Константин - последният цар

 (1 коментар)


Константин - последният цар

Дори и в тъмните времена на робството българите поразяват със своя стремеж към свобода и достойно присъствие сред цивилизованите народи.

Гибелта на средновековна България прекъсва естественото й политическо, стопанско и културно развитие, поставя я в изолация спрямо научните, технологически и културни открития в тогавашна Европа. Унищожени или принизени са водещите сили на българското общество - аристокрацията, интелигенцията, градското съсловие... Нашите предци са подчинени на чужда бюрократична и законодателна система, подложени са на насилия и дискриминация...


Въпреки историческите превратности българският народ, опрян на вековните си традиции, език, вяра, солидарност, опазва своята идентичност и култура. Нещо повече, излъчва бележити личности, които и днес поразяват нашето въображение!


Сред тях са цар Константин Видински, “господин” Фружин, хайдушките войводи и въстанически предводители Радич, Чавдар, Страхил, Карпош, Георги Пеячевич, чак до легендарния Стоян Индже! Духът на “великото царство България” е ръководно начало за духовни водачи като патриарх Йосиф II, митрополитите на Търново, архиепископите на Охрид и архиереите на Печката патриаршия (Дионисий Рали, Варлаам Охридски, Михаил Коласийски, Симеон Самоковски...), католическите прелати и интелектуалци Петър Богдан, Петър Парчевич и Филип Станиславов. За книжовници и учители, сред които Пимен Зографски, Йосиф Брадати, Партений Павлович, Христофор Жефарович...


Константин е роден в началото на 70-те години на XIV в. Той е единствен син на видинския цар Иван Срацимир и влашката принцеса Анна Басараб. От ранни години “венценосецът” Константин, “младият цар”, е вдъхвал големи надежди в онази смутна епоха. Наричан е “хилядолетен по разум”, “доблестен и мъдър син”, дори “нов христолюбив Константин”...


Според традиционната гледна точка ликвидирането на Видинското царство към 1396 г., променя из основи съдбата на Константин. С името му се свързват и първите освободителни прояви в поробените български земи. Цитира се едно известно писмо на унгарския крал Сигизмунд до херцога на Бургундия Филип (1406), от което се вижда включването на Константин в изградената от Унгария антиосманска коалиция. По-нататък името му се свързва с т.нар. въстание на Константин и Фружин през 1408 г., но се смята, че то е потушено от султан Сюлейман.


Въстаническите действия продължават цели 5 г., като българите подкрепят Муса, а по-късно неговия брат и съперник Мехмед I. Независимо от българската подкрепа за победата на Мехмед над Муса през 1413 г. българската държава така и не била възстановена, а Константин (и братовчед му Фружин) оставали изгнаници до края на дните си...

 

Има и друга хипотеза за края на Видинското царство, която представя Константин в съвсем различна светлина. Ред сведения от първите десетилетия на XV в. доказват, че “България” остава държавно-политическо понятие. Във всеки случай през 1396-1397 г. съдбата на Видин е неясна, а според “Руския хронограф” през 1397 г. Видинското царство е имало васален статут, подобен на оня “на арбанаския и босненския владетели”.


В серия сведения от Дубровник, свързани с Видин, също се говори за България като държава. Особен интерес буди решението на Големия съвет на дубровнишката република от 28 ноември 1398 г. (потвърждаващо предходно решение от 17 декември 1387 г.), което удължава с 5 г. (т.е. от 1398 до 1403 г.) пълномощията на консулите “в страните Славония, Босна, Срем и България”. В сведение от 23 март 1411 г. се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец в “Българската страна”. В тези документи за Видинска България се говори през 1329, 1331, 1387, 1398 и 1411 г. Как все пак държавата изчезва от средновековната карта на Европа?


Драматичната обстановка през 1421-1422 г. е налагала на Константин да заеме определена позиция във вътрешноосманския конфликт.


През юни 1422 г. започва втората османска обсада на Константинопол. Логично е да се предположи, че преди тази военна операция Мурад е усмирил балканските си владения. Към Влашко са изпратени войски начело с Фируз бей. Именно в хода на тези събития най-вероятно е ликвидирана българската власт във Видин, а цар Константин - принуден да побегне в Унгария, а после в Сърбия. Както съобщава Константин Костенечки, на 17 септември с.г. Константин умира в Белград.


За съжаление нямаме абсолютно никакви данни Константин да е имал съпруга и деца. Както изглежда, след смъртта му неговите “права” върху българската корона преминават върху братовчед му Фружин.


В съответствие с приетата условна номерация и династична линия (Шишмановци са “клонка” на династията Асеневци) той следва да бъде наричан цар Константин II Асен (1397-1422).

 

По в-к Труд, статията е от т.4 на поредицата „Бележити българи”, издание на вестника

Коментари
2012-05-27 12:50:20 От: пояснение

Статията е с автори Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот