Медиите и демокрацията: опасно разминаване


Медиите и демокрацията: опасно разминаване

Коментар на The Economist: Защо журналистиката в България спешно се нуждае от промяна и как може да се случи тя.

През 2013 г. американската неправителствена организация Freedom House за пореден път определи българските медии като "частично свободни".

 

"Репортери без граници" на свой ред алармира за продължаващ срив на България в глобалната класация за свободата на пресата – страната изпадна на 87-о място и се нареди до държави като Гвинея, Мадагаскар и Габон.

 

Постепенно се очерта трайна тенденция на влошаване на медийната среда. Както и в други сфери, така и тук България не отстоява успешно стандартите, очаквани от членството й в ЕС. Налице е опасност от превръщането на страната в проблем за имиджа на съюза.

 

Сред основните причини за това развитие са политическите и икономическите зависимости на българските медии. През 2013 г. се увеличиха цензурата и автоцензурата, редица парливи теми продължиха да бъдат табу за журналистите, много медии изпълняваха политически поръчки.

 

Докато собствеността на средствата за информация постепенно започна да се изяснява, скритото влияние върху редакционните политики с финансови и властови инструменти остана широко разпространена практика. Дори медиите, в чиято собственост преобладават чужди капитали, не успяха да наложат работещ модел на независимост.

Сферата на комуникациите не е изолирана от други важни системи на обществото и е зависима от по-широката криза, обхванала България през последната година. Упадъкът на медийната свобода съвпадна с няколко вълни на мащабни антиправителствени протести.

 

На този фон медиите допринесоха за поляризиране на общественото мнение и на политическия живот. Твърде малко от тях съумяха да запазят баланс и да надмогнат пристрастното отношение.

 

Стана ежедневие електронни и печатни средства за информация да функционират като партийни офиси. Журналисти се превърнаха в политици, предавания прераснаха в партии. Малко медии безкористно подкрепиха пробуждането на гражданското общество и желанието за радикални промени в стила на управление.

Паралелно на срива в диалога между политическите централи се разгърна невиждана война между медиите. Очернянето, публичният донос, манипулираният факт и дори откровената лъжа се превърнаха във всекидневие.

 

Редица водещи публични фигури се оказаха мишена на ожесточени медийни атаки. Ако подобни развития преди бяха характерни за по-маргинални медии, сега започнаха да се случват в самия център на публичността.

 

Картината постепенно стана черно-бяла. Почти изчезнаха по-сложните и нюансирани анализи. Политическото различие деградира до политическа вражда и медиите като цяло подчиниха политиките си на това развитие, като до голяма степен и сами го насърчиха.

Налице са обаче ограничения и дори цензура, които не са пряко свързани с политическия и икономическия натиск върху медиите. Сред тях е "пазарната цензура". Оставен сам на себе си, медийният пазар редуцира плурализма на собствеността и на съдържанието. Имаме по много, но от същото.

 

Едни и същи големи медийни групи предлагат сходно съдържание, предназначено за бърза продажба. Конкуренцията може и да насърчава разнообразието, но за да стане това, е необходимо пазарът да не е изкривен в полза на определени играчи – условие, което в България липсва.

 

Ниското качество на медийните продукти действа на свой ред като вид цензура. Ключовите проблеми на българската медийна среда до голяма степен имат културен характер. Политическият и икономическият натиск стават възможни именно поради ниското ниво на журналистиката, в която доминира корпоративното слово.

 

Постепенният упадък на качеството на журналистическия труд и възходът на булевардния стил превърнаха партизирането на медийната среда и налагането на популисткия подход към информацията, изразен в честа и безпринципна смяна на позиции, в норма.

С какви средства може да се противодейства

 

на тези развития през 2014 г.? Обикновено свързваме възможностите за подобряване на медийната среда с инициативи в сферата на регулацията и саморегулацията. Тези мерки са важни, но недостатъчни. Нужна е и национална медийна политика.

 

Ето две от възможните й насоки:

- На първо място е насърчаването на обществените медии. И сега те се отличават на фона на общия упадък. България би спечелила, ако те се превърнат в устойчив ролеви модел за медийно качество и независимост. Необходимо е много по-сериозно финансиране, за да стане това възможно.

 

Ако Великобритания, Германия и Австрия са лидери в ЕС по отношение на инвестициите в обществени медии като дял от БВП, по този критерий България е близо до Македония, Молдова, Грузия и страните от Северна Африка. По-добре от нас финансират обществените си медии не само страни като Словения и Хърватия, но и като Сърбия и Черна гора. Ето защо в България е налице огромно поле за провеждане политики за подкрепа на БНТ и БНР.

- Вторият вид противодействие на пазарната цензура и на ограниченията, налагани от ниското качество, е свързан с разширяване на възможностите за създаване на повече съдържание с обществен характер от частните медии. Те в никакъв случай не трябва да бъдат изключвани от тази сфера.

 

Трябва ясно да се даде знак на собствениците, че инвестирането в качествена журналистика може в дългосрочна перспектива да се окаже печеливше. Биха могли да бъдат стартирани специални проекти, които да насърчават това развитие, включително и чрез финансова подкрепа.

Връзката между качеството на журналистическото слово и нивото на демокрация е пряка. Диагнозата "частично свободни" медии е и оценка за непълноценност на демократичната култура.

 

Опасното разминаване между медиите и демокрацията може да бъде избегнато с политическа и медийна воля за промяна. България спешно се нуждае от нея.

 

Превод БТА

 

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот