Паралелните светове на Йеродякон Игнатий

Автор: Милко Кръстев (2 коментара)


Паралелните светове на Йеродякон Игнатий

Единият е светът на светеца, а другият – светът на героя. С душа и характер на християнин Васил Иванов Кунчев приема новия светски идеал и се обрича на свободата, както се е обрекъл и на Бог.

 

На 6-годишна възраст води за ръка слепия си баща, а по-сетне преживява неговата смърт. В ранното си детство Васил Иванов Кунчев си играе с Иван от Каратопрак. Това е същият този бай Иван Арабаджията от Царацово, най-близкият съратник и закрилник на Левски, за когото Захарий Стоянов ще напише, че е баща на българските революционни апостоли.

 

Невръстен още, на заспиване и събуждане слуша майчините народни песни и приказки. Куна – майка му, е загрижена за сина си и желае да го види един ден свещеник и служител в манастир. Дава го на брат си хаджи Васил да го придружава в пътищата му по светите места. Майката го въвежда в божествения свят, в есхатологичното време и синът покорно я слуша, както е покорен и на вуйка си.

 

Така моралният  характер на бъдещия Апостол на свободата се заражда от православното християнство и народната устна и песенна култура

 

Васил обикаля по манастирите, научава се да чете светите книги, но наедно с това се среща и с миряните, сред които най-унижени и пострадали са селяните. Към тях се поражда и онова християнско състрадание, което един ден той ще представи като защитно слово пред турската следователска комисия.

 

Васил се среща с робството на българите и в живота му вече протича историческото време, той навлиза в другия свята на хората – света на земното действие. Той все още неосъзнато иска да стане светец, въвеждат го в сан, отпуска косата си на монах. Край него обаче кипи трескава борба за освобождение. В тефтерчето си записва: “Не ща да съм турски и никакъв роб…”  “Същото искам и за милия си род…”

 

Но дейците на българското освобождение искат вече и свободна българска държава, за каквато Васил е чел по манастирите в историята на Отец Паисий и за каквато е тръгнал да се бори Георги Стойков Раковски от Котел и по-заможните българи от Влашко и Одеса.

 

С душа и характер на християнин Васил Иванов Кунчев приема новия светски идеал и се обрича на свободата, както се е обрекъл и на Бог.

 

И споделя: “ Ако испечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си!”. През един Великден ритуално отрязва косите си и заминава в революционната легия на Раковски в Белград. Така заживява в паралелните светове: единият е светът на светеца, а другият – светът на героя

 

Единият е светът на християнина, моралният свят на вярата, надеждата и любовта / за него това е любовта към отечеството/. И другият свят на политическите и дипломатически борби за освобождението на Българската държава по всичките й страни в Мизия, Тракия и Македония.

 

В същия този свят го е примамвало и човешкото – би могъл да се ожени за любимата си от село Войнягово или да забегне някъде с монахинята Евгения от Сопотския манастир. Но той отива в Белград при великия Раковски, по-сетне става знаменосец в четата на Панайот Хитов, убива турци по пътя си и най-сетне възприема идеята за основаване на местни революционни комитети.

 

Историческото време тече в душата му, дето непрекъснато действа и световното време, което вече е неговата собствена съвест. Затова в Наредата на Вътрешната революционна организация, основана от него, е записал, че ще се бори за революция “морална”. Светът на християнина, световното време в душата му налага тази общочовешка и крайна борба за усъвършенстване на човека и народите.

 

Васил Левски не е политик или не е преди всичко политик и революционер. Той е духовна личност.

 

Разбрал е вече свободата като морално състояние на човека, на българина, като свят от духовни личности, които си носят кръста и отговорностите пред хората и пред себе си.

 

И тръгва по земята ни не толкова или наедно с основаването на частните революционни комитети,  да изгражда духовен елит на нацията, който ще постигне истинското освобождение и по-нататък ще е способен да го опази за идните поколения.

 

Той дава личен пример в политиката, дипломацията и е казвал и писал, че ще трябват поне 15 години за да се подготвят българите морално за самостоятелното си освобождение. Общото въстание, революцията Левски е оставял като крайно средство, след като българите бъдат морално отговорни за действията си.

 

Пред следствената комисия по-сетне ще обясни: “Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях да им давам упование.” Но мисията му на спасител подклажда надеждата и за успех в мирската борба, чрез която иска християнският рай да се превърне в “ свята и чиста република”.

 

Затова Левски е необикновен проповедник на свободата, който омайва душите на хората със силата на християнското спасение и с едно умело намерено от него практическо действие - създаването на самобитната вътрешна организация от частни комитети за освобождение.

 

Навсякъде са му вярвали като на спасител. “Какво да ме е страх, аз по-напред съм си изпратил душата си при Бога и тогава съм тръгнал по този път.”

 

Но учителя му и председател на централния таен комитет в чужбина Каравелов е на друго мнение: свободата може да се постигне само с помощта на сръбската държава или с намесата на Русия… За тая цел българинът Левски трябва час по-скоро да подготви своите хора в България за едно общо въстание, което щяло да предизвика намеса от вън. Войводата Панайот Хитов му праща и подходящия за тая цел човек – Димитър Общи.

 

И когато същият този “храбец” и подбудител се проваля в Арабаконашкото приключение, Левски съзира погубната роля на “външните” родолюбци и революционери, които вече са потърсили съдействието на чуждите сили.

 

След провала на Арабаконашкото приключение, Общи и заловените дейци го предават. И това е в Християнската традиция: Юда предава своя учител, а Петър се отказва трижди от него още преди да пропее петелът.

 

В отговорите си пред следствената комисия Левски казва, че му е възложено да дава “упование на целокупна България: данъци много, а нямаш спокойствие; ето затова щях да им давам упование.”

 

В един от разпитите му задават въпрос: “През време на тази си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?” Левски отговаря: “Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просвета, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че ако се направи така, че да напреднат училището и просветата, тия работи ще се уредят чрез държавата и помощта на чужди народи ще се избегне.”

 

И сетне веднага надделява християнското му състрадание към бедните, потиснати селяни: ...” тези селяни в такова положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето и да ги теглехме.”

 

И пак въпрос: “ Не преицени ли и ти тия техни мнения? / т. е. мненията на начетените/.” “Да, отговаря Левски, и аз бях разбрал, че вървим по погрешен път / това негово изречение не слуйно е зачеркнато и пропуснато в много издания от документите на следствието от послушни и угодни историци и редактори/.

 

Но той продължава: “ За да се намери някакъв изход от това, по едно времe бях замислил да ходя в Цариград, да вляза във връзка с властта и да изложа мъките, които теглят селяните, та да се намери някакъв лек.” От биографията му и от разкази на негови съмишленици знаем, че такива дипломация  той наистина е вършил.

 

Под всичките си разпити се подписва с името Васил Дякон Левски.

 

Апостола е изпитвал влиянието на вътрешното настървение против султанската тиранска система и управление, на Каравеловата прибързаност за въстание, на руската политика за създаване на размирици сред българите за да се стигне до реален повод за постигане на имперските интереси било чрез преговори или чрез една война с Турция.

 

Това е действителността и той търси път за  помирение.

 

 

Но и в тоя миг той е записал в бележничето си “Народе????”. На тези въпросителни нямаме отговор и до днес. От тези въпросителни започва неговата Голгота и нашата вина.

 

Няколко минути преди смъртта си той моли свещеника да го споменава в молитвите си като йеродякон Игнатий. Иска да го помнят като Христов проповедник на спасението. Васил Дякон Левски се смирява пред грубата действителност и в това велико смирение той става светец и духовен победител. Последните му думи са “Господи, избави България”.

 

Той предава живота и делото си на своя Бог. Не моли за себе си, а за избавлението на България. Това го прави спасител и освободител едновременно.

 

Така един син, роден от българка, разреши в душата си още приживе небесно-земния спор за спасението и свободата на човешкия род.

 

Той не се отказва от освободителното дело, но се смирява пред грубата действителност и благодарение на християнския си нрав признава, че деятелността на начетените българи е по-верния път към земната свобода.

 

Неговата “чиста и свята република” ще си остане завинаги онзи наш, български рай, където ще се преселват душите ни за утеха и упование. За него чистата и свята република е олицетворявала чистата свобода, която не може да се постигне в условията на земното съществуване.

 

Остава ние да преценим дали Апостола е жертва на християнското си милосърдие и състрадание към бедните, поробени селяни или благодарение на това състрадание се извисява до своята мечта на светец за човешкия род? Но без жертва няма възкресение и святост, както ни проповядва Христовата вяра. Той я приема, без да обвинява никого.

 

Затова търсим в образа на Апостола нашата цялост, търсим  и упование за способността на българския дух да разрешава човешките въпроси на земно-небесното си съществуване.

 

Никъде другаде, при никой друг българин няма да намерим по-нужно помагало за морал, за преодоляване на кризите, които, писано или не, ни налитат през годините.

 

Чрез Васил Дякон Левски народът ни показа, че притежава трайни общочовешки ценности. Той няма да обвини никого за гибелта си. Земната му смърт е нравствено събитие, в което има и възкресение на човек, поел върху себе си греха и отговорността на цял народ. Това е свободният човек.

 

Само народ, съставен от такива, личности преминава от произвола на природното си съществуване към управление, според законите на гражданското равноправие и справедливост.

 

Да го споминуваме като йеродякон Игнатий! И да празнуваме не обесването, а неговото въкресение!

 

- От блога на Михаил-Милко Кръстев - журналист, писател, публицист, изследовател на възрожденската епоха, автор на романа "Виното на надеждите" - Р. С.

 

 

 

 

 

 

 -

Коментари
2011-02-21 19:14:42 От: нико стоянов

Бог да го прости Левски. Той е велик българин, но не е светец.Светеца и революционера се борят за ралични неща и с различни средства. нека не богохулстваме и почитаме Левски като велик българин и революционер, но не и като светец и Христов подвижник..

2011-02-22 20:30:48 От: 3

Може и без слова,тихо,смирено пред този ,,човек" да сведем глави и да се замислим-какво ни завеща и какво вършим!Амин!

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече