език. Но новата му употреба ми изглежда оправдана и необходима, за да не се бърка визираният феномен с „национализма“ изобщо – например като „западен проект“ на „морските империи“, противостоящ на идеята за „свещена империя“, или пък с „фашизма“ изобщо, каквито опити се правят доста в руските медии. За исторически грамотния българин македонизмът може да стане ключ за разбирането на украинизма, както и на другото сходно явление, още слабо известно у нас, каквото е „монтенегризмът“ – новият черногорски национализъм.

За украинизма Украйна има само едно измерение – не-Русия, както за македонизма Македония е не-България, за монтенегризма Черна гора е не-Сърбия. В това, разбира се, има известна ирония на историята – сърбите хвърлиха толкова усилия да македонизират българите в Македония, че напълно проспаха монтенегризацията на Черна гора, да не говорим за албанизацията на Косово и боснизацията на Босна и Санджак. Съветските ни колеги си затуляха ушите, колчем им заговорехме за „македонския въпрос“ (явно бяха брифирани срещу великобългарския национализъм), а сега и руският народ страда от същото зло, само че в епични руски мащаби. С една реч, 

душата на тия „изми“ е омразата – 

към истинския исторически етнос, неговия език и история – hate speech е самата им същност и тя ражда фалшификациите, а в украинския случай речта минава и в действие, в ужасни престъпления на омразата, hate crimes, далече надхвърлили по мащаби всичко, вършено от Ку Клукс Клан спрямо черните в американския Юг до началото на 60-те години. И съизмерващи се с престъпленията на нацизма и на балканските етнически чистки от 90-те години. Ефективната забрана на hate speech в едно цивилизовано съвременно общество следователно би направила тези „изми“ кауза пердута.  

Миналата седмица над 20 хиляди украински мъже на мобилизационна възраст избягаха в Русия –т.е. всеки ден по една украинска мотопехотна бригада в щатен състав се „предаваше“ на „врага“. (В украинските въоръжени сили има общо 18 бригади.) Повечето от бегълците са от Западна Украйна, бившите австрийски провинции, люлката на украинизма. Защо бягат в Русия, която официален Киев обвинява в агресия, а украинските медии и майдански тълпи демонизират по най-безумен начин? Ютюб е пълен с кадри с ангелически наглед украински дечица, размахващи кръвожадно кухненски ножове и кряскащи с тънките си гласчета „москали на ножи“. Бягат в Русия като в историческа родина, както българите от Македония под сръбска власт след 1919 и 1944 г. бягат от сръбските репресии в България, а не, примерно, в Румъния или Албания. 

Наскоро се запознах с двама западни украинци от Лвов, емигранти в Ню Йорк – младо момче към 30-те и мъжага на средна възраст – на работа в полска фирма. С поляците и двамата говорят свободно полски с руски акцент и някои русизми, а помежду си разговарят само на руски, с лек неопределим чужд акцент, никога на украински. „На какъв език си говорите? – На руски.“ Спомнят си със симпатия съветското време, лвовските цветни телевизори „Електрон“ и българо-съветската дружба. Говорихме и за филма „Сватбите на Йоан Асен“, дето Апостол Карамитев и Коста Цонев избягаха в Русия – Галичкото княжество, дето сега е Лвов, да търсят помощ срещу съперника си цар Борил, и се върнаха в Търновград с ескорт руска войска. Но за съвременната политика са неми като риби – гледат те в очите и не ти отговарят, но и не ти се сърдят – сякаш нищо не е било. Вече съм споменавал за колегата украински дипломат в Ню Йорк, който по повод молдовско-украинската певица София Ротару ми каза „наша российская эстрада...“.

В Ню Йорк има голяма украинска църква, украински народен дом и популярно бистро „Веселка“. Има и украински националистически вестник „Свобода“, който излиза без прекъсване от 1893 г. и всичките му броеве са архивирани в интернет. В първия брой от 1893 г. подзаглавието е „Часопись для руского народа въ Америцѣ“, и така е до 1900 г., когато се променя на „Часопись для руского народа въ Америцѣ и орган „Руского Народного Союза“, а в 1910 г. – на „Орган Руського Народного Союза в Америцi”. В началото на Първата световна война – 13 октомври 1914 г. – в заглавката на вестника освен „Руский народный союз“ (Р.Н. союз) фигурират като синоними и „Little Russian Nat’l Union” и „Ruthenian Newspaper” (Ruthenia е латинско име на Русия); заглавията възвестяват немско-австрийските успехи и отстъплението на „москалите“ от западна Галичина. И от следващия брой, 

на 15 октомври 1915 г., всичко е украинизирано – 

„Орган У. Н. Союза в Америцi“, „Ukrainian Nat’l Ass’n“, „Ukrainian newspaper“, а враговете вече освен „москали“ са и „росийски войски“. Oчевидно самият етнорегионален термин „москали“ има смисъл само в рамките на руската етническа общност – както един българин може да е „граовец“ или „въяк“ само в България – в референтната среда, в която това етнографско разграничение е разбираемо.
 

Още по-очевидно, „украинизацията“ на вестника на „руския народ“ в Америка има конюнктурен външнополитически произход, подчинена е на интересите на австрийския генерален щаб в Първата световна война, който залага много на развитието на неруския украински национализъм в граничните си с Русия земи. Интересно е обаче, че в навечерието на войната австрийската армия поръчала разговорник за етнически пъстрия си личен състав, който според австрийските военни лингвисти говорел на немски, унгарски, чешки, хърватски, полски и руски

След три десетилетия и Вермахтът определил след свое проучване населението на цяла окупирана Украйна като 68% руско. Така, изглежда, е и досега въпреки четвърт век лунатична украинизация – украинските въоръжени сили продължават да се командват устно на руски, защото личният състав не разбира добре украински. Оставен сам на себе си, без постоянна държавна принуда да се учи и употребява, украинският език е обречен на виртуално изчезване в рамките на едно-две-поколения. 

За решаващия принос на имперска Австрия за утвърждаването на украинизма и за куп други интересни неща българските читатели могат да научат много от интересния документален филм на руския журналист Александър Медведев 

„Проект Украина“, 

който излезе през януари и се намира безплатно на интернет. За съжаление филмът е твърде кратък за историческия материал, който обема, и доста важни неща са претупани или направо пропуснати, особено що се отнася до след 1917 г. Дано работата по него продължи и стане сериен. Важен момент във филма е участието не само на руски, но и на полски и австрийски историци, както и на големия полски кинематографист Кшищоф Зануси. 

За исторически образования българин филмът е истинско откровение с ярките си паралели между украинизма и македонизма на равнище реална политика, идеи, организация, финансиране и лични съдби. Един Пантелеймон Кулиш с лъкатушенията си например има толкова общо с Кръстю Мисирков или Венко Марковски. Трафаретното географско, но не и етническо име „Украѝна“ (с полско ударение), произволно лепнато на днешната обширна и разнородна територия – с древното и напълно забравено в Средновековието – поне на днешното си място – име „Македония“, възкресено в ново време от западните елинисти и лепнато на дотогава наричаната от българите Долна България. Конструирането на украинския книжовен език в Лвовския университет (в Австрия) в пълен разрез с историческата логика на южноруските говори и на руския (московски) книжовен език от времето на Петър Велики, който е прякото продължение на киевската висока норма от XVII–XVIII в. или фабрикуването на многотомната украинска история от австрийския стипендиант и бивш руски историк Грушевски – с изобретяването на македонската норма от Скопската академия на „академиците“ Ристоски и Конески. Расистките спекулации с „москалите-татаро-фини“ – с „бугаротатарите“. Спекулациите с „руското“ като идентично на „авторитарното“, „самодържавното“, „монархическото“ – с отъждествяването на „бугарското“ с „фашистичкото“ и „върховистичкото“. 

Привеждането на по-изчерпателен списък на паралелите ще изисква прекален за мене горчив труд на мисълта. Имам в рода си и две бежански линии от Струмица и Босилеград. 

Какво е отношението към украинизма на българите, реално засегнати от него? 

Същото, каквото е и отношението към македонизма на българите в България, заставени поради политическата конюнктура в 40-те години на миналия век да се „самоопределят“ като етнически македонци. И миналата година по референдума в Крим, дето не се намери ни един етнически българин, гласувал за оставане в Украйна, и в Одеса, дето, както научихме, двама местни българи на име Милев и Николов са били сред изгорените живи от „Десния сектор” мирни протестиращи на „Куликово поле“, и с въстанията на бесарабските български села срещу украинските мобилизационни власти, видяхме, че българите в Украйна масово отричат практиката на украинизма. 

За разлика от напълно ампутираните от българско национално съзнание наши десни колеги те не смятат, че имат „дълг“ пред днешната Украйна. Техните предци в края на краищата са се преселили в Русия вследствие на руско-турските войни в XVIII–XIX в. и нито са чули тогава думата „Украйна“. Много сериозно стои обаче въпросът каква е ролята на българското правителство, медии, гражданско общество и интелигенция за защита на стотиците хиляди наши сънародници в Украйна. Едно вменяемо правителство, каквото за съжаление нямаме, би се застъпило най-енергично и в Брюксел, и във Вашингтон, и в Москва, и в самия Киев срещу действията на украинските военни власти да мобилизират етнически българи от Бесарабия за незаконна война срещу етнически българи в Донбас, каквито също научаваме, че имало и се сражавали в редовете на опълченците. Опозицията трябва да внесе вот на недоверие към кабинета за политиката му по украинската криза и да иска оставките на президента, външния и военния министър. Всички масови протести от тук нататък трябва да издигат и политически искания в този смисъл. 

Как е възможен абсурдът на украинизма 

след всички престъпления на киевския режим и пред надвисващата му военна, икономическа и хуманитарна катастрофа? Защо не имплодира, след като вътрешната му подкрепа вече е напълно изчерпана и украинците се каят горчиво за скачането си на майдана? Само поради външната си подкрепа. Още в края на лятото определих външната политика на Обама като катастрофална за Европа и Америка, а самия него – като най-слабия американски президент в историята по отношение на сигурността. През зимата оценката ми явно се споделя и от мейнстрийма на американската политическа мисъл. 

Преди три седмици Лесли Гелб, почетен председател на консервативния Съвет за международни отношения (Council on Foreign Relations), който издава дебелото сп. Foreign Affairs, писа, че „екипът на Обама няма основните инстинкти и способност за преценка, необходими за воденето на американската политика по сигурността през следващите две години. Просто 

ще е твърде опасно, ако Обама продължи с досегашния си екип и начин на вземане на решения“. 

Целият външнополитически екип на Белия дом да бъде веднага уволнен, предлага по-нататък Гелб в коментар в The Daily Beast: особено тези, за чиято замяна не се налага утвърждаване от Сената – съветничката по национална сигурност Сюзън Райс, шефът на кабинета Денис Макдоноу, речеписецът Бен Роудс, съветничката Валери Джарет и др. Един бърз колапс на Киев може да създаде благоприятни условия за дискредитиране и бърза подмяна на външнополитическия президентски апарат. Но 

главният проблем на американската външна политика е самият Обама. 

Според Гелб той мисли отчуждено и високомерно – като академичен интелектуалец, не като отговорен национален лидер. Но и като чист мислител „Обама не е първа, нито дори втора“ класа. Очевидно той няма хабер от реалностите в Източна Европа, в Близкия изток. Обобщавайки, Washington Post излезе със заглавието „И либералите го разбраха: Обама е безнадежден по националната сигурност“ – и аз съм редови американски либерал и нюйоркски прогресист и го разбирам, и то от доста време. 

Миналата седмица сп. Foreign Policy оповести резултатите от проучване (2014 Ivory Tower Survey) на 1615 специалисти по политически науки от 1375 – или почти всички – американски университета. Джон Кери единодушно бе класиран на последното място по ефективност като държавен секретар за последните 50 години (първото място с голяма преднина зае реалистът Хенри Кисинджър, държавен секретар при Никсън и Форд). Отношението сред дипломатическия професориат към повечето висши функционери на Държавния департамент (с няколко поименни изключения, цитирани от Гелб), е също отрицателно, в т.ч. към заместничката на Кери – В. Нюланд, съпруга на неоконсерватора Р. Кейгън, посланичката в ООН С. Пауър и говорителката Дж. Псаки. 

Тези оценки имат предвид укрепването на сигурността на самите САЩ, но те са толкова по-валидни и по отношение ролята на администрацията на Обама за сигурността на Европа. При Нобеловия лауреат Обама САЩ се превърнаха в главен фактор за несигурност на Стария континент, както виждаме и от пресния пример на подстрекателските речи на ветерана от сенатската външнополитическа комисия Джо Байдън в Европейския парламент – тъкмо в момента, в който Меркел и Оланд панически дотичаха в Кремъл да се помъчат да минимизират опустошителните за техните страни ефекти от самоцелната конфронтация на Обама с Путин. 

Защо Меркел и Оланд дойдоха заедно на крака в кабинета на уж международно „изолирания“ Путин за близо пет часа разговор при закрити врати, докато „Билд“ писа, че руският лидер победил в украинския конфликт? Като парламентьори на Обама, срещу когото вашингтонският външнополитически естаблишмент се вдига на бунт? Докато Кери в това време вършее из Киев, а Байдън – из Брюксел? Неубедително звучи. 

Меркел и Оланд зависят от Путин 

за политическото си оцеляване от кризата, в която сами се натикаха без никаква нужда, и в последно време – и под неумелото ръководство на Обама. Те нямат вече силови средства да извиват ръцете на Путин: санкциите на ЕС, макар и тежки, не сломиха Русия и й дадоха импулс за модернизация, заместване на вноса, засилена интеграция с Китай, Индия, Иран, Турция и Латинска Америка. Цената на нефта удари дъното и пак тръгна нагоре, а какво предстои да става в Саудитска Арабия, скоро ще видим. Популярността на Путин не личи да е разклатена, руското население е мобилизирано за война, макар че Обама казва, че война няма да има. 

От друга страна, Меркел и Оланд са явно ужасени от безхаберните намерения на Обама да даде смъртоносно оръжие на Киев. Те са уверени, че това само ще ускори разгрома на Украйна, и този път може би наистина от руски сили. Това е смисълът на репликата на Оланд от събота, че „алтернативата е война“. Колапсът на „проевропейския“ киевски режим, смятат те, ще нанесе в комбинация с победата на „Сириза“ в Гърция смъртен удар на идеята за ЕС. Провалът на Оланд и победата на М. Льо Пен след три години под антибрюкселски и проруски лозунги не буди никакво съмнение. Немските християндемократи пък са сериозно застрашени от сближаването на социалдемократите и Левите на основата на опозицията им срещу подкрепата на Меркел за одиозния пронацистки режим в Киев, самата Ангела е притеснена от бързо издигащата се нова звезда на левицата Сара Вагенкнехт – депутат в Бундестага, философ марксист от Йена със симпатии към ГДР, Чавес и „Сириза“ и наполовина ирански корени. 

Но и без всичко това санкциите вече взеха твърде тежка и безсмислена дан от европейската икономика. Провалът на доставката на „Мистралите“ за Франция означава загуба на индийския договор за изтребителя „Рафал“ и колапс на военнопромишления й комплекс. Тежки и потенциално непоправими са загубите на френското селско стопанство, неприятности очакват и френската ядрена енергетика, зависима от руските доставки. За Германия загубата на руските пазари и разкъсването на производствените връзки с Русия, както в Берлин се опасяват, окончателно и в интерес на Япония са напълно неприемливи. Зависимостта на Германия от руския газ си остава голяма, огромен е и конфузът от провала на „Южен поток“, дето по 15% притежаваха и френската EDF, и немската BASF. За Германия и Франция – двигателите на ЕС – сегашното положение е вече явно нетърпимо, а бъдещето не носи нищо добро, ако е свързано с още конфронтация с Русия. 

Ще може ли обаче да се мине само с „разширена автономия“ на Донбас, 

както сега предлага Оланд? През септември прогнозирах, че Новорусия е обречена да се състои като нова европейска държава и че най-вероятно няма да се ограничи до сегашната територия, контролирана от ДНР и ЛНР, нито до старите Донецка и Луганска област. Нямам основания да не държа на прогнозата си. Колапсът на Киев може да настъпи светкавично във всеки момент и плодовете на украинизацията и медийното зомбиране от последните години може да се окажат мимолетни, поне извън Галиция – Волиния, а може дори и в тях. Дори и пословичната украинска склонност към анархия може да отстъпи на московската „вертикала на властта“ под напора на глада и криминалния хаос. 

Влиянието на Путин над донбаското опълчение също не е безгранично. А и самият той се промени от лятото, и може би не без влияние от Новорусия – поотдалечи се от олигарсите, приближи се до европейската левица и квазилевица (националистите като Орбан и Льо Пен, които издигат и социалистически по характер лозунги). 

Бъдещето на Европа е в един коренно реформиран наляво ЕС, защо не и по примера на Обама от вътрешната му политика, с възстановено добро партньорство с Русия и Митническия съюз, но  – това вече е ясно – без НАТО и без дестабилизираща американска намеса, за което ще е нужно ново, реалистично и по-интелигентно американско ръководство. 

По в-к Гласове

Коментари

................създаване на македонизма!съдбата им го върна жестоко с Украинизъм.не злорадствам но има възмездие.

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот