Участие на българите във войните 1912 – 1918 г. (1)

 (1 коментар)


Участие на българите във войните 1912 – 1918 г. (1)

Нерешеният български национален въпрос след Освобождението естествено застава в центъра на усилията на българската държава и българското общество.

До средата на 90-те години на XIX век в него доминира еволюционният подход осъществяван от българските правителства и българската Екзархия. Неуспехът на управляващите в София чрез пряк натиск или посредством Великите сили да принудят Портата да приложи Берлинския договор и да въведе автономия в Македония и Одринско и бавното развитие на екзархийското дело води до появата на революционно движение.

 

Оформят се Вътрешна организация /ВО/ и Върховен комитет, които имат обща цел – автономията в духа на официалната политика, но я преследват с различни средства. Неуспехът на четническите акции на Върховния комитет от юли 1895 г. и септември 1902 г. и масовото въстание на ВО от лятото на 1903 г., води до криза и в революционното движение. След 1903 г. почти всички българи, както в освободеното Княжество, така и в европейските вилаети, виждат единствената възможност за довършване на националното обединение чрез война между България и Турция.

 

Към началото на XX век нито един балкански народ не е довършил националното си обединение и всеки от тях има основателни претенции към Османската империя. Войните на балканските държави с Портата в края на XIX век ясно показват, че нито една от тях не може военно да надделее над една световна империя и това лесно води до идеята за създаване на съюз между тях.

 

След българското Освобождение центърът на преговорите за Балкански съюз е между Сърбия и Гърция, но те не успяват да се споразумеят за териториалното разграничение в Албания и Южна Македония. След въстановяването на българо – руските отношения през февруари 1896 г., под натиска на Петербург центърът се измества между София и Белград. Постигнати са и известни резултати.

 

На 19 февруари 1897 г. в София е подписан таен българо – сръбски договор и са постигнати политически споразумения.
Основна пречка пред българо – сръбския, а и пред Балканския съюз са противоположните външнополитически доктрини на балканските държави.

 

България е за изпълнение на Берлинския договор, който гарантира религиозните свободи на населението в Европейска Турция и задължава султана да въведе автономно управление, подобно на остров Крит. Според всички български правителства автономията ще доведе до повтаряне на случая с Източна Румелия и до второ Съединение, поради численото превъзходство на българите във вилаетите.

 

Това е доктрината за неделимост и автономия на Македония. Според Сърбия и Гърция, Македония трябва да бъде разделена на сфери на влияние между трите страни и в подходящ момент сферите да бъдат присъединени. Противоречията се изострят в самия край на 1910 г. и водят до падане на правителството на Демократическата партия.

 

Въпреки силния руски натиск Александър Малинов не желае да направи компромис с националните интереси и да сключи съюз със Сърбия.

 

На 16 май 1911 г. Фердинанд формира коалиционен кабинет от Народната и Прогресивно – либералната партии, начело с водача на народняците Иван Евстратиев Гешов. Двете най – проруски български партии са склонни да отстъпят пред натиска на Петербург от доктрината за единство и неделимост на Македония и да сключат съюз с Белград. Първата крачка към това е промяната на Търновската конституция от V-то Велико Народно събрание през юли 1911 г.

 

То узаконява царската титла на българския монарх и променя член 17. новата му редакция дава право на правителството да води тайни преговори и да сключва тайни договори без знанието на Народното събрание.

 

Две събития от края на 1911 г. стимулират българо – сръбските преговори. През септември избухва Италианско – турската война за днешна Либия. По това време Антантата /Англия, Русия и Франция/ са противници на Портата и са за нейното разпадане, а централните сили /Германия, Италия и Австро – Унгария/ са съюзници на Цариград. Затова войната създава впечатление в балканските столици, че Великите сили тайно са се споразумяли за подялба на Портата без да се съобразяват с интересите на съседните страни и народи и. През ноември 1911 г. ВМРО със знанието на български офицери извършва атентат в Щип

 

 Последвалите османски репресии над християните пораждат антитурски настроения в балканските държави. Под натиска на общественото мнение се активизират българо – сръбските преговори.

 

На 29 февруари 1912 г. България и Сърбия сключват “Договор за приятелство и съюз”, допълнен по – късно с военна конвенция. Едно тайно приложение третира териториалните проблеми в случай на успешна война срещу Турция. В него се предвижда страната ни да получи земите на изток от долното течение на Струма и от Родопите.

 

Македония се разделя на две зони, като “безспорната” е за България, а “спорната” подлежи на допълнителни преговори, при нужда и на арбитража на руския император. Казано с други думи, страната трябва твърдо да получи териториите на изток от линията Крива паланка – Охридско езеро.

 

Цената на съюза със Сърбия е отказа от традиционно следваната политика за недележ на Македония, което впоследствие се отчита като сериозна грешка.

 

На 16 май 1912 г., пак с руско и английско посредничество, се сключва така нареченият “Отбранителен договор” с Гърция, в който обаче не се третират териториални клаузи, поради несъгласието на Англия с българо – сръбските договорености. Четири държави с обща площ 216 хиляди кв. км. и население от 10 130 000 души се изправят срещу султанска Турция, чийто показатели са съответно 937 хиляди кв. км. и 20 милиона души население.

 

Двата договора очертават рамките на Балканския съюз – най-голямото творение на българската дипломация. Той създава реална възможност за военна победа над Портата и за довършване на националното обединение. Съюзът има и ред слаби страни. Не съществува общ съюзен договор, който точно да определи правата и задълженията на всяка държава.

 

Съюзът е замислен като система от двустранни договори, чиито център е България, но тя е нестабилна, защото липсва сръбско – гръцки договор. Арбитражът на Русия според българо – сръбския договор я превръща в член на Балканския съюз, който има права, но няма задължения. Така Балканския съюз става придатък на Антантата, а Централните сили стават негов противник. Липсата на българо – гръцко териториално споразумение негласно въвежда принципа на окупацията, а той обесмисля несигурното българо – сръбско разграничение. Ред проблеми пораждат и военните конвенции.

 

В средата на август 1912 г. цар Фердинанд и сръбският крал Петър привличат в съюза черногорския крал Никола. Той се задължава да участва в съюза, без да подписва договор и пръв да нападне Портата без да бъде предизвикан. За да гарантира неговата лоялност България му отпуска 450 хиляди лева външен заем. В края на август ВМРО със знанието на българските офицери извършва атентат в Кочани и последвалите турски репресии отново възбуждат балканското обществено мнение против Цариград.

 

Под негов натиск в средата на септември България, Сърбия и Гърция отправят ултиматум на Портата веднага да приложи Берлинския договор и да въведе автономия в Македония. В Цариград отхвърлят ултиматума и обявяват частична мобилизация. Тогава отново се намесват Великите сили. Русия от името на Антантата и Австро – Унгария от името на Централните сили настояват спорът да се реши по мирен път, да се изчака поредната Цариградска конференция и декларират, че няма да допуснат промяна на границите.

 

Съюзниците игнорират нотата и на 26 септември 1912 г. Черна гора атакува османските гарнизони. На 5 октомри 1912 г. цар Фердинанд с манифест обявява война на Османската империя и е последван от съюзниците си.

 

606 000 в състава на армията, опълчението и допълнителните части започват героичната борба за обединение, като в Главната квартира влизат цар Фердинанд като официален главнокомандващ, наговият заместник, генерал Михаил Савов, като фактически ръководител на военните действия и генерал Иван Фичев – началник на Генералния щаб.

 

Главният удар е нанесен в посока на турската столица. Първа българска армия, под командването на генерал Кутинчев на 10 и 11 октомври разбива центъра на турската войска при Селиолу, Ескиполос, Гечкенли и Петра. Втора българска армия на генерал Никола Иванов пробива защитните подстъпи на Одринската крепост и я обсажда. Третата армия, водена от генерал Радко Димитриев, изненадва противника с обходни действия и превзема Лозенград.

 

Противникът се оттегля на втората си защитна линия между Люлебургаз и Бунархисар, като командването е поето от военният министър Назъм паша. Това също не помага в тежките сражения от 15 до 21 октомври, обединените сили на Първа и Трета армии удържат нова победа и отхвърлят неприятеля чак до позициите до Чаталджа, на 40 км. от столицата на империята. Турското искане за примирие е отхвърлено, едва след неуспешна атака на чаталджанските позиции се водят преговори и то е подписано на 20 ноември.

 

Смаялото Европа и особено военните специалисти настъпление срещу Цариград е придружено с успехи по другите фронтове. VII-ма рилска дивизия, командвана от генерал Георги Тодоров, през Кресненското дефиле напредва към Солун и го достига на 28 октомври, един ден след като гръцката армия нарушава уговорката за общото му завземане и го овладява. Родопският отряд настъпва през Кърджалийския район към Гюмюрджина и пленява 12 хилядната армия на противника. Съюзниците също бележат големи успехи, но срещу по – малобройни части, които освен това са далеч от изходните пунктове и не могат да бъдат попълвани.

 

Черногорската армия навлиза в северните албански земи и обсажда Шкодра, сръбската в три колонии успешно напредва в Македония, гърците, освен че завземат Солун, обсаждат крепостта Янина, като същевременно флотът им действа – много успешно блокира Дарданелите и завзема турските осрови в Егейско море.

 

Под контрола на Антантата в Лондон започват мирните преговори. Съюзниците настояват да получат всички османски владения на запад от линията Мидия – Родосто. Портата предлага да изпълни ултиматуна, с който е започнала войната – да даде автономия на Македония, но да не губи земи. Под натиска на Англия се оформя споразумение близко до исканията на съюзниците.

 

Това предизвиква криза в Цариград. В началото на януари 1913 г. там е извършен преврат и новото правителство подновява бойните действия.

 

Новите стратегически планове на турското командване са разбити още в зародиш от успехите на VII-ма рилска дивизия при Булаир и на Македоно-одринското опълчение при Шаркьой в края на януари. Съвсем очевидно възловият пунк за окончателния разгром на Турция остава овладяването на Одринската крепост, Янина и Шкодра.

 

Считаните за непревземаеми одрински позиции, с многобройни, строени и с немска помощ, фортификационни съоръжения, е обсадена от 105 хилядна българска армия, с 306 оръдия и 35 хиляди сърби с 98 оръдия. От 11 до 13 март се завързва последното сражение. След шест месечна обсада се взема решение крепостта да се щурмува. Пробивът е извършен в източния сектор от войските на генерал Георги Вазов.

 

Героично настъпление принуждава турския гарнизон да капитулира на 13 март. Шукри паша предава сабята си на генерал Никола Иванов. Това е решителната крачка към окончателната победа на съюзниците. Междувременно на 22 февруари, след преговори, турското командване предава Янина, а на 9 април, по същия начин и Шкодра.

 

След падането на Одрин, Портата отново е разгромена и иска мир. На 17 май 1913 г. в Лондаон е подписан мирният договор. С него съюзниоците получават всички османски владения на запад от линията Мидия – Енос, остров Крит и част от Егейските острови. Под натиска на Италия и Австро – Унагария е създадена албанска държава, която прегражда сръбския излаз към Адриатика.

 

Още в края на декември 1912 г. се изострят българо – румънските отношения. В Букурещ настояват да получат Южна Добруджа до жп линията Русе – Варна и се мотивират с благосклонния неутралитет, който са поддържали към съюзниците по време на войната, с прекомерното увеличаване на България, което нарушава равновесието на полуострова и с влашкото население в Македония, което достига 100 хиляди души, България разчита на тайната българо – руска конвенция от 30 май 1902 г.

 

С нея Петербург гарантира българо – румънската граница, но крайният и срок изтича на 30 май 1913 г., а Русия заявява, че няма да я продължи.

 

Все пак за да изпълни своите ангажименти, през април 1913 г. руското правителство свиква конференция на посланиците на Великите сили в Петербург. С протокол тя задължава България да предаде на Румъния град Силистра с 3 километра около него. Това решение само изостря българо – румънските отношения.

 

Следва

 

Коментари
2012-10-11 14:29:01 От:

Pak Rusija e srala na metenoto. Oshte Georgi Rakovski, a posle i Stefan Stambolov sa preduprejdavali za kurvenskata rolia na Rusia...

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече