Турция: "Протестантите" от Анадола

Автор: Михаел Туман


Турция:

Заради едно парче плат се разкъсва цяла Турция. Но проблемът не е толкова в забрадката. Заражда ли се от Анадола, земята на селджукските турци, нов елит?

 

 

Ето я тук, новата Турция. Забрадката й – копринен шифон в меко-виолетов цвят. Кристално бяла блуза, черна пола с цепка отстрани. Високи токове. Добре дошли при Текбир,

 

модната фирма на пророка

 

Забрадка и кариера се казва книгата, която лежи върху бюрото на шефа й. „Който е модерен, вярващ и успешен, купува при нас“ - казва Мустафа Карадуман.

 

Този човек, предприемач ли е той или фундаменталист? „Който носи забрадка, той желае ислямска република!“, това е горящото подозрение.

 

Айше Буюрле, журналистка, изследователка на женските проблеми и съоснователка на консервативната управляваща турска партия АКП, носи забрадката си от убеждение. Забрадката й е с пясъчен цвят, мобилният телефон често залепва за нея. Тя почти не откъсва очи от лаптопа, докато говори. „Забрадката в Турция често скрива огромния напредък, който са направили жените“, казва тя.

 

Майка й покривала главата си по традиция. „Аз я нося, защото това е мое лично решение. За мен тя е елемент от моята религиозност. И протест срещу принудата на един наложен отгоре турско-национален стил.“

 

Колко религиозен може да бъде един турчин или туркиня в републиката на основателя Ататюрк? Това, казва Айше Буюрле, е въпросът на бъдещето.

 

Турция подготвя едно ново послание. Вярващите турци жадуват да не бъдат повече отмятани като назадничави. Нещо повече, те се считат за много по-напредничави от онази радикална класа на офицерите, съдиите и чиновниците, които страната на Ататюрк възпитава откъм столицата Анкара от 1923 г. насам.

 

Вярващите турци поставят под въпрос неограниченото господство на тази класа и възкликват:

 

 

ислямът и модерността,

 

това са неща, които си подхождат! С този лозунг те се преселват от Анадола в столицата Анкара. Някои от тях участват в консервативното правителство на АКП на премиера Таип Ердоган. Целта им – една реформирана Турция.

 

Но каква трябва да бъде тя?

 

Кайзери е в самата среда на Анадола, един град на религиозните мюсюлмани. В прашната равнина в подножието на планината Еркие селджуците основаха първата турска държава. Днес градът се владее от търговци. Пазарите в Кайзери рекламират обувки и говежда пастърма. На един от тях виси плакат с образа на държавния президент Абдула Гюл от АКП. Отдолу е написано „Ние се гордеем с теб!“ Гюл идва от тук.

 

Сафет Арслан пуши цигара Давидоф над подредената си работна маса. Притежателят на Ипек, една от най-големите турски мебелни фабрики, е типична бащинска фигура от Анадола – черни вежди, сребърно-сива коса, добре поддържани мустаци, златни очила за четене.

 

„Ислямът ни казва, че печалбата трябва да е справедлива: работи здраво, не ощетявай другите, помагай на ония, които са в нужда“, казва Арслан. На кого помага той? „Финансирам едно училище, един спортен център, даваме стипендии за студенти.“

 

Университетът Еркие в Кайзери се поддържа от множество фирми, някои факултети и училища носят имената на спомагателите. Това не е написано в Корана, то е просто израз на културата на този град, казва Арслан гордо.

 

„Когато човек работи здраво, той изпълнява задълженията си и кара Бог да се усмихва“. Затова в Кайзери има малко ресторанти и почти никакви барове, където само се пилее време. Работниците му могат да се молят по време на обедната почивка в джамията, която принадлежи към фабриката.

 

Това поведение не ви ли напомня за проповедите и действията на протестантите в Европа в късното Средновековие, наложили нов религиозен морал и трудова етика?

 

Тази смесица от високи технологии и морални изисквания, икономическото чудо от Кайзери, се нарича

 

„централно-анадолската революция“

 

в един доклад на European Stability Initiative (ЕСИ) в Истанбул. Там където преди двадесет години дядовците работеха в огромни, управлявани от Анкара комбинати, днес синовете и внуците от Кайзери поемат щастието в собствените си ръце.

 

А дъщерите? ЕСИ не премълчава проблемите в доклада Ислямски Калвинисти – например ниския брой на работещи жени. Преди около три години само около 37 процента от тях имаха работа. Какво се е променило?

 

Берна Илтер ни води покрай подредените на камари дюшеци в нейната фабрична зала. Мъжете на шевните машини поглеждат към нея, поздравяват учтиво, тя маха в отговор.

 

А след това обяснява различните култури на дюшеците по света. Леко мачка един облечен в коприна екземпляр: „Този тук е мек в областта на раменете и хълбоците, ще заминава за Холандия.“ След това натиска следващия. „Корав като камък – така ги харесат пакистанците.“

 

Берна Илтер се специализира в международния пазар. Една турска началничка, която си пробива път в мъжкото анадолско общество и не се страхува от глобализацията.

 

Берна Илтер желае да има детска градина в индустриалната зона и разговаря с колегите си за това. „Защото на всяка цена искам повече жени.“ Има ли значение забрадката при това? „Не.“ Самата тя носи дългите си коси открито.

 

По-голямата част от туркините носят забрадки. Според едно ново проучване на частния университет Сабанчи, 49 процента от жените я завързват съвсем традиционно с прост възел под брадичката. Някой кичур коса може и да се подава навън.

 

„Забрадката не е политически символ“, казва журналистката Айше Буюрле. Това е част от нашата култура, затова я носим. „Не е задължително човек да изглежда западно, за да бъде напредничав. Изследването на Сабанчи установи, че броят на носителките на забрадки е намалял с десет процента при правителството на Ердоган.

 

Ново е обаче, че все по-малко носителки на забрадки се крият вкъщи. Те работят, пътуват, пазаруват и изискват по пазарите на строго секуларната държава същите права като жените без забрадки.

 

Всичко това е един псевдодебат. Онова, което Турция преживява

 

в действителност е един класов конфликт

 

Бюрокрацията, армията, старите елити се чувстват смутени от това, че консервативните анадолци подчертават ценностите си и въпреки това искат да участват в обществения дискурс.

 

Стилът, опаковката и външният вид са важни за някои, които идват от периферията в центъра на републиката. Истанбул е рампата за новия елегантен елит.

 

„Множество някогашни занаятчии от провинцията отдавна вече са открили сладките изкушения на буржоазията“ - казва Себнем Гюмюсчу, която пише дисертация върху „новите елити“ в Турция. - Религиозните символи като забрадката могат при това да се превърнат в консуматорски артикули.“

 

И все пак Мустафа Карадуман, фабрикантът на забрадки, наскоро получи критики от страна на турските ислямисти по повод едно модно ревю. Моделите му били прекалено шик.

 

В Истанбул възникват закрити жилищни комплекси за вярващи, които могат да си ги позволят. Новите скъпи жилища на комплекса „Хилал конаклар“ са разпродадени за много кратко време. Той подмамва с малка джамия, с палми и плувен басейн с изкуствено течение, около който се седи не в бикини, а в прозрачни тънки костюми.

 

Журналистката и модераторка Айше Буюрле принадлежи към множеството туркини, чийто живот и кариера е постоянна борба с неща като външността. Проблемът е забрадката. „Аз съм членка на съвета на основателите на АКП (управляващата партия- бел. ред.), но не мога да стана народна представителка в турския парламент“, казва тя. Защото във всички обществени сгради в Турция забрадките са забранени.

 

„Исках да се запиша за една магистърска учебна програма, но не бях приета. Искам да модерирам в телевизията, но заради забрадката ме изпращат в ислямските канали.“ Понякога било трудно дори да се намери място в ресторант. „Келнерът дойде при нашата маса и ни помоли да напуснем локала, защото другите гости се чувствали смущавани от нашите забрадки.“

 

Много от нещата, които Брюксел изисква от Турция в преговорите за членство, се припокриват с желанията на анадолските елити: човешки права, свобода на словото, разделение между военните и политиката, цивилизоване на полицията, демократизация на институциите, преобучаване на съдиите и съдилищата, които – не както днес – да защищават не държавата, а правото.

 

На въпроса къде желаят да видят Турция след двадесет години, предприемачи като Сафет Арслан или Берна Илтер, както и журналистите Екрем Думанлъ и Айше Буюрле отговарят в един глас: в Европейския Съюз.

 

„Свобода на гражданина“ – с този лозунг АКП обоснова един реформен закон, прокаран с много шум след спечелените отново през 2007 година избори. На турските студентки дотогава не беше разрешено да носят забрадки в университетите. В бъдеще това трябва да бъде позволено, за да могат повече религиозни семейства да изпращат децата си във висшите училища.

 

Това е първият от стотиците реформаторски закони на АКП, който има нещо общо с религията. Но същевременно това мобилизира радикално-секуларните сили и довежда борбата на стария срещу новия елит до крайност.

 

Заради едно парче плат се разкъсва цяла Турция.

 

От електронното издание Либерален преглед - www.librev.com - със съкращения.  Заглавието е на "Българи"

 

 

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот