Румен Леонидов: Българите по турско са имали повече морал


Румен Леонидов: Българите по турско са имали повече морал

Превърнали сме се в биомаса от мърморещи човекоподобия, оплакващи се взаимно от цените и собствената си неоценена безценност...

Националното ни достойнство спада непрекъснато под нивото на река Дунав. Без да сме поробени, чувството ни за достойнство хърка непробудно и сякаш това е завинаги...

По турско в град Елена нямало черква. Местните хорица поискали разрешение от Стамбул, но оттам не им дали съгласието да си вкопаят храм, макар и в земята. Тогава отишли с прошение до валията в Русчук. И там им отказали. 

 

Ония мъже обаче са били истински.

 

Събрали се, повъртели се около чорбаджиите, подумали си като българи и един от най-богатите отсича: "Грабвайте се и започвайте строежа, аз ще имам грижата да оправя нещата!"

 

Събират се мало и големо, деца, жени и старци и за 40 денонощия изкопават дупката за черквата, изграждат стените й, вдигат я малко над повърхността и я освещават.

 

Кога точно са изрисувани странните й стенописи не се знае със сигурност, но и днес първият еленски храм "Св.Николай", макар и превърнат в музей, топли душата българска не с чутовен подвиг или с черешово гърмене, а с незабравимия праведен пример за единението на народа ни - чорбаджията с парите, бедняците с ръцете си, майсторите с майсторлъка си... 

Турските власти веднага пратили хора да проверят като каква е тази работа, дето гяурите са я подхванали, но били пресрещнати отдалеко с по някоя и друга кесийка с жълтички, а на валията цяла капа пари била проводена... Доложили му, че еленчани градят не храм, а житохранилище...

Къде отвя вятърът на историята

 

това семе, това животоспасително жито на духа? Защо остана само плявата? Защо превърнахме вярата в хляба в най-висшата потребност, а когато закъсахме и за хляб, вярата ни не възкръсна... 

По турско ли българите са били по-гладни за своите светци, или днес сме по-жадни за залъка на ближния? Къде е разпятието - единствено във всекидневието ни, в което гаснем като лоеници, или в онова нарочно "въпреки всичко", чрез което дишаме и ходим изправени по земята... 

Толкова наведени май скоро не сме били, да крачим с поглед, забит в пръстта... Носим не хорски души, а

 

озверение на българи срещу българи...

 

Днес като никога ние нямаме никаква идея, която да ни обединява, нямаме кауза, която да ни сбира, нямаме обща цел за пожертвувание... 

Превърнали сме се в биомаса от мърморещи човекоподобия, оплакващи се взаимно от цените и собствената си неоценена безценност. Защото си подменихме ценностите с целите.

 

Докато търсим вината у другите, в съседите по двор и граница, в малцинствата, в другите етноси и народи, докато липсата си на воля оправдаваме с кретенизма на околната среда, няма да вдигнем храм нито в себе си, нито над себе си.

По-лошо е, че нашето отрицание на отрицанието не работи. А трябва. Иначе

 

вреди на националната ни енергия,

 

която е сбор от споминалите се народни будители, от съвестта на убитите ни учители, от стойността на българските ни стоици, светци и стражници - три синджира рожби на родината, доброволни носачи на съдбините й, сияйни синове и щерки на земята ни - всичко това плюс нашето лошо настроение и отвращение от солта на всекидневието, вкарва в небето над България само мрак, мизерия и мерзост...

 

Когато получа възможност спохождам старите черкви, днес повече молитвени преддверия към страха от смъртта, отколкото уважавани убежища за извисеност и космогонична хармония.

 

Преди години, на връщане от поредното ми поклонение пред светите места в Елена, дето му казват, че е българският Витлеем, минах и през Велико Търново. Пообходих покрайнините на Арбанаси, влязох в манастира „Св.Никола”, чиито разграден двор граничи с бившата партийна резиденция.

 

И докато се щурах из старите манастирски гробища в техния край се озовах над гроба на известен мулти сънародник, мулти бизнесмен, застрелян преди точно в сърцето пред мулти офиса си в София. Сега над вечното му обиталище е вдигната зидана гробница, но тогава връз прясната му отморницата лежеше

 

само една плоча

 

Паметна плоча, върху която всеки можеше да стъпи. 

И всеки може да се почувства по-богат, по-щастлив, по-голям, по-висок, по-жив от легналия под земята. И дори да изпита неочаквано съжаление, а не презрение към този мистериозно преуспял в живота си мъж.

 

Дали всеки от нас би могъл да се отръска от сянка на завистта към мъртвия мултимилионер? И да не оцапа връхната дреха на душата с мазната си мисъл за оставените баснословните банкови сметки у нас и в чужбина...

 

Дали на редовия българин би му домиляло за двете му малки деца, останали сирачета? И какъв е смисълът на това „оставено имане”, след като ги е изоставил завинаги? Какъв е смисълът на цялото упражнение, когато два чифта детски очи никога няма да разберат защо някой е застрелял баща им, както на село трепят бесни животни. Кой ще им обясни защо добрият Бог ги е наказал да отраснат без баща... 

Моралът, бедний ми сънароднико, е личен избор, нелегален и опасен душевен товар, скъпоценност, която днес е обезценена до цената на кило нокти и копита.

 

Българите по турско са имали повече морал.

 

Защото не са били на власт

 

Сега, когато управляваме, масово предпочитаме да си осребрим бедняшката почтеност на предците. И да чуждопоклонничим. Не случайно викаме мерси, вместо благодаря.

 

И чао, вместо сбогом.

 

Ето защо си заслужаваме участта. И с нас продължават да се държат не като със сънародници, а като с изтърпяваща всякакви унижения публика, докарана отново, но този път от своите, до безпросветна и безпаметна рая. 

 

От nabore.bg

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот