03.04.1879г. - Учредителното събрание обявява София за столица


На този ден София е обявена за столица


 

 

По предложение на проф. Марин Дринов на 22 март 1879 г. Учредителното събрание обявява София за столица на Княжеството, така градът става четвъртата българска столица, от времето на създаването на държавата. Депутатите от Учредителното събрание (Търново между 10 февруари - 16 април 1879 година), единодушно избират за столица на Княжеството град София.

 

София става столица и посреща избирането си за главен град на княжеството с 11 694 жители, две училища, 10 хана, 120 дюкяна и 3306 къщи. Градът е освободен от руските войски почти три месеца преди подписването на Санстефанския мирен договор. Първата общинска управа е под ръководството на временното руско управление, а за временен административен началник е назначен княз Оболенски, който назначава временно общинско управление. На 5 февруари 1878 г. за губернатор е назначен генерал Пьотър Алабин, под чието ръководство се съставя първият състав на градския съвет.

 

Гербът на София, който и до днес е на знамето на града е създаден по случай участието на България в Световното изложение в Париж. На 29 март 1900 г. Софийското градско общинско управление приема проекта на художника Харалампи Тачев, а на 24 април същата година той е утвърден с указ на княз Фердинанд. Единадесет години по-късно - през 1911 година е добавен и девизът на града - "Расте, но не старее". Църковният празник "Св. мъченици София и трите й дъщери Вяра, Надежда и Любов", който се отбелязва на 17 септември.

 

Първата столица на българската държава е Плиска. Тя е разположена в обширна равнина на 2 км от днешното с. Плиска. Води началото си от времето на хан Аспарух. През 893 г. цар Симеон I мести престолния град в Преслав. Велики Преслав - втората столица на Първата българска държава - е изграден на левия бряг на р. Тича през първата половина на IX в. През 978 г. комитопул Самуил застава начело на държавата и обявява за столица Охрид. От 1018 г., когато византийците завладяват България, до пролетта на 1187 г. няма българска държава. Исак II Ангел е вторият византийски император, принуден официално да признае българската държава на север от Стара планина, тогава за столица на Второто българско царство е провъзгласено Търново.