Русалка, болна от шизофрения. Объркани размисли за литературните конкурси


Русалка, болна от шизофрения. Объркани размисли за литературните конкурси Снимка: Списание "Тема"

Имам хиляда основания да участвам в тоя дебат и два пъти по хиляда предчувствия, че не трябва да го правя.

В такива моменти един глас ми нашепва – „Никога не съм съжалявал за нещо, което съм премълчал”…
Съгласих се, защото съм на кръстопът и самият аз се нуждая от отговори. Предстои ми да реша как да продължа с единствената литературна награда за фантастика „Гравитон за добро въобръжение и доброта на въобръжението”, давана от баща ми в продължение на 10 години все около Благовещение, през март…

 

Сбъркани били литературните ни конкурси, много били, с неясни критерии и без стойност….Айде сега! Попитали камилата – казват арабите – защо ти е крив врата, а тя отговорила – „То к`во ли ми е право?!”
Можем ли да очакваме от общество – объркано и преходно, неспособно на ясен отговор за добро и зло – да има  общоприети критерии за добра литература? Можем . Точно толкова, колкото можем да очакваме, че следващите чиновници в пътния фонд няма да крадат, а народът този път ще избере некорумпирани политици.

 


В момента има мода на литературните конкурси. Град без конкурс за поезия е като телевизия без сутрешен блок или циганин без златен зъб. Просто така е редно
Издателите могат да ви кажат – колко малко се влияят продажбите от гръмкото оповестяване на някое заглавие-лауреат.
Бачо Кольо Инджов се чуди как Захари Карабашлиев е попаднал в 100-те романа на „Голямото четене”. Ами много просто –  в момента е модерен. Проспахте го Захари, вие критиците. Той мина като лятна буря точно през юли и август 2008 и романът му  „18%сиво” в момента се печати за четвърти път. Имам куп обяснения за успеха му – аз съм един от първите му читатели и нещо като редактор  – освен, че романът е добър. Просто имаше нужда някой да разкаже какво се случва в душата на новия български емигрант. И Захари го направи по един забавен, умен и трогателен начин. Затова има и успех.

 


Карбовски завърши емигрантския си пътепис и също ще има успех, макар и да разказва по съвсем различен от Захари начин. Това се търси и никакви конкурси не могат да го променят. „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” на Илия Троянов, „Улици без име” на Капка Касабова – все „емигрантски” книги със заслужено внимание от читателите, макара че писателски двамата се различават от земята до небето.
Нали не забравяме, че освен всички други приложения (някои много вълнуващи) езикът служи, за да се разбират хората помежду си. Ето защо, когато се появи „Образцов дом” на Ваня Щерева хиляди си я купиха – искаха някой да им разкаже за модерното градско момиче. По различен начин от „Секса и града”, просто защото града е София, а не Ню Йорк…В смисъл тук сексуалните преживявания са повече – друсането в градския транспорт, например.

 


Странно, но когато се говори за съвременна българска литература, говори се за всичко останало, освен за това какво искат да четат  и какво четат днешните българи. А този въпрос, има прост отговор – книжарите и тиражите. Не ми разправяйте пак за онези 500 бройки. Да има прекрасни книги, които си остават в 500 бройки, но  онези, от които наистина има нужда минават 5000. И тук не визирам сериите за бандитския свят на България и изобщо четивата, гранични с жълтата преса. Успешните публикации там минават 50 хиляди среден тираж, а някои и сто. Автор съм на една подобна. Знам.
Когато има нужда нещо да бъде разказано, то ще бъде разказано. Ако го направи майстор – добре. Ако го оцени някое жури – както се случи с Ваня Щерева  и „Развитие” – още по-добре. Но и да не станат тези неща, нужната книга ще се случи. Писател ли е Ваня Щерева, ще ревне някой – сигурен съм!  Изобщо няма да влизам в такъв спор. Някои могат, други не. Виктор Пасков, например. Абе и на салфетка да напише нещо, на другия ден започва да трещи и да гърми. Не говоря изобщо за „Балада за Георг Хених”, която мен лично ме е карала да искам едновременно да съм лютиер и да смачквам улуци с удар с глава. Малко полюсни желания, но пък това е голямата литература. Полюсна…Слагам го нарочно до Ваня, за да ядосам пуристите. Може да ми изтъкнете хиляди разлики, но има една величествена прилика – и двамата правят неща, от които българите днес имат нужда. За утре не знам, но за днес съм сигурен.
Преди дни участвах в яростен дебат за „Време разделно”. Над 40 години са минали от написването й. Три нови поколения са я видяли по толкова различен начин, че понякога се чудех за една и съща книга ли говорим. Просто аз съм остарял, а „Време разделно” не е. За Ваня и Захари ще видим, за Георг Хених е сигурно, че още броди по софийските улици, както поп Алигорко из Родопите.

 

 

Връщам се за малко на родната чичовска суматоха, която „Труд” предизвика с дебата „За всяка книга конкурс” . И към един спомен от началото на 90-те. Градът на истината. Пред ларгото са налягали няколко български писатели, а някой е написал на картон: „Няма да им пишеме на червените!” За да има рима, иначе съм убеден – знаят, че правилното е „пишем”, „четем”, „лежим”, а не пишеме, четеме, лежиме. Това поне знаят.
После този лозунг се смени с друг – „никой не чете, духовността на нацията пропада”
Сега имаме трета вълна – „няма ясни критерии, литературните награди са много”.
Ако проследите логиката на тези три твърдения, ще видите ясната връзка между тях. Българите са объркани като русалки, болни от шизофрения. Въпросът риба ли са, рак ли, човек ли има един само верен отговор – зависи колко е гладен питащия. А публиката е гладна  за отговори и за хубави книги. Просто и ги давайте – с конкрус, без конкурс – важно е да ги има…
В крайна сметка е по-добре да си графоман, отколкото наркоман. Или да отвличаш рейсове!

 

И понеже станаха доста объркани тези размисли, ще кажа какво правя аз лично. От години имам собствен литературен конкурс. Никога не съм го обявявал, но той протича по следния начин. Търся ръкописи. Те ме намират. Праосто се срещаме. Прочитам ги. Като харесам някой, избирам си издателство (засега работя със „Сиела”) и му казвам: „Хайде сега заедно да издадем тази книга”. Така се появиха „18% сиво” на Захари Карабашлиев, „Кефер” на Милена Фучеджиева (бих и дал „Гравитон” за кибер-пънк, ама неудобно – ще кажат, защото сме приятели), „Единайсет дървени улици” на Иван Марков (за жалост останал си в 500-те бройки, а е великолепна книга) , „Чападжиев” на Орлин Крумов (10 години по-късно му правя ново разширено издание) и доста други. Никога не отказвам съучастие в продукцията на размирната група „Литература*диктатура” около Карбовски или в поредната щуротия на Ваня Щерева.
Не можете да си представите колко малко струва вече да се помогне на една книга да се появи и какво огромно удоволствие е, когато уцелиш желанията на хората.
Моят литературен конкурс продължава. Пращайте ми ръкопис.

 

Блогът на Любен Дилов-син - С. М.

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот