Лютви Местан: Многообещаващият ястреб на Сокола
Илюстрацията е от politics.bg
След малко всичко ще ви се изясни. Мъничко търпение. Колкото да прочетете няколко дословни потпури от неотдавнашно пет-шестминутно интервю с Лютви Местан по една частна радиостанция.
Записът е по темата за създаване на Комисия за легитимността на реституцията в Студентския град в столицата. Ето какво прозвуча – редом с другото – в него: така щото; предложна конструкция; да е приключил процесът на съставяне на комисията; трябва да се случи като превенция на риска; некоректното прилагане на закона; дефиниране на конкретната политическа отговорност; ще бъде съставена на паритетен принцип; социално-публичен интерес...
Така се изразява Лютви Местан от ДПС. Като показаната мостра е в подножието на върховете на неговата говорна и мисловна стилистика.
Тоя винаги спретнат човек, с вече посребряващи и пооредяващи коси, винаги изрядно облечен, подстриган и с поддържана от майстор стилист брада и брадичка „катинар”, обича публичността. Драго му е под прожекторните светлини, пред микрофоните, пред камерите. Не го изписвам като укор – човешко е да е тъй.
А и постът му в ДПС и в парламентарната й група налагат да е така. При почти постояннното отсъствие на лидера Доган, той е лицето на партията.
Вгледахме се в лицето, да кажем още нещо за езика. Той е превзето усукан, умишлено наситен с чуждици, без каквито и да било диалектизми, никакви турцизми, с уклон към философско-социологически конструкции, хлъзгав като току-що хваната пъстърва и извилист като подплашена змиорка...
Чий език ви напомня? Езика на Ахмед Доган.
Доган – Сокола обича да говори така. За да те обича – прави като него. Приятно е да чувате как някой казва това, което бихте рекли и вие самите и то по същия начин.
Местан чудесно и навреме е /о/съзнал тая нагласа.
Инак любезен, подразни ли се от някого или нещо – той се преобразява. И не цепи басма никому. Става ястребът на Сокола, на групата.
Няколко думи за тая група. Там има и хора като Хасан Адемов, например, като Юнал Лютфи, които са по-скоро гълъби, по образната класификация на американските политолози и вестникари. Емел Етем е от крайните, Рамадан Аталай – нейде по средата, а тъжното е, че оттам-насетне няма запомнящи се лица. В иначе немалобройната парламентарна дружина много са тези, които дори веднъж не са излизали на трибуната на Народното събрание и чуваме имената им само при някоя от поименните проверки на присъстващите в залата, правени от председателя или председателстващия заседанието.
Но да се върнем при господин Местан. Българският му – рече ли да го използва както трябва – е по-чист от този на мнозина същински българи. Което наистина е чудесно. И срам за колегите му от другите парламентарни групи. е тъй обаче е с доста от тезите му.
Непреклонен, ироничен и хаплив при прокарването на решенията на ДПС, стръвно неотстъпчив при договарянето на дати за задали се избори...
Колкото до принципността, лоша услуга му прави - откъдето и да се погледне - присъствието на една дама със същата като неговата фамилия в държавната ни администрация. Ширин Местан. Жена му. Ако някой го укори в негласно и косвено уреждане на сладка държавна работа на сродник, винаги може да даде за пример /ако повече ви се харесва – прецедент/ сходното поведение на по-възрастния си съпартиец Юнал Лютфи, който страстно бранеше назначаването на сина си на служба под шарена, блага асмяна сянка. Под предлог, че бил млад човек, много знаел и на такива хора трябвало да се помага...
Помагайте, г-н Лютфи, но на сродниците си – най-накрая. За да ви /за/помнят с почтеността ви. Ако държите на нея. И за Лютви, и за Лютфи /не знам дали от това сходство в имената/ моралните съображения изглежда, че не са сякаш от решаващо значение. Образовани; усвоили приказката с валчести фрази; ненаситни на власт; със самочувствие, нерядко надскачащо себестойността им; по-отракани от доста от съпартийците си; с усещането за бъдно дълго, дълго присъствие в политиката на България /поне до пенсия, ако е рекъл Аллах/; с увереността, идваща неизбежно от послушното, предвидимо и аритмитически изчислимо поведение на избирателите; със спокойствието /или рахатлъка/ от добрия алъш-вериш на приходоносните източници.
Така изглеждат и така живеят тия хора. И Лютви, и Юнал обаче са много далеч от жителите на районите със смесено население /кой измисли тая дивотия?/, от българските турци, да го речем човешки, защото в тая фраза няма нищо лошо. От жените с шалвари и забрадки и мъжете с ръце, грапави като кърска земя през сушаво лято. С длани, пропити от катрана на никотина, нижещи тютюневите листа, седнали на чергите връз дървеното дюшеме в домовете си, останали без кръст преди това да го отгледат от крехките и тънки като миши опашки разсади, да го оберат после, да го изсушат под полиетилените, да го скътат по одаите, хора, чакащи все някаква що-годе сносна цена, за да вземат от държащите се като благодетели изкупвачи няколко хиляди лева, с които да изкарат поредната година.
После – пак и пак. За тия хора „превенцията на риска” и „паритетният принцип” са патагонски неразбираеми думи.
Тук идва парадоксът. С идването на поредната година, през която – за пореден път – пак ще идат до урните да изберат Местан и Юнал. Или обратното. То е едно и също, защото и двамата са все на т.нар. „избираеми позиции” в изборните листи.
Докато обикновените български турци не си отворят /или не им отворят/ очите за все по-големия трап между тях и водачите им – ако ги харесват, халал да са им.
Същностният въпрос е – кое е полезното и за хората, и за България, а не само единствено за ДПС.
Лютви Местан при вотове на недоверие на правителството, например, обича да изтъква успехи на управлението, да обещава и занапред какви ли не благини. За него политиката – по израза на Захарий Стоянов – отдавна е станала гечинмек /препитание/. За него благините наистина са осигурени доживот. Хубаво би било тъй да е и за мюсюлманите у нас – олицетворение на чистота, доброта, работливост, готовност всеки момент да се помогне на закъсалия, на комшията. Хубаво би било тъй да е и за християните, с които българските турци пред последните сто и тридесет години винаги добре са се погаждали.
Тая нагласа обаче ни се вижда, ни се усеща, ни се чува. А тъкмо тя е в сърцевината на тъй обичания от Лютви Местан „социално-публичен /което си е чиста тавтология, но нейсе! – бел. авт./ интерес”. Приятна фраза, но само съчетание на думи. А великият Дечко Узунов обичаше да казва: „Сит на думи е светът!”
Чакат се въплътени обещания, господин Местан. Тогава хората – може би – наистина ще повярват в искреността ви...
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Демографският срив ни затрива 
Митът за окаяното положение на Българина 
Режисьорът Светослав Овчаров: Нито една война не може да бъде спечелена 
Трудовак, кашик, герой 
Българските енциклопедии – досега, малко за тях, много на душманите 
