Проф. Иван Игов : Децата вече не знаят кое е добро и кое зло

Автор: Жулиета Недялкова


Проф. Иван Игов :  Децата вече не знаят кое е добро и кое зло

Психозата не настъпва изведнъж, човек не решава в един миг, че ще убие своя близък, съсед или просто някой на улицата.

Иван Игов е роден във Варна. Завършил е психология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Ко- ординатор е на проекта „Училище без насилие“, който е съвместна инициатива на УНИЦЕФ, Държавната агенция за закрила на детето, Министерството на образованието и науката и на Столичната община. Автор е на държавните стандарти за обу чение по психология в средното образование, на няколко книги и учебници. 

 

Проф. Игов, само за няколко седмици станахме свидетели на военен, който уби жена си, на момче, което закла жена и 7-годишно дете, на студентка, която скочи от Аспаруховия мост за удоволствие... Какво става?

Всеки отделен случай си е сам за себе си. Може да се дължи на психично разстройство или на употреба на наркотици. Какъвто е случаят в Джебел.

 

Задържаното момче Мерт е било наркоман и е посегнало на жената, която се е опитвала да му помогне. Всъщност това е грешка номер едно - да се опитваме сами да се справяме с психично болен или наркоман. Не можеш да помогнеш на такива хора, трябва намеса на специалист.

 

Иначе се стига до убийства или до инциденти като този в Лясковец. Ако тогава бяха пратили психолог, а не барети при барикадиралия се стрелец Петко Савов, нямаше да има убит полицай. Навсякъде по света хора извършват зверства, без да са ясни причините. Независимо колко добре или зле живеят хората в различните страни.

 

Става въпрос за тежки поведенчески отклонения, мании, психопатии, социопатии. Типичен пример е случаят с масовия убиец в една изключително подредена държава като Норвегия.

 

Може ли трупането на агресия и извършването на зверства да се дължат на начина ни на живот, на мизерията, на липсата на перспектива?

- Тези обстоятелства могат да отключат у повече хора такива реакции. Определено начинът на живот влияе, но пряка зависимост няма.

 

Тогава какво може да накара един баща да убие собственото си дете?

- Говорим за ненормално поведение. За болни хора. А в състояние на психоза човек изкривява представата си за света. Вижда извънземни, чувства заплаха навсякъде около себе си. Дори до такава степен, че собственото му дете да се превърне във враг, който той трябва да унищожи.

 

А когато убива, смята, че спасява света. Лошото е, че у нас тези инциденти се случват често и че обществото ни не реагира достатъчно адекватно. Тук говорим за реакция не след трагедията, а още при първите сигнали, че може да се стигне до нея. Защото сигнали винаги има. Психозата не настъпва изведнъж, човек не решава в един миг, че ще убие своя близък, съсед или просто някой на улицата.

 

Преди това има симптоми, които обаче никой не забелязва. Защото трудно правим разликата между норма и патология. И ни липсва необходимата социална чувствителност. Но не защото сме лоши хора, а защото институциите не реагират адекватно или изобщо не реагират, когато получат сигнал. И примери за това има всеки ден.

 

Така губим постепенно своята чувствителност и спираме да обръщаме внимание на това, което се случва около нас. Например преди време минавам покрай Централните хали в София и виждам един баща да проси, държейки бебето си в ръце. Детето беше видимо упоено и аз отидох при полицая, който стоеше на отсрещния тротоар, и го помолих да направи нещо.

 

На другия ден униформеният продължаваше да си седи на същия тротоар, а на десет метра от него мъжът все така си просеше с дрогираното бебе в ръце. Затова хората губят своята чувствителност, защото не вярват, че държавата може да помогне.

 

Трябва ли опасни за себе си и околните хора да се разхождат свободно по улиците?

- Психиатрията в последните години се разви много и в момента в 80% от случаите може да се постигне ремисия на психичното заболяване. Но хората трябва да се лекуват цял живот. За съжаление у нас поради липсата на достатъчно клинични пътеки и достатъчно култура тези неща престават да се правят.

 

И всяка година ставаме свидетели на десетки убийства, извършени от хора с психиатрично заболяване, които не си пият хапчетата. А за това трябва да се грижат близките им или социалните служби.

 

Другият проблем е може би в либералния закон, който не позволява да лекуваме някого насила. И в псевдозащитниците на човешки права, според които прибирането на болен в институция е накърняващо.

 

Може ли човек да е агресивен, но да не е болен?

Невъзможността да овладяваме гнева си и емоциите си, неумението да се справяме в кризисни ситуации също е болестно състояние. Това е поведенчески проблем, какъвто имат много хора. Във всяко трето семейство в България се справят агресивно помежду си или когато има някаква кризисна ситуация.

 

Викат си, карат се, скандалите са ежедневие, побоищата също. И когато децата са свидетели на такова поведение, започват да смятат, че трябва да се държат агресивно.

 

Вместо да се научат да вземат решения, те се бият и убиват. И не мога да разбера защо държавата отказва да въведе задължителни часове по етика в училище, в които да правим точно това - да научим децата да реагират правилно и адекватно. Да различават добро от лошо. Когато имат проблем, да знаят кого да попитат.

 

Това може да става и в часове по религия. А българското училище се е превърнало в обучилище, където наливат ненужни знания в главите на хлапетата, но така и не ги научават да се справят с живота.

 

Защо всички институции, психолози, социални работници се намесват чак след трагедията. Как се работи с хората в риск и кой се грижи за тях?

 

- Целият процес на психиатрична помощ в България е сбъркан, защото в него участват предимно чиновници, които не са компетентни да помагат на деца и възрастни с проблемно поведение. Въпросът дори не е в парите, защото ги има.

 

И сега във всяка община има поне осем чиновници, които би трябвало да отговарят за дете в риск. Обаче те нито са експерти, нито си говорят помежду си. Да не говорим за така наречените психологически съветници в училищата, 80% от които не са квалифицирани. Някъде тази роля изпълняват учители по физическо.

 

Защото, вместо да мислим за децата, мислим за системата и решаваме въпроса със съкращенията, като назначаваме неквалифицирани хора да се грижат за хлапетата. Затова и едва в 15% от случаите, когато имаме дете, което е бито вкъщи или има проблем, се съобщава от учителите.

 

Ако това се случи в Европа или САЩ, учителят, който не сигнализира за дете в риск, веднага бива уволнен.

 

Но не са виновни само учителите, нали?

- Преди две години имахме случай на колежка училищен психолог, която спаси момиче, убеждавайки го да не скочи от 4-ия етаж. След това подаде сигнал до социалните служби. А родителите на тийнейджърката заведоха дело срещу нея, защото била накърнила достойнството на семейството и детето.

 

В каква държава живеем, щом съдът изобщо допуска такъв иск и тази жена беше разкарвана 18 месеца по различни инстанции. Слава Богу, поне не я осъдиха.

 

Друг много голям проблем е, че през последните години спряхме да мислим за децата като за свои. Приемаме ги като чужди и не се грижим за тях. Това, което аз искам да кажа на политиците - добри или лоши, глупави или умни, леви или десни, жълти или зелени, е да си стиснат ръцете и да започнат да мислят и работят за децата. Иначе нищо добро не ни чака.

 

Ако не ги научим как да се държат в трудни ситуации, как да вземат решения, как да сдържат агресията си и как да изразяват себе си, черната статистика на зверства ще става все по-дълга.

 

По в-к Преса

 

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот