Любомир Левчев пред „Труд“: За бъдещия Потоп не бойте се, деца!

Автор: Анжела Димчева


Любомир Левчев пред „Труд“: За бъдещия Потоп не бойте се, деца! Портрет: Цветан Томчев

„За съжаление като че ли свръхтехнологиите работят за смъртта и за конфронтацията. Те също като проклятие преследват утрешния ден на човечеството.“

– Г-н Левчев, есента властва в тържествени багри пред вашия прозорец. В едно стихотворение казвате: „В гора от мъртви думи / търсим своите души. / Вместо листа /от сухото небе вали молитва.“ Какво виждате в микроскопа на душата си днес?

– Виждам края на няколко епохи. Чувам безгласни взривове. Светът се бори да спаси своето бъдеще. Тази игра на метафори ме изморява. И аз се страхувам от себе си.

– Поетите винаги са били пророци. Ако разгадаем метафоричните им послания, ще видим, че те са очертали много по-вярно от Нострадамус пътя на човечеството. Ето такъв ваш стих: „Бъдещето става геометрия. Миналото – чезнещо изкуство.“ Какво е непредвидимо в тази световна геометрия?

– Нострадамус е превръщал своите предсказания в стихове. Ето един произволен пример:

„Грифон ще управлява източна Европа.

Червените и белите ще се опияняват от грабеж.

И Северът ще се оглежда във духовна пропаст.

И втори Вавилон ще бъде блудството с машинния водовъртеж.“

Вероятно Нострадамус се е надявал, че така религиозните догми ще му прощават свободомислието.

В тази световна геометрия всичко е непредвидимо, за да бъде свободно.

– Дали долавяте мирис на трета световна война? Биха ли могли свръхтехнологиите да помогнат в преодоляването на религиозната конфронтация? Задава ли се нов потоп? Икономически тайфун или религиозен ураган?

– Третата световна война, или студената война, възникна почти веднага след Втората. Съдилищата на Втората световна война още работеха. Още не можеха да свършат работата на миналото, да произнесат присъдите на настоящето, когато бъдещето спусна желязната завеса. Тя приличаше на гигантска неизбухнала бомба. И до днес тя виси като проклятие – смърт, която продължава да живее. И, за съжаление като че ли свръхтехнологиите работят за смъртта и за конфронтацията. Те също като проклятие преследват утрешния ден на човечеството. Ние сме произвели вече няколко пъти гибелта на света. Така че „за бъдещия Потоп не бойте се, деца!“

– Ако заспите днес и се събудите след 100 години, каква Европа искате да видите?

– Легендата за Европа твърди, че тя е родена във Финикия. Финикийците са прадревен народ, който е бушувал там, където Азия целува Африка. Те са създатели на едни от първите монетни (буквени) знаци, наречени финикийски. Разказвам това, за да се учудя още веднъж, че Европа не е дете на Европа, че не е родена в Европа. Тя е открадната от всесилния Зевс. Като че ли днес нови същества и нови божества продължават да крадат Европа. Искам да видя Европа жива. Искам да видя, че не изчезва от картата на света.

– А изчезва ли България? Кои са отровните пипала на глобализацията?

– Както Европа не е възникнала от себе си, така и България не е дошла от Европа. Преди години, когато се честваше 1300-годишнината на България, случайността ме запозна с индийски професор историк. Попитах го какво значи на санскрит думата „България“. След кратко замисляне той ми каза, че „Бал-гар“ би могло да значи „Дом на силата“. „Бал“ като мярка за сила и „гар“ като дом (гара, гараж). Не, България няма да изчезне, няма да потъне в забрава. И глобализацията не може да я погълне.

– „Никога не задавай въпрос, за който нямаш поне два отговора”… Дали днешните ни политици са достатъчно добри играчи? Имат ли по два отговора на всеки въпрос? И защо народът ни толкова бързо забравя техните провали?

– Политиците ни имат два и повече отговора, но ги забравят, щом нямат полза. Аз също съм забравил себе си, но политиката ми е друга. И имам само един отговор.

– Вие сте създател на модерния орфизъм в нашата литература, разбиран не като обезсмъртяване чрез мистериозни обреди, а като пребиваване в космическото асиметрично време – в една цикличност на екстаз и скръб, равновесие и падение, гибел и възраждане. След това дълго пътуване чрез словото открихте ли златното сечение?

– Разбира се, аз не съм създател на никакъв орфизъм. Открих този вълшебник в Родопите и се намерих в себе си. Качих се в последния момент на кораба „Арго“, омаях Симплегадите и т. н.

– Има ли живот отвъд тленността на материята?

– Бих искал да има. И може би някой ден ще има.

– Защо нашият свят става все по-материален? Духовността е в криза, но въпреки това все повече хора създават изкуство, от което никой не се интересува…

– Човечеството преживява своята колосална експлозия. Материалните блага трябва да хранят хората. А духовните? Изкуството? Културата? В този свят на красотата ценностите се постигат по-трудно, по-бавно. Знае ли някой на каква цена се постига шедьовърът в изкуството?

– Коя е най-голямата грешка в живота ви?

Допускал съм много грешки. Но съзнателни грехове… вярвам, че нямам.

– Нека си представим, че пак сте на 20 години и сте седнали на перваза на историята – визирам известната ви снимка на покрива на Софийския университет. Какво ще извикате в този миг?

– „О, миг, поспри! Ти си тъй хубав!“ Това са думи на Гьоте. Наполеон няма да ги разбере.

Най-новото стихотворение на Любомир Левчев

СМЯНА НА ВРЕМЕТО

Бъдеще,

искам да ти дам

още малко надежда.

Минало,

отварям твоите скривалища –

безцелно оцеляли идеали,

безкрайни мигове,

светкавична вечност.

Има ли още нещо да се случва?

Спрял съм като часовник,

който вече не показва време.

Спрял съм, за да разбера,

че време и живот –

това са две неща,

съвсем, съвсем различни.

Все пак,

някъде откъм Всемира

времето ми се усмихва иронично:

– Какъв, по дяволите, е този живот,

който непрекъснато повтаря, че

няма време?

Сбърчен

като зловещи вежди,

светът произвежда

все повече смърт.

А животът от себе си бяга,

скътал последна надежда.

30 октомври 2016

По в-к ТРУД

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот