Спомен за Георги Марков

Автор: Йордан Василев


Спомен за Георги Марков

На днешния ден в Лондон бе прободен с чадъра с отрова Георги Марков. Това е бил подарък за рождения ден на диктатора Тошо. След дни Джери умря. И след промените тази трагична драма остана покрита и скрита от обществото. Ето моят спомен:

ПИСАТЕЛ, ЖУРНАЛИСТ И... ЧАДЪР

Георги Марков (1929-1978)

 

По доста странен начин стана нашето запознанство. Всяка сряда  години наред Блага вземаше уроци по английски при Надя Сотирова, която живееше наблизо до нас на бул. "Св. Патриарх Евтимий". Бяха трима. Заедно с нея ходеха познайникът й от аспирантурата в Москва проф. Азаря Поликаров и нейната състудентка и близка приятелка Милка Спасова, тогава редакторка в изд. "Български писател". Учеше ги безплатно и те се чувстваха неудобно, защото на всичко отгоре ги черпеше с по нещо.

 

Но първо трябва да кажа, че Надя бе необикновен човек. Жена от старо възрожденско семейство с традиции (ако не се лъжа, от Пловдив), но наказана от съдбата да се движи с голямо затрудение, почти не можеше да ходи, останала сама. Бе известна учителка по английски в столицата и на крак й ходеха дипломати и известни хора. На всичко отгоре преведе "Спасителят в ръжта" от Селинджър с невероятен младежки жаргон...

 

Блага ми е разказвала как минава урокът. Около половин час английски, в което най-активен е бил Поликаров и затова научил езика. След това – дълги приказки на български. Надя се е радвала да научи нещо ново от тях при своята ужасна изолация у дома.

 

Ходехме й на гости с Блага, докато една вечер тя ми направи неочаквано предложение:

 

Данчо, ти не щеш ли да те уча на английски?

 

Примигах, но кимнах утвърдително. Тя продължи:

 

- Наскоро се яви кандидат да го уча, но той трябва да има партньор, за да свикнете пред мен да говорите. Казва се Георги Марков, писател.

 

- Чел съм му книгите, Надя, много са ми интересни. С удоволствие, ако и той се съгласи.  

 

След дни тя позвъни у нас и ми каза, че и той бил съгласен. Така станахме с Георги или Джери, както всички му казваха, за да се различава от куп други Георги Марковци, съученици. Отивахме в уречения ден и час при Надя и след като усетихме, че сме от близки валенции, започнахме да си доверяваме на улицата след урока.

 

Често се случваше един от двамата да помоли да променим деня заради някаква заетост. И веднъж той рече на булеварда:

 

- Аз ти имам телефона, защото е на Блага и е в указателя на Съюза на писателите, а ти не можеш да ме потърсиш за промяна на деня. Вкъщи почти не стоя, ето ти телефон, където можеш да ме намериш в работно време. И ми диктува телефон с начални цифри (ако не се лъжа 82), които знаех, че са на централата на МВР. Изумен, питам чий е този телефон, и той невъзмутимо ми отвръща:

 

– На читалнята на МВР. По цял ден съм там.

 

Поглеждам го стъписан, а той отвръща:

 

- Като искат да им пиша сценариите за сериала "На всеки километър", трябва да ми дадат пропуск и достъп до архивите.

 

Чак след време разбрах, че той е единственият автор на сценариите, а имената на другите се изписвали, за да вземат хонорар. А те май всичките са щатни служители на ДС или приближени на висшето ръководство на БКП. Може би затова след смъртта му се пусна слух, че е бил сътрудник.

 

Отношенията ни с Георги ставаха все по-сърдечни. Тъкмо тогава той издаде книгата "Жените на Варшава". Великолепна. Подари ми я с автограф, но тази скъпоценност след време, когато той вече бе избягал на Запад, бе приватизирана от някой мой познат и сега я нямам.

 

Трябва обаче да прибавя как той уважаваше хората и бе готов да рискува. Вероятно това му изяде главата. Комунистическите шефове му се доверяваха, ласкаеха го, канеха го на тайни срещи по курортите.

 

Един ден след урока, на булеварда, той доверително ме спря, защото знаше, че почти всеки дом се подслушваше, особено този, посещаван от дипломати. Разказа ми как в предните дни е бил на вила в Боровец или Бояна, където Тошо събрал писатели и говорили за литература. Георги бе стъписан и реши да предпази жена ми:

 

– Кажи на Блага да се оглежда! Един неин колега-поет говори жестоко срещу нея по повод някакъв цикъл стихове и след това Тошо нареди да я ударят. Да внимава!

 

Диктаторът Тошо, на когото неговите подмазвачи казват и досега Тато, бе неграмотен и нищо не четеше, той просто угаждаше на своите помагачи.

 

Така дойде средата на юни 1969 г. и Георги ми довери, че са му разрешили пътуване на Запад за шест месеца и мисли да иде при брат си, който живееше в Италия. Бе му подарил и нечувана за у нас западна кола, която той караше и отиваше от време на време за ремонт до Виена.

 

Замина за Италия и скоро се преместил в Англия. От Лондон получихме с Надя след месец картичка, а след като изтече разрешения срок, повече не се обади. Мислел за нас Георги, ще ни навреди. Започна да се подвизава в БиБиСи и в Свободна Европа. Неговите "Задочни репортажи" му изядоха главата. Нашите властници му се били доверили, а той ги предава. Пратиха убиеца и той го наръга с чадъра на лондонската улица като подарък за рождения ден на диктатора на 7 септември 1978 г.  

 

Но съм длъжен да му отдам благодарност от мое име и от  Благино заради това, което написа за нашата книга за Багряна, която по-късно бе идеологически обругана в целия наш печат. Ще цитирам откъс от беседата по Свободна Европа от 15 юли 1975 г., който показва каква носталгия го преследва:

 

В предговора на своята книга "Младостта на Багряна" Блага Димитрова и Йордан Василев декларират, че затварянето на реалността в думите има смисъл само ако с тях се казва истината.

 

За мен това е най-важният принцип при създаването на подобна книга, чиято задача е да хвърли светлина не само върху творческия образ на един поет, но и върху характера на цяла епоха и поколение, живяло в нея. По щастливо съвпадение времето на младостта на Багряна е и времето на младостта на България...

 

Началото на века е може би най-красивото, най-поетичното, най-разноцветното, най-богатото и вероятно най-илюзорното време в новата история на нашия народ. Народ юноша, който тръгва по историческия път, пълен с любопитство, с невинност, с наивност, оптимизъм, християнска чистота и простосърдечие – народ, когото войни и тежки изпитания бързо ще състарят.

 

Елисавета Белчева, или поетесата Багряна, пътува през своето време, по протежение на което като километрични камъни се редят личности: големи български поети и белетристи, големи български професори и учени, именити генерали и общественици, големи български жени. Повечето от тях са малко или много забравени, а някои напълно непознати за младите поколения – сякаш принадлежат към друга България. Забрава, която не се измерва с праха на годините – те не са толкова много, – а с прахоляка на конюнктурата, който сякаш иска да отрече съществуването на другата България...

 

Мнозина помнят изхвърлянето на Пенчо Славейков от училищните програми, опитите да бъде изхвърлен дори Вазов и ликвидирането от обществената памет на имена като д-р Кръстев, Димитър Подвързачов, Кирил Христов, Боян Пенев, Владимир Василев, проф. Михалчев...

 

Слава Богу, че тази партийна лудост се изживява и това е направило възможно издаването на тази книга. Но тъкмо фактът, че след "Записки по българските въстания" и мемоарите на Симеон Радев двамата автори на "Младостта на Багряна" са се заели с такава огромна задача, дебело подчертава необходимостта от тази книга и риска, на който те са се подложили...

 

Прочитайки тази книга,  аз живеех с усещането, че виждам моята България, истинската България, когато в неделя следобед всичките духови музики наистина свиреха по градските градини и площади, когато петъчният пазар представяше целия ни неподправен народен колорит, когато в отношенията между бащите и дедите ни главно място се отреждаше на почтеността, когато независимо от всичко все още витаеше духът на йордан-йовковска кротост и елин-пелиновска земност...

 

Така че най-голямото качество на книгата "Младостта на Багряна"  представлява нейната човешка достоверност. Нямам представа колко са верни всички исторически и биографични факти, но в тяхното поднасяне има тази толкова липсваща човешка достоверност. Светът на юфките и еврейските дюкянчета, на селските вечеринки и моминските безпокойства за модата за мен съдържа много повече чар от всякакви героически описания...

 

Но в средата стои една от най-обаятелните фигури в нашата литература – Йордан Йовков. Има нещо тръпнещо красиво в представата ми за Багряна и Йовков заедно. Чуден е поместеният портрет на Йовков, сякаш извисен от нежност и болка. Ние, простосмъртните, много често се интересуваме от имагинерните плодове на любовта, без да отчитаме  реалните плодове. Имам усещането, че от това общуване на духовете са се родили едни от най-хубавите редове в нашата поезия и нашата проза...

 

Авторите на "Младостта на Багряна" смело коригират грешката на собственото си време...

 

Сякаш на чистата България те са отговорили с чист порив...

 

Блага Димитрова и Йордан Василев заедно с всички, които са им сътрудничили, са извършили забележително дело, равностойно на отварянето на зазидан прозорец, през който човек може да види забравените далечини на своето истинско минало или да чуе песента на реката на историята, която може би повтаря стиховете на Багряна за България.

 

 

Последната дума на отзива е БЪЛГАРИЯ. Мисля, че не е случайно. Той я носеше в изтерзаното си от жълтата гостенка тяло, но духът му бе висок, любовта към Родината – несломима дори от чадъра, изпратен, за да запуши неговия глас на патриот.

 

 

Бел Ред. Споменът е публикуван във ФБ. Авторът не е указал, дали го е давал за разгласа и на друго място  -  С. М.

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот