Средновековна България изгражда здраво и жизнено стопанство

Автор: Иван Петрински (1 коментар)


Средновековна България изгражда здраво и жизнено стопанство Ковачи, ХIV в., стенопис, църквата "Св. Иван Богослов" в Земенската обител.

Почти 70 са занаятите, които се развиват в средновековна България. Те задоволяват всъщност напълно, с 1-2 изключения, нуждите на предците ни. Внасят се ограничено само някои оръжия, редки луксозни стоки или суровини.

 

Всичко, необходимо за задоволен и пълноценен живот както на градските, така и на селските жители, се осигурява от здравото и жизнено стопанство на могъщата ни средновековна държава. И точно значителната стопанска криза от втората половина на ХIV в. се превръща в предвестник на залеза на Второто българско царство. Сигурно само от полза ще ни е, ако днес се поучим от този опит.

 

В най-добрите си години средновековните български технитари, както са наречени занаятчиите в Мрачката грамота на цар Иван Александър (1347 г.), заселват цели квартали в средновековните ни градове. Впрочем разделянето на занаятчиите по улиците на тези квартали въпреки слабата им проученост се посочва винаги като указание за особената им организираност в

 

занаятчийски сдружения

 

Такива сдружения в средновековна Русия се наричат артели, а по-късно - дружини.

 

Макар високотехнологичните и художествените занаятчийски производства да оставяме за друга тема, сведенията в изворите са толкова многобройни, че е трудно да се обхванат.

 

Организацията на занаятчийското производство и неговата все по-тясна специализация достигат своя връх в Търновград, в Цариград и Солун. Особено показателно е развитието на хлебарите. Докато в адриатическия град Котор, чиято градска култура се смята за връх в развитието на средновековните Балкани, прислужницата Радуля през 1326 г. имала задължението да носи омесения вкъщи хляб до пекаря, жителите на Търновград, изглежда,

 

купували готов хляб,

 

което със сигурност е значително по-висок етап в специализацията на занаятчийското производство.

 

Този извод ни налага разкриването преди повече от 20 години на две хлебопекарни на Царевец с огромни пещи, около които се намериха складови и търговски помещения със значителни количества овъглено зърно, както и хромели за смилането му - необходимото за пълния цикъл на хлебопроизводството. Ще трябва да припомним още веднъж, че дори в Цариград през ХVI в. повечето печива се приготвят у дома, а се носят в пекарните само за изпичането.

 

Особено разпространен занаят за средновековна България, разбира се, е този на сиренарите. Продукцията им се е ценяла извънредно много, защото през ХII в. митрополитът на Пловдив пише в едно свое писмо, че "различните видове сирена са най-скъп подарък, който един императорски служител може да изпрати в столицата [Цариград]".

 

Една любопитна история може би ще помогне в разбирането на отношението ни към труда, към производството в най-широк смисъл. Около средата на ХII в. митрополитът на Дръстър (днешната Силистра)

 

подарил едно българско момче за слуга

 

на известния византийски литератор Йоан Цеца (1110-1180), който от своя страна в недатирано ответно благодарствено писмо, вероятно от 1147 или 1148 г. (А. П. Каждан, 1973), ни разказва за по-сетнешната съдба на младежа. Севлад (от Всевлад "да владее, да има всичко") бил преименуван на Теодор, понеже сигурно в Цариград им е било трудно да произнасят рожденото му име.

 

"Като ни изпрати предишния Севлад, а сега Теодор - вместо полза, вреда. Защото, най-напред, понеже е малък, макар че трябваше да ни слугува, слугуваме [му] ние. . . Пето, разглезен [е]. Освен това, шесто, не желае да [се] учи, а иска да яде. Седмо, той е твърде болнав и лежи като труп и учи другия [ми слуга] да прави същото. Защото оттогава и двамата лежат страшно болни" (превод на Л. Йончев).

 

Не можем да не признаем, че зад шеговития тон на писмото прозира истински домашен проблем. Бихме могли да обясним поведението на невръстния Севлад като личен протест срещу експлоатацията и несправедливото обществено устройство, като пасивна съпротива срещу византийския окупатор и поробител, но в този случай по-вероятно е друго. Не може да има никакво съмнение, че точно с това "друго" майсторите занаятчии, за разлика от изтънчения цариградски интелектуалец Йоан Цеца, са се справяли с голяма лекота.

 

Методите им са били толкова сполучливи и бързодействащи, че "протестиращите" се хващали веднага за работа, а "болните" чудодейно оздравявали. Като се има предвид практиката за наемане и обучение на новопостъпващите, средновековните майстори технитари често е трябвало да се справят със случаи като на въпросния Севлад. Повече от сигурно е, че никога не са се проваляли.

 

Освен вътрешната система за ефективност и технически контрол с въпросите на качеството на занаятчийското производство се занимава и държавата. В основния български средновековен правен документ от втората половина на IХ в. насетне - Закона за съдене на хората, изрично е упоменато, че "ако шивачът развали дадения му за шиене плат поради това, че не може да шие, или поради гняв, да бъде бит и лишен от възнаграждението си".

 

Ще трябва да направим уточнението, че поне до ХIII в. най-често занаятчиите работят по поръчка на клиента, който осигурява понякога и материалите, необходими за изделието. Едва в развития български средновековен град все по-често майсторите работят направо за пазара, като влагат собствени суровини и се опитват да предвидят моделите, които ще имат пазарен успех.

 

Пак по това време могат да се забележат и

 

първите признаци на стандартизация

 

на готовата продукция. При разкопки на големите български средновековни градове все по-често се намират еднакви, в условията на ръчното производство, разбира се, предмети.

 

Последната ни забележка е от особена важност, защото наличието на стоки, произвеждани в големи серии - с еднаква структура, с еднаква украса или направо от един калъп, в условията на средновековното стопанство е абсолютно сигурно указание за ефективно занаятчийско производство от по-висш клас - не в единични бройки по поръчка, а серийно производство, което отива веднага за продажба на пазара.

 

В този случай някои от занаятчиите - производители особено на бързо развалящи се стоки, проявявали чудеса от изобретателност, за да продадат без загуба произведеното. Така сладкарите от Емеса (в Сирия) предлагали настойчиво сладкишите си на жителите на градчето направо по време на богослужение до самите порти на градските църкви, като правилно очаквали, че при изтощително дългите средновековни християнски церемонии богомолците силно ще огладнеят.

 

Темата за средновековните балкански сладкарски изделия е достатъчно интересна, та друг път ще се върнем пак на този случай, но от гледна точка на самите сладкиши - те не са толкова различни, колкото може да се очаква, а ХIV-ХV в. не е никаква граница при производството им. Всичко това, което днес се обозначава неправилно като "ориенталски сладости", е познато и употребявано на Балканите векове по-рано.

 

По изключение и само при някои от занаятите при смърт на главата на семейството, докато децата от мъжки пол са още малки, за да поемат работата,

 

начело на производството са заставали вдовиците.

 

Дори при много по-тежката селскостопанска работа се е случвало вдовиците да наследят и работата на починалия си съпруг. Това се случва например с вдовицата Фотина през 1317 г., когато тя е отбелязана като глава на семейство в описите на Иверската обител на Света гора. При това Фотина обгрижвала значително стопанство от 4 крави, 60 овце и кози. Изглежда, че тя рано е овдовяла, защото в описа от 1321 г. отново е представена като глава на семейството си.

 

Бел. ред. От в. "Сега". Авторът обещава продължение - Р. С.

 

 

 

 

Коментари
2010-11-23 09:18:41 От: А модерна България

се саморазгради и самоуби!

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече