Радикалният протест
Карикатура: Ивайло Цветков
Радикалният граждански протест сваля правителства. Все едно демократични или авторитарни - разликата е само в броя на жертвите. Радикалният студентски протест през 1968 г. промени историята на Западна Европа и САЩ, пише професорът в “Монитор”:
Радикалният протест в ГДР и Чехословакия в края на 1989 г. измете от властта комунистическите режими и не позволи последващата им мимикрия под формата на социалистически или коалиционни управления.
Ние също имаме нашия радикален протест, когато през 1997 г. по сравнително мирен начин и в крайна сметка с избори беше прекратено второто социалистическо Виденово управление.
За да успее, радикалният граждански протест трябва да е или масов, или с употреба на сила. Ако 100 000 души излязат в София и мирно блокират града, няма българско правителство, което да не падне на третия ден. При такъв протест сила не е необходима.
На гражданите тя просто не им трябва, а властите не смеят да я употребят. Именно така, практически безкръвно, след масови протести в Лайпциг, Берлин и Прага паднаха прогнилите режими в ГДР и Чехословакия.
Интелигентните държави се опитват да избегнат радикалните форми на граждански протест, но не винаги успяват. Само преди 3-4 години пламнаха Франция и Германия. Пламнаха в буквалния смисъл, опожарени бяха над 15 000 автомобила, за другите щети да не говорим.
Загинаха и невинни граждани. Тогава радикално протестираха бедни мюсюлмански младежи, а поводът беше смъртта на 2 момчета, които след гонитба с полицията, се бяха затворили и изгорели в един трафопост.
Съседна Гърция пък по традиция се слави с радикалните си младежки протести, обикновено подклаждани от няколко хиляди анархисти. Протестите там още продължават, вече има жертви, а поводът е убийство на младеж, което при други обстоятелства би се приело като трагична грешка.
Но поводът е без значение и поради това - непредвидим. А и щом има причина, повод ще се намери.
Последните български протести, започнали бурно на 14 януари, още не са радикализирани. И опасността за страната не са непосредствените размирици.
А създаването на непримирима младежка опозиция, мобилна и с тотална комуникация, която може да вгорчи живота на не едно правителство. А и не само на правителството.
Тези, засега нереализирани млади радикали, са също наши деца. И от нас зависи как ще живеем заедно. Защото те може и да не гътнат държавата, но лесно да я превърнат в ад.
Пред очите ми е забележителната сцена преди сблъсъка на Орлов мост на 14 януари, която не се видя на екраните в цялото си величие. На 30 м едни от други бяха замръзнали жандармеристите - и те деца на по 20 години, и група младежи, повечето непълнолетни.
Какво би станало, ако в този момент едно момиче беше поднесло цвете на полицаите? Би ли се променила историята? Няма как да проверим. Мигът трая секунди, цветя нямаше, а откъм протестиращите полетяха изкъртени пейки. България беше избрала новия си път, който всички заедно ще трябва да извървим.
* Професорът е известен с острите си и темпераментни статии срещу сегашното управление в България – бел. П. П..
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Демографският срив ни затрива 
Митът за окаяното положение на Българина 
Режисьорът Светослав Овчаров: Нито една война не може да бъде спечелена 
Трудовак, кашик, герой 
Българските енциклопедии – досега, малко за тях, много на душманите 
