Командосът журналист Васил Попов ослепява, но не се предава

Автор: Петър Бойчев


Командосът журналист Васил Попов ослепява, но не се предава Васил Попов страда от изключително рядко заболяване и постепенно ослепява

Васил Попов е бивш командос. Ама истински. От така наречените "спецназ" войски - червените барети. Бил е комбат - като любимата песен на любимия ЛЮБЕ - командир на парашутно-разузнавателен батальон.

Има 450 скока. На два пъти парашутът му не се отваря и го спасява резервният. Кълне се, че ако сега се обади на момчетата от батальона, един взвод - (27 души), ще се пред командира си, без да питат защо ги вика.

Ако е много настоятелен, ще събере една рота - (81 души). Васил Попов е елитен журналист. Може би най-добрият в ресора си. Една от легендите на "Работническо дело" и "Дума".

Отразявал е от кръглата маса в зората на демокрацията до мисията на "Дръзки" в наши дни. Правил е репортажи от най-горещите точки в родината. Сменил е 13 военни министри в кариерата си.

Познава и го познават всичките премиери и президенти в новата ни история. Даже е влизал в мистичната дупка в Царичина, но и той мълчи за видяното там.

Васил Попов е болен от изключително рядкото заболяване пигментен ретинит. Ослепява. Както лекарите внимателно му казват - "прогресивно". Иначе казано, докато стане съвсем сляп.

Сега вижда много трудно - чете залепил чело на екрана с възможно най-голямата лупа, но знае, че скоро вече няма да може да го прави. Васил Попов вече не може вече да пише. Слава богу, помагат му колегите. Диктува на Хрисула, стенографката, тя вкарва текста му в системата.

Да лишиш един човек, който си вади хляба с очите, от зрение, е безспорно голяма трагедия. Но, както му повтаря често проф. Накова: "Ти си голям късметлия. Заболяването ти е генетично. Могъл си да се родиш напълно сляп. Или пък можеше да ослепееш на 15 години. Така че радвай се на живота."

Трите срещи с адаша

Васил Попов има три странни срещи с най-известния си адаш - култовия писател от 60-те и 70-те години - Васил Попов, когото наричат българския Хемингуей.

При първата Васко е 14-годишен и трябва да лети със самолет от Пловдив за София. (Няма грешка - имаше такава въздушна линия, имаше даже Хасково - София!) Тогава викат по име пътниците. На "Васил Попов" се обажда малкият Васко и тръгва. Някой обаче го хваща за рамото и му казва: "В тази България Васил Попов съм аз, моето момче!"

Втората им среща е в Пловдивския Военен клуб, където се събират офицери журналисти и писатели. Васил Попов разговаря с тях. Там е и лейтенант Васил Попов. След срещата офицерът отива при писателя и му припомня първата среща. Оказва се, че и той я помни.

Пият по едно по този случай. Третият път се среща с мъртвия Васил Попов. Отива да си взема хонорара от алманаха "355 дни". Касиерката му казва: "Такааа, Васил Попов, 2 по 140 лева - 280, подпишете се, ако обичате!"

Защо два, пита Васил. Ами ето в брой 3 и в брой 7. В брой 7 е откъс от великолепния роман на Васил Попов "Низината". Не това не съм аз, казва вече капитанът Попов.

Командосът можел да се роди сляп

Това, което Васил Попов го е виждал, преди да се разболее, го помни много добре - очите, вярната съпруга Делка, с която са заедно вече 42 години, брадата на Тошо Коруев, усмивката в ъгълчето на очите на Чавдар Шинов. Шинката, който вече се обръща към Васил с Омир.

Никога обаче няма да види цвета на очите на Виктор и Мартин - малките му внучета. Това понякога свива гърлото му и тогава о.р. майорът си командва сам: "Никакви сълзи! Войниците не плачат!" И тръгва на работа. И работи яко, без по никакъв начин да бъде в тежест на колегите си.

Васил Попов е тазгодишният носител на наградата на Съюза на българските журналисти в раздел "Печат" - за уникалната му поредица във в. "Дума" - "Съдби" - трогателни и разтърсващи човешки истории. Далеч от накъдрената превзета и удобна политическа журналистика.

Получава голямата награда на СБЖ не защото е сляп. Защото е майстор.
Третият живот на командоса и журналиста също сякаш е предначертан. Щастлив дядо на внуците си и фермер в Туден, малко селце на петдесетина километра от София. Там има малка виличка, малка стаичка - няма пари за повече.

Но пък има един смърч, един бор, една бреза, няколко ябълки, елха. Славей започва концерта си в 4 сутринта, там диша хубав въздух и пие хубава ракия. Не я вижда, но не можеш да го излъжеш, че чашата му е пълна. Опит, това си е, и на масата Васко Попов е абсолютен професионалист.

Васил Х. Попов и Николай М. Кънчев

В един момент в "Работническо дело" се появи странна мода. Авторите започнаха да се подписват с три имена - Васил Х. Попов, Николай М. Кънчев, Атанас Н. Атанасов. Това обаче не е прищявка.

Васко Попов го прави от уважение към големия си съименник. Мистър "Стани богат" по принуждение - в редакцията се обажда маститият поет Николай Кънчев и възмутен пита кой е този, който смее да се подписва с неговото име.

Така Ники Кънчев става Николай М. Кънчев. Колегата журналист и вещ йога гуру Наско Атанасов пък се подписва Атанас Н. Атанасов заради кореспондента на вестника в Полша Атанас Атанасов.

Идиотите в иглуто

Майор Васил Попов чака 4 години апартамента, който му се полага като пенсиониран командос. Заради негова критична публикация, което в онези години е истинско харакири.

Обръща внимание на бившите си колеги, че не трябва да превеждат буквално съветските учебници по военна тактика. Като например как се прави землянка в иглу и само с помощта на една свещ вътре става топло и уютно като в "Шератон". Да ама иглу се прави в Сибир с многогодишен лед, а не с пресен сняг.

В резултат на идиотското копиране на опита на съветските другари десетки бойци хващат бронхопневмонии след нощувка на свещ. Васил разбива идиотите в страхотна публикация, но те пък му го връщат.

Прегръдка във въздуха

Първата дописка на Васил Попов е в далечната вече 1968 г. Вестникът е "Народен боец" - вестникът на Трета армия. Стартът му обаче е страховит. Сюжетът е истински - по време на бойни скокове духа силен вятър (все пак е в Сливен!), парашутите на двама бойци от неговия батальон се вплитат.

В 99% от тези случаи изходът е смърт - инстинктът за оцеляване на всеки надделява и всеки дърпа парашута към себе си, което нарушава баланса и пречи да се разтвори. Двамата обаче запазват самообладание, прегръщат се и успяват да кацнат заедно с един парашут!

Тогава в батальона има щатен дописник на вестника. Той пише, драска, но вълнението от случката е толкова голямо, че не му се получава. Тогава се обръща към Васил и го моли: "Майна, не мога, това е работа за тебе!" Васко пише текста и го праща.

На другия ден идва фотограф. После репортажът е препечатан в "Народна армия", в "Сливенско дело", оттам в "Народна младеж", накрая в алманаха "Героизъм в мирно време". Общо тиражът на първата публикация на Васил Попов е над 1 милион! Може би рекорд за Гинес!

По в. "Стандарт" - П.П.


Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече