Когато истината е неудобна

Автор: Валентин Караманчев


Когато истината е неудобна

Дед, или разгромът… на Давид - патилата и проблемите за автора Давид Овадия около издаването на неговата документална книга за разгрома на партизанския отряд „Антон Иванов”

Тези страници са от „Патила и страдалчества на книги и люде“, мемоари на писателя Валентин Караманчев, дългогодишен журналист и издател. (В момента книгата му е под печат в ИК „Синева“.) Откъса публикуваме във вестникарски, съкратен вариант. Заглавието е на редакцията( на в-к „Преса – бел.ред.). 

Първата част от същия текст - „Битката за Леваневски“, излезе в броя на „Преса“ от 16 май 2014 г. Там става дума за творческата и публицистичната доблест на Давид Овадия (1923-1995), поет и писател, бивш партизанин. След като - почти сам - е реабилитирал колоритния партизански командир Запрян Фазлов, набеден и убит от свои през 1945 г., той започва книга за родопския отряд „Антон Иванов“.

Пише я като „документален роман“ - по интервюта с 22-ма антонивановци (почти всичките оцелели от отряда). Не след дълго обаче те започват да се отмятат от разказите си.

Партизанският отряд, командван от Георги Ликин (Дед), носи името на Антон Иванов Козинаров (1884-1942), ръководен деец на БКП, един от организаторите на въоръжената борба през 40-те години. (След провала на ЦК и Централната военна комисия на партията е осъден и разстрелян на 23 юли 1942 г. заедно с Никола Вапцаров и други антифашисти.)

Отрядът е създаден през октомври 1942 г. на основата на две родопски чети, после се разраства и достига численост около 150 души. Разгромен е в последната седмица на февруари 1944-та от военни и жандармерийски части. Тогава повечето от участниците в него са избити. 

По времето, когато Давид Овадия започна работа по документалния си роман за партизанския отряд „Антон Иванов“, бях главен директор на „Партиздат“. Приехме с радост заявката и чакахме с нетърпение ръкописа му.

Давид работеше неуморно. Когато ни донесе ръкописа си, пръв го прочете завеждащият редакцията Иван Йовков. Влезе при мене и произнесе

само една дума: „Потресаващо!“

И добави: „Но имам опасението, че могат да ни връхлетят страсти, каквито ни връхлетяха и по случая с Леваневски.“ Успокоих го: „Гърмян заек съм. Важно е да стъпваме тихо и да не вдигаме шум. Ти подготви книгата за печат.“ 

Заминах в отпуск край морето. Отварям един ден в. „Литературен фронт“ и виждам на четири подлистника разказа „Дойчин“ (Илия Кръстев). Изтръпнах от прочетеното и още повече от това, че беше публикувано преди книгата. Върнах се спешно в София.
Не намерих Давид и се отбих в редакцията на „Литературен фронт“ при главния редактор Ефрем Карамфилов. Рекох му: „Ефреме, да знаеш каква беля ми отваряш...“ Казва: „Материала ми го донесе генерал Кръстев... Да знаеш какви читателски отзиви има. Отдавна не сме получавали такива.“

Махнах с ръка с предчувствието за буря през август. Но бурята не избърза. Стовари се към края на септември. Заобаждаха ми се по телефона неколцина от антонивановците, разпитвани от Давид, и все против книгата бяха. Една сутрин нахълта в кабинета ми Нанка Серкеджиева, зам.-министър на вътрешните работи. И се представи:

„Знаеш коя съм. Но не знаеш, че съм сестра и съпартизанка на Дойчин, чиято изповед сте публикували във вестника. Аз също участвам в книгата. Там съм Витка. Няма да допусна позорящият ни пасквил да види бял свят. С брат си ще се разправям сама. И на Давид - това израелско шпионче, ще му видя сметката. Дошла съм да ви предупредя да спрете всякаква работа по ръкописа. Информирала съм където трябва нагоре.“

(Давид беше пътувал до Израел, за да види родителите си, заминали през 1948-а. Изглежда, от това тръгваха приказките за „израелското шпионче“.) Опитах се да й обясня, че не е права, че книгата е много хубава. Тя отвърна: „Какво разбираш ти от нашата история, терористи и разбойници ни изкарвате.“ И трясна вратата.

Скоро след това получих от съпруга й ген. Георги Серкеджиев, от ген. Атанас Семерджиев, началник на Генералния щаб на армията, от Борис Стамболиев и от други антон­ивановци нотариално заверени декларации, регистрирани и в Агенцията за авторски права. С тях те забраняваха (използвана е точно тази дума) да се публикуват разговорите им с Давид. Получих и мнение на инициативния комитет, който по-рано го беше подкрепил:

„Единодушно преценяваме, че Давид Овадия не може да оправдае надеждите ни и няма достатъчно сили да напише книга за отряда „Антон Иванов“, книга, възпитаваща и достойна за мястото, което отрядът заема в революционната летопис на нашия народ и на нашата партия. Ето защо оттегляме подкрепата си за Давид Овадия.“

Бележките на ген.-полк. Семерджиев, цели двайсет страници, завършваха така:

„Възниква въпросът ще може ли Овадия да отстрани големите недостатъци в ръкописа? Способен ли е да изясни и разкаже голямата истина за отряда? Има ли сили да изпълни тази задача?... Моят отговор е отрицателен...“

Уважавах и до днес уважавам генерала, но недоумявах как този талантлив и интелигентен командващ е пренебрегнал

поуки, които не са за забравяне

Нима в неговите завършени генералщабни академии наред с триумфа на победите не се анализират щателно и пораженията като при Ватерло! Не вярвах да е забравил как литературни „генерали“ след Девети септември разпердушиниха един от големите подвизи на българската литература, романа „Тютюн“ от Димитър Димов! Та се наложи не друг, а Вълко Червенков да го защити, а тях да постави на мястото им. Не вярвам да е забравил и как ген. Крум Радонов извади шашката срещу Елисавета Багряна за явяването й на процеса срещу Никола Вапцаров.

... А преди да получим в издателството цитираните документи, те вече бяха изпратени на друго място.

Секретарят на Централния комитет на БКП Александър Лилов ни извика - мен и Лалю Димитров, завеждащ отдел „Средства за масова информация“. Обясни, че в ЦК са постъпили остри изложения против публикуването на „Дед или разгромът“. Че Тодор Живков поръчал да се проведе обсъждане с всички антонивановци, включени в книгата. Авторът да не присъства, а само представител на „Книгоиздаването“...

Срещата беше в просторния кабинет на ген. Серкеджиев, началник на Управление за гражданска отбрана. Познавах само трима от присъстващите - Атанас Семерджиев (партизанско име Цветан), Георги Йовков (Стоянчо), Тодор Узунов (Антон), мой земляк от село Сатовча. Попаднах в разбунен кошер... Малцина подкрепяха книгата: Йовков, Илия Кръстев и Узунов. С редица уговорки обеща да я препоръча и... Семерджиев. Много повече остро декларираха, че са против публикуването на разказаното от тях.

Обсъждането приключи без колективно становище и бойните другари се разотидоха без прегръдки и благопожелания. След седмица отново бяхме при Лилов, който ни съобщи: „Др. Живков препоръчва да не се бърза с издаването на книгата, защото обществеността е чувствителна към темата. Не е казано, че нашето поколение трябва да се произнесе по всички заплетени случаи от съпротивата. Трябва да оставим

следващото поколение да прецени

някои от тези въпроси, когато раните не са така кървящи... Издаването на книгата може да разедини пловдивската партийна организация...“ (Не допускам, че Тодор Живков е съзнавал докъде ще стигнат „следващите поколения“ в осмислянето на съпротивата срещу фашизма. Той беше още жив, когато вече не бъдещите, а неговото поколение без страх пренебрегна забрани, табута, канонизирани факти, оценки и приноси...)

След „присъдата“ се срещнах с Давид Овадия, казах му за срещата със съавторите му и за препоръките на ЦК. Той мълчеше. Позволих си да го успокоя: „Не бързай с реакцията. Не се и опитвай да се пазариш... И не бърникай в ръкописа. Само ще го развалиш, ако вземеш да го приспособяваш към чуждите изисквания. Остави го да отлежи...“

Така се разделихме с Давид Овадия някъде през 1988 г. Но времето си има свой ход, непредвиден и неочакван. То обезсили височайшата власт, ликвидира инстанциите, забраните и уж грижовното съчувствие. Нямаше я вече властта, на която дисциплинираният комунист, бившият партизанин Давид беше се клел да служи. Без да пита когото и да било, той отнесе ръкописа си в издателство „Български писател“. Повери го на редактора Минко Бенчев и „Дед, или разгромът“ светкавично излезе на 25 декември 1990‑а в тираж 7565 екземпляра, които бяха разграбени.

Аз вече бях на село и не съм проследил отзивите за тази книга събитие. С художествената си сила и правдивост тя отпрати в забравата стотиците партизански заглавия, затлачили книжарници и библиотеки. Давид Овадия напусна този свят през 1995 г. почти забравен. И оттогава ни дума, ни вест за него в медиите, та чак до 2013-а след появата на романа на Алек Попов „Сестри Палавееви“.

Прочетох с любопитство първия му том. Нямам претенции към автора и към правото му да конструира сюжет, да измисля герои, които изцяло са фикция, както сам той обяснява на корицата. Приликата на имената Дед и Медвед била случайна, а биографиите им също „случайно“ си приличат. Има и други случайности, но те са в неоспоримата свобода на автора.

В един отзив книгата беше определена по-вярно като бурлеска. Бурлеска е пародиен жанр във възвишено героико-комически стил. Комичният ефект се постига чрез контраста между темата и характера на нейното интерпретиране. Възвишената тема получава тривиално-битова трактовка и се излага чрез подчертано „нисък“ стил...

Но за мене „Дед, или разгромът“, сътворен в „последните дни“ на комунизма, но появил се на бял свят в първата година след падането му, си остава голямата книга за партизанството, просъществувало към 5 години. А в историята ни има три десетилетия кърджалийско време, увековечено в „Житие и страдания на грешния Софроний“ и легендата за Индже разбойника от Йордан Йовков. Може ли някой да възпре талантлив и дързък автор да посвети бурлеска за онова кърджалийско време, от което белезите отдавна са зараснали и даже не сърбят. Стига да успее и да развесели читателя. Светът живее в друга епоха.

 Не може да се забраняват

герои, теми, а и интерпретации. Една от големите български книги - „Дед, или разгромът“ за „средновековието“ на XX век - титаничната борба на човечеството срещу фашизма, е написана. Засега най-голямата. Всред стотиците заглавия - най-честната, най-правдивата, безпощадната, зашеметяващата, недоразбраната, оспорваната.

Може би и дано след време се появи по-значителна от нея. Един Бог знае! Когато през 1890 г. в първия том на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ е излязъл романът „Под игото“, едва ли някой е предричал, че след половин век на същата тема ще се появи четирилогията на Талев - от „Железният светилник“ до „Гласовете ви чувам“.

В единственото си издание „Дед, или разгромът“ съдържа фотографски свидетелства, видени сякаш не през обектив, а през разширените от ужас зеници на испанеца Франсиско Гоя. Изправените за разстрел пленени партизани и партизанки - и пред тях наредени отрязаните глави на техни другари. Добре ще бъде и бъдещият читател да не е лишен от този кошмар, защото пред него думите са безсилни, както всичко човешко е безсилно пред нечовешкото.

Изобразителното изкуство е интерпретирано с шаржове и карикатури, без това да смущава човешкото възприемане. Неизброими са шаржовете и карикатурите на велики произведения: „Мона Лиза“, „Иван Грозни убива сина си“, „Мислителят“ на Роден, „Свободата на барикадите“ и прочее, и прочее. Но има художествени свидетелства, които и най-разкрепостеният дух не е дръзнал да пародира.

В Испания от времето на Наполеоновото нашествие е останало графичното свидетелство на Гоя „Ужасите на войната“. Сред тях има една картина с лаконично название: „2 срещу 3 май 1808 година“: Наказателна команда разстрелва пленени герильероси (б.р. - партизани). Век и половина по-късно от българското партизанство е останало друго изображение: изправени на разстрел антон­ивановци - юноши и девойки (връстници на сестри Палавееви) - пред тях наредени на земята отрязани глави...

Анонимен екзекутор, увековечил с фотографския си апарат тази сцена, е оставил лаконичния надпис: „Февруари срещу март 1944 г.“ Не допускам, че ще се намери „талант“ да шаржира графиката на Гоя и жандармерийската победа. Но в словесната интерпретация това може да се случи.

Без изкуствен романтизъм

Млад партизанин хваща краста и негови другари - в рисковано слизане до едно село - тайно го настаняват да се лекува в яташка къща. Но момчето безгрижно излиза да се разхожда, арестуват го и следва кървав провал на цялата чета. Този нелепо трагичен инцидент показва подхода на Овадия в „Дед, или разгромът“: истината за партизанския живот, 100%, без приетото някога романтично героизиране. Това са реални страници за кураж и предателства, за решителност и колебания, всеотдайност и егоизъм. И за много смърт - в бой, но и като наказание от другарска ръка, и като спасяване (невинаги сполучливо) от издевателствата на врага или даже от крайно изтощение.

В тази епопея вървят заедно героичното и жалкото; вечен спътник в нея е гладът; набавянето и опазването на храна често са грижа №1, а начините варират от помощ на ятаци до откровени кражби и дори „акции“ грабежи. Там е и стратегическата обърканост в гората и в Центъра. Разпалено се спори - какво правим, ще завземаме ли територии, или ще се ограничим в акции и оцеляване, докато дойде решителният момент.

Във фокуса на тази картина е командирът на антонивановци Георги Ликин, бивш политемигрант в СССР. Тежкият му нрав също раздвоява отряда. Някои от противниците му обмислят да го убият. Но той е убит от части на властта - в разгрома, за който може би има тежка вина.

По в-к Преса

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот