Как „Ню Йорк таймс“ и „Таймс“ препечатаха българска „сензация“

Автор: Борис Цветанов


Как „Ню Йорк таймс“ и „Таймс“ препечатаха българска „сензация“ Карикатура: Чавдар Николов, в-к Преса

Майтапите в редакциите и по литературните седянки чет нямат.Особено около първи април

В тия географски ширини си имаме предимство - не е нужно да чакаме 1 април, за да се посмеем и поплачем като свидетели и потърпевши на голямо надлъгване - ситуации бол в политика, здравеопазване, пенсионно дело, бизнес и прочее аномалии от всекидневието ни. Затова пък искам да ви припомня колко славни традиции имаме в първоаприл ските майтапи дори с международен отзвук, които си стоят в дълбоката сянка на съвременната конкуренция.

В края на март 1930 година в кафенето „Славянска беседа“ както обикновено на масата си седят журналистът Христо Бръзицов, писателят Елин Пелин, карикатуристът Александър Божинов и най-колоритният български професор за всички времена Александър Балабанов.

От дума на дума идват до идеята да си направят първоаприлски майтап с българския читател на многотиражния вестник „Кръгосвет“, редактиран от Христо Бръзицов. Идеята била да има международно звучене, като за образец си припомнили един майтап от Възраждането, когато Раковски изкарал Наполеон българин. Бонапарт идвало от това, че един български градинар в Сицилия бил наречен Бонапарт, защото като скитосвал, все търсел „бона“ - хубава, и „парт“ - земя, намерил си парче нива, викнал жена си. Родил му се син, жената - на полето, той естествено - в кръчмата. Когато му съобщили новината, ви кнал щастлив: „Най-после он се роди!“ А италианците изтълкували, че „на поле он“ - трябвало да бъде името, и ето ти Наполеон с фамилия Бонапарт.

Обръщали историята оттукоттам, по едно време Христо Бръзицов рекъл: „Абе, я да направим Махатма Ганди българин!“

Скроили шегата и на 1 април под главата на „Кръгосвет“ се появява заглавие с големи букви:

Махатма Ганди - българин

И започва биографията, съчинена на руйно вино и мешана скара. В редакцията били постъпили документи, доказващи българския произход на най-известния идеолог и водач на индийското националноосвободително движение.

Роден бил в многолюдно семейство в Стара Загора. Родителите му били изклани по време на нахлуването на Сюлейман паша през Освободителната война.

Близък роднина на семейството бил известният земеделски водач Димитър Драгиев.

Като деветгодишно момче заедно с близки роднини напуснал България, скитал из Африка и Азия и вече към 13-годишен попаднал в Индия...

Вестникът се разграбва като топъл хляб. Наложило се да пуснат допълнителен тираж.

Още на другия ден редакцията била затрупана с писма. Статии от бележити историци, видни общественици, от много от тях сам Бръзицов е вземал интервюта, които излизат по-късно и в бестселър „По чехли при големите“.

Написани били обстойни статии, в които неизменно изтъквали, че отдавна подозирали българското в Махатма Ганди, но липсвал само подтик да го разберат. Професор лингвист разчел в личното му име Махандас българското Михаил, а в Карамчад - прякора Черния (от „кара“), а Ганди си било името на баща му Ганчо, едно толкова българско име... (името на индийския водач е Махандас Карамчад Ганди). Сам синът на Стамболийски Асен изпратил писмо, в което писал, че въпреки отрицателното му отношение към Димитър Драгиев той отдавна бил забелязал по снимки близост в образите на Махатмата и Драгиев, пък и бил чувал от баща си за изчезнало след Освобождението момче от рода на старозагорския противник на властта му.

„В редакцията се хванахме за главите - разказва по-късно Христо Бръзицов. - Затрупаха ни с писма и статии. Нищо не отпечатвахме, разбира се, а това изнервяше авторите, звъняха по телефона, негодуваха, настояваха за „научните си открития“. Мълчахме, за да не ги злепоставяме... Оказа се, че съм прав, като не позволявах да се публикуват тия неща – след време всички до един ме молеха да им върна „увлеченията“ и настояваха да не споменавам имената им...“

Написал Бръзицов подир това контрафейлетон, разказал закачката. Нямало ефект. По едно време в „Ню Йорк таймс“ статията била преведена като истинска сензация. Последвал превод в Италия, в лондонския „Таймс“, в Гърция... „И кой знае къде още в Европа - смееше се Христо Бръзицов. - Нямаше как да проверявам, но може би и в Африка, и в Азия вестници са препечатвали нашата „Гандиада“.“

Още една първоаприлска лъжа с международен ефект - как

Софроний Врачански станал шеф на ТКЗС

В началото на шестдесетте години на миналия век дошъл от „Литературная газета“ редактор да пише очерк за български колхоз. Казали му да иде в Петърч - близо до София. Ама къде ти време от битка с алкохола - започва заран от „Ангел Кънчев“ 5, на обяд - на „Графа“, вечер - където може... Заранта „все сначало“. Дошло време да се прибира - няма нито ред. Абе не му е за пръв път, ще го напише във влака. Трябват му само имена. Било навръх 1 април. Потърсил за помощ дясната си ръка в битката с алкохола - писателя Божидар Божилов. „Кажи ми - поискал руснакът, няколко характерни български имена.“ Нашият човек му заизреждал: Софроний Врачански, Иларион Макариополски, Неофит Рилски, Димитър Благоев... След месец в литературния официоз на съветските писатели се появява очерк. В него: „Още щом пристигнах в Петърч, Софийско, ме заведоха при партийния секретар - 40-годишен мъж с посребрени слепоочия и енергично волево лице - Иларион Макариополски. Прие ме любезно. Веднага повика председателя на ТКЗС Софроний Врачански. Учудих се на неговата младост. Но в България на млади хора се дават най-отговорни длъжности. Такъв беше и ръководителят на МТС Неофит Рилски, както и заместникът му Димитър Благоев...“ И т.н. Като прочел това, председателят на Съюза на писателите - тогава Георги Караславов, побеснял. Веднага викнал Божидар. А той: „Ами човекът поиска от мене характерни български личности... откъде да знам за какво са му...“

Един стар приятел сатирик - Иван Коларов, беше роден на 1 април. На този ден си правеше невъобразими майтапи. На 1 април 1971 година анонимно изпраща до Стоян Ц. Даскалов (един от най-тиражираните ни писатели от 50-те до 70-те на ХХ век - б.р.) в пакет някаква китайска идеологическа книга, доста дебела, изпълнена с неразбираемите йероглифи. Слага бележка:

„Уважаеми другарю Даскалов. Аз съм ваш голям почитател. Вашият „Път“ е винаги на нощното ми шкафче. „Път“ е роман, достоен за Нобелова награда. Това не го твърдя само аз. Пише го преводачът на

Път“ на китайски език

в предговора си. Изпращам ви издадения в два милиона екземпляра тираж „Път“, защото предполагам, заради идеологически проблеми, може би сам вие не подозирате колко сте известен сега в Китай...“

Сте Цето грабва „тухлата“ и - в китайската легация. А отношенията по онова време са меко казано неласкави. Разправят, че нашият човек настоявал: „Неприятелството си е неприятелство, но сиренето е с пари !“ И си искал хонорар, съответстващ на двумилионния тираж. Бая време трябвало да мине, за да разбере, че станал не само за смях, но и за резил.

През 1980 година имаше един ветеран на БКП - Йордан Милев, чукнал стоте и беше развеждан из страната като мечка да разправя спомени за младостта си, когато в Женева другарувал с Ленин и Плеханов. Сред организаторите на мероприятието бил и Иван Славков. На 1 април отива Батето при Неделчо Ганчовски, директор на Партийното издателство. Така и така, взел да му разправя, бай Йордан си е написал спомени, няма ли как да се издадат. Ганчовски: „Напиши една анотация...“ „Абе, каква ти анотация - вика Батето, - я чуй предговора: На 24 октомври 1917 година бях в Петроград по мои си работи... И вечерта си вървя аз из Зимния дворец и насреща си гледам един дребен такъв, кой си мислите, Ленин, разбира се. Като ме видя, веднага тича: „О, бай Йордане, живо-здраво, как си, що си ?“ А аз му викам: „Абе, аз съм добре, ама ти си гледай революцията, щото вчера беше рано, ама утре ще бъде късно... От мен да го знаеш!“ И ме послуша Ленин... Даде заповед да се удари през

нощта...“

Неделчо Ганчовски се усетил - десетилетия „Вчера беше рано, утре ще бъде късно“ е сакралната фраза на Октомврийската революция: „Ще се гавриш с комунистически светини, а! - викнал. - Отивам при тъста ти!“ „Голяма работа – отвръща Батето. - Аз с него какви първоаприлски майтапи съм си правил...“

Светът е оцелял, защото се е смял

Историята на Деня на шегата е неясна, а за първенци в закачките спорят французи и англичани. Първите се борят за правата с повече гордост. При смяната на Юлианския с Григорианския календар Кралят Слънце Луи XIV издал закон, с който преместил Нова година на 1 януари (дотогава тя се празнувала на 1 април). По това време обаче много от поданиците изобщо не се интересували от календарните дати. Някои дори не разбрали за промяната.

В началото празникът се бъркал от мнозина, а после, когато повечето влезли в час, те подвеждали останалите. Шегите продължили и през следващите години.

Англичаните разказват друга история, която започва през 1860-а.

Тогава много джентълмени били направени на глупци, когато били поканени на измислена тържествена церемония по „изкъпването на белите лъвове", която трябвало да се проведе на 1 април. Благородниците не само че не се усъмнили в събитието, но завели и съпругите си да видят „къпането“.

И двете велики сили обаче може да загубят правата над Деня на шегата от древен Рим. Гражданите му посрещали Нова година на 1 април защото на тази дата встъпвали в длъжност новоизбраните консули. Но през 153 г. пр. хр. Избухва голямо въстание против римската власт в Иберия и то налага консулите, които са били и главнокомандващи армията, да заемат постовете си предсрочно на 1 януари. Прецедентът се превръща в традиция. На 1 април започва да се празнува „лъжливата“ Нова година и постепенно този ден се превръща в празник на шегите.

Официално той е обявен за празник през 1970 г. от Международната организация по въпросите на радиоразпръскването, сега Европейски съюз за радио и телевизия.

По в-к Преса

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот