Участие на българите във войните 1912 – 1918 г. (2)


Участие на българите във войните 1912 – 1918 г. (2)

От средата на май 1913 г. основният проблем пред съюзниците е разпределението на получените територии.

То поражда криза. България настоява да се приложат довоенните договори и многократно апелира за руския арбитраж, но той се бави. Сърбия и Гърция декларират, че довоенните договори са неприложими и трябва да се възприеме принципът на окупацията.

 

На 19 май 1913 г. е подписан таен сръбско – гръцки съюзен договор насочен срещу България. Той слага край на Балканския съюз. Белград и Атина се договарят за обща граница, но тя не може да се осъществи само за сметка на спорната зона и дори на част от безспорната зона. За да разширят своите зони, сръбската и гръцката армии започват със сила да изтласкват малобройните български части.

Това принуждава българския Генерален щаб да прехвърли трите армии от Източна Тракия в Македония, но така е отслабена българската отбрана около Одрин.

 

Сръбската и гръцката армии извършват репресии над македонските българи и техните протести лесно стигат до София. Там бързо назрява обществено мнение против съюзниците.

 

В тази обстановка на 1 юни 1913 г. Гешов излиза в оставка и за министър – председател е назначен водачът на Прогресивно – либералната партия Стоян Данев. Той е краен русофил и краен националист и настоява при арбитража България да получи цялата спорна зона и Солун. В тази обстановка българското правителство губи контрола си върху военното командване и то започва да действа самостоятелно.

 

На 16 юни 1913 г. ВМОРО със знанието на Генералния щаб вдига Тиквешкото въстание в тила на сръбската армия. На същата дата по устна заповед на царя, помощник главнокомандващия генерал Михаил Савов нарежда българската армия да нападне сръбската. На следващия ден, по искане на кабинета, частите ни се оттеглят на изходни позиции, но очевидно Сърбия и Гърция чакат само повод за война. На сръбско – българския фронт сраженията се водят с променлив успех, гръцката армия е спряна и обкръжена в Кресненското дефиле.

 

Военната обстановка е безнадеждна, но в този критичен момент България понася два тежки удара – румънската армия навлиза на българска територия и през опразнената от войски Северна България достига почти до София, турски части пресичат линията Мидия – Енос и достигат до старата граница.

 

На 4 юли 1913 г. в София става известен Австрийският ултиматум до Букурещ, който забранява на румънската армия да влезе в българската столица. Стоян Денев подава оставка. Царят предлага властта на проавстрийски кръгове. Създадено е правителство на Либерална коалиция /либерали, народно – либерали, младо – либерали начело с водача на Либералната партия Васил Радославов.

 

Кабинетът веднага иска спиране на военните действия и назначава делегация начело с Димитър Тончев, която заминава за Букурещ, за да подпше мирния договор. Той е сключен на 28 юли 1913 г. С него Румъния заграбва Южна Добруджа, Сърбия – Вардарска Македония, а Гърция – Егейска Македония и Кавала. За България остава само Пирнския край / 1/10 част от Македония/ и Западна Тракия, с излаз на Бяло море, между река Места и река Марица. На 16 септември 1913 г. е сключен Цариградския мир с Портата. С него тя си връща Източна Тракия и Одрин.

 

За България остават само Малко Търново и Свиленград.

 

Двата договора поставят рамките на първата национална катастрофа. След двете Балкански войни българската държава увеличава територията си, населениението и нараства, получен е стратегическият излаз на Бяло море.

 

Въпреки това с цената на върховни военни усилия, на огромни материални разходи и на 63 хиляди жертви, българите не успяват да постигнат националното си обединение. Резултатите от двете Балнканси войни в най – голяма степен предопределят ориентацята на България към централните сили по време на Първата Световна война, която приключва с ново военно поражение и с втора национална катастрофа.

 

В хода на двете Балкански войни 1912 – 1913 г. България се опитва с оръжие да прокара онези държавни граници, в които нацията да намери своето обединение според историята и етническите реалности. Започналата през лятото на 1914 г. Първа световна война и всеобщата милитаризация на европейското обществено съзнание изключват разрешеването на българския национален въпрос без военна сила.

 

Още по време на Междусъюзническата война Централните сили започват дипломатическа битка за България. Германия и Австро – Унгария засилват своето дипломатическо и културно влияние в страната. То се подпомага и от стабилните позиции на двете кайзерови държави в българската икономика, от техните челни места в българския внос и износ. А и от есента на 1913 г. българската дипломация се стреми да приобщи страната към Тройния съюз чрез сключването на антисръбски съюзен договор с Австро – Унгария.

 

Предпазливостта на Централните сили към българските искания се обуславя и от нестабилността на правителството. През есента на 1913 г. управляващата коалиция губи парламентарните избори. Новоизбраното Народно събрание е разпуснато, а на повторните избои през февруари 1914 г. трите либерални фракции си осигуряват мнозинство в XVII Обикновено народно събрание. Кабинетът на Васил Радославов продължава да управлява страната.

 

През лятото на 1914 г. банковите къщи от райха отпускат 500 милиона златни лева заем за превъоръжаване на българската армия, от този избор личат и правителствените предпочитания за последвалото включване във войната на страната на Тристранния пакт.

 

На 18 юни 1914 г. в Сараево, сръбски националисти убиват австро – унгарския престолонаследник Франц Фердинад, което е поводът за започването на войната. Месец след убийството Австро – унгарската армия започва бомбардировки над Белград. Три дни по-късно Англия обявява война на Германия, а Русия на двуединната монархия. Срещу Централните сили се намесва и Франция. Черна гора застава на сръбска страна.

 

България заема централно стратегическо място на Балканския полуостров и с добрата си армия държи в шах Румъния, Гърция, Събия и Турция. Осъзнало военната значимост на страната и рисковете от една преждевременна намеса, на 1 август 1914 г. правителството обявява неутралитет. България заема изчаквателна позиция. Поведението на Антантата спрямо България е непоследователно и колебливо. Тя не може да определи предпочитанията си към отделните държави на полуострова.

 

В края на май 1915 г. съглашенските дипломатически представители в София връчват колективна нота на българското правителство. В нея незабавната намеса на страната в бойните действия срещу Центарлните сили се възнаграждава с: възвръщане на Източна Тракия до линията Мидия – Енос, присъединяване на “безспорната” и части от “спорната” зона в Македония, възстановени български права върху определени райони от Западна Тракия, дипломатическа подкрепа в преговорите с Румъния за връщане на Южна Добруджа и щедър военен заем.

 

Предложението изглежда примамливо, но не е съгласувано със Сърбия и Гърция, а те категорично изразяват несъгласието си. Българското правителство и дворецът с основание забавят отговора и искат разяснения и твърди гаранции. Съглашенската дипломация започва да се суети, притисната от фактора “време” и австро – германската активност в София.

 

През същите месеци Централните сили предлагат по-малкото, но по-сигурното. Те опъват и чувствителната струна на българската национална душевновност – Македония. За българското участие на страната на Тройния съюз се обещават част от южните покрайнини на западната българска съседка и окупираните от нея македонски райони. Крайното българско решение е повлияно и от руските поражение на Източния фронт, и от неуспеха на съглашенския десант при Дарданелите през лятото на 1915 г.

 

На 6 септември 1915 г. правителството сключва два договора. Първият е с Германия, придружен от военна конвенция. С този договор се гарантират обещаните по-рано територии, допълнени с някои райони от Моравско. Второто договорно споразумение е с Турция и то урежда в полза на България някой малки териториални спорове с Турция по долното течение на Марица.

 

Едва в този момент опозиционните партии намират пътя към антиправителствено действие и делегация от техните лидери се явява пред царя. Големи държавници като Иван Гешов, Александър Малинов, Стоян Данев, Александър Стамболийски го предупреждават за възможната втора национална катастрофа, но той ги изпраща студено, с мълчелива упоритост на взетото вече решение.

 

На 23 септемвври 1915 г. е проведена обща мобилизация. Под знамената на българската армия са свикани 530 хиляди войници и офицери, като до края на войната числеността на българската армия достига почти непосилните за страната 850 хиляди души. На 1 октомври 1915 г. с царски указ се обябвява началото на войната и Първа и Втора армия тръгват към Сърбия, изпълнявайки изработения с германското и австро-унгарското военно командване общ оперативен план.

 

Сръбската отбранителна система се пропуква, българските полкове преминават река Морава, превземат Щип, Велес, Скопие и Охрид и напълно овладяват Вардарска Македония. Местното население посреща българските войски като освободители, а четите на ВМОРО дейно ги подпомагат. Срещу Втора армия на Солунския фронт се изправят дебаркиралите от Дарданелите съглашенски войски под общо френско командване.

 

Българите се сражават с военен опит и бойно умение, като нанасят тежко поражение на френските и английските сили при Криволак. Българската офанзива към Егейска Македония е спряна от германското командване по настояване на Атина. Проточва се дълга фронтова линия /500 км./ от Албания до Орфанския залив на Егейско море. Започва тежка и изтощителна позиционна война на южния фронт, която продължава до есента на 1918 г.

 

На северния фронт полковете на Трета армия възвръщат на България цяла Южна Добруджа. През декември 1916 г. Трета армия влиза в Букурещ. В български ръце преминава цяла Северна Добруджа до делтата на река Дунав. Отбранявайки се руските и румънските части образуват дълга укрепена линия на река Серет. На Добруджанския фрон също започва тежка позиционна борба, като българските полкове се сражават заедно с турски части.

 

В подписания на 3 март 1918 г. договор в Брест – Литовск между руското правителство, Центалните сили и техните съюзници – България и Турция, Северна Добруджа се обявява за съвместно владение.

 

Срещу правителството и двореца се надига общо народно недоволство след поредната дипломатическа несполука. То се засилва и от глада, мизерията и разрухата на военното време.
Драматично е и положението на фронта, в отделни части на българската войска започват да избухват бунтове, предизвикани от недохранването и лошото въоръжение на войниците. За антивоенна дейност, неподчинение и дезертьорство са осъдени общо 40 хиляди войници, от които 450 души на смърт.

 

Положението на правителството става неудържимо, а цар Фердинанд напразно се опитва да закрепи разклатените позиции на короната, като на 21 юни 1918 г. повиква на власт коалиционно правителство, съставено от демократите на Александър Малинов и радикалите на Стоян Костурков. Новият министър-председател Александър Малинов, въпреки симпатиите си към Антантата продължава войната.

 

На фронта чашата на войнишкото търпение прелива. В средата на септември 1918 г. съглашенските войски пробиват южния български фронт при Добро поле и се насочват към вътрешността на страната. България е изправена пред военна и политическа катастрофа.

 

След тази единствена изгубена битка през трите години на тежки и изтощителни бойни действия войнишкото негодувание преминава в масова въстаническа акция. След като превземат Главната квартира на българската армия в Кюстендил, 10 000 въстаници се насочват към София, за да свалят правителството и царят.

 

В помощ на властта срещу въстаниците се изправят други части и юнкерите от военното училище, на помощ идват и германски части. На бойната линия застават българи срещу българи. На 30 септември правителствените войски контраатакуват и отблъскват въстаниците. Близо 2 500 войници стават жертва на безсмислено братоубийствено сражение във Владайското дефиле. Правителствените войски сразяват последните въстанически групи в Югозападна България през първите дни на октомври.

 

Така започва една гражданска война, чиято нишка на открито или стаено насилие преминава през следващите десетилетия от националната ни история.

 

Изпаднало в безизходица на 29 септември 1918 г. правителството е принудено да подпише примирие. България понася унижението да бъде подложена на частична военна окупация от съглашенските войски, да изтегли армията си до довоенните граници, да я демобилизира и да се примири с пленничеството на всички български части на запад от река Вардар.

 

Пред задаващата се втора национална катастрофа цар Фердинанд няма избор и на 3 октомври 1918 г. абдикира в полза на първородния си син Борис.

 

Независимо от тежката неизвестност пред бъдещата мирна конференция участието на страната в Първата световна война носи елементите на историческа справедливост. То почива върху стремежа да се осъществи националното обединение, да се поправи несправедливостта заложена в клаузите на Букурещкия диктат.

 

Дали правителството и дворецът избират верния военнополитически момент за встъпване в бойните действия, дали справедливата национална кауза се отстоява на справедлива страна, дали армията и държавата са готови за войната и защо е предпочетена групировката, която в крайна сметка губи войната – отговорите на тези въпроси си имат давност в изтеклото в историческо време.

 

България излиза от Първата световна война поради изчерпване на всички възможни сили за съпротива. По-нататъшното участие заплашва страната от пълен разгром. През 1919 г. страните победителки свикват във френската столица конференция, която трябва да изработи мирните договори с победените страни – Германия, Австро-Унгария, България и Турция.

 

Победителите дори не допускат победените страни на преговорите и диктуват система от договори, които са съобразени само с интересите на победоносната коалиция. Надеждите за демократичен мир са погребани още на самата конференция.

 

На 27 ноемви 1919 г. в парижкото предградие Ньой министър-председателят Александър Стамболийски подписва мирен договор, по клаузите на който България се задължава да спазва устава на изграденото от победителите Общество на народите.

 

Определят се новите граници на страната. Южна Добруджа отново се предава на Румъния; Струмишко, Царибродско и Босилеградско се прехвърлят в границите на новообразуваното Кралство на Сърби, Хървати и Словенци /по късно Югославия/. Част от Смолянски окръг се предава директно на Гърция. Беломорска Тракия, оставена на България с решенията на Букурещкия мирен договор, се предава под управлението на обединените сили на победителите, които имат право да определят бъдещето на тази област.

 

Общо взето от страната се отделят 11 000 кв. км. територии, населени предимно с българи.

 

Освен териториалните загуби на страната се налагат и редица други задължения. Българското правителство трябва да изплати репарарации на стойност 2 250 000 000 златни франка за срок от 37 години при 5 % лихва.

 

Освен финансово българската държава е обременена и с ограничителни военни клаузи, като българската армия се ограничава до 20 000 души заедно с офицерския корпус.
Ньойския мирен договор ограничава всестранно суверенитета на България , като борбата срещу неговите клаузи става основна цел на всички български правителства между двете световни войни.

 

Водените от България войни в периода 1912 – 1918 г., въпреки справедливата национално-обединителна кауза имат негативни последствия за българската държава. За кратък период от време страната е изправена пред две национални катастрофи, които се отразяват тежко върху българското икономическото и полтическо развитие.

 

Също така остава нерешен и основния проблем на българското общество, за който ще се търси разрешение в бъдещото развитие на България.

 

Край

 

От сайта Ела си у дома/Камината - kaminata.net

 

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече