









Интелектът може да пречи в политиката
Авторът е виден български историк и същевременно активен публицист
Човек, който е разбирал, че неговото присъствие в парламентарните кулоари е въпрос на престиж и на колорит на една представителна институция.
Мажоритарната, пропорционалната и смесената система в България са използвали и трите, но не са давали очаквания резултат по простата причина, че са предпочитани по формален принцип: досега това не е работило, хайде да опитаме да работи другото.
В цялата електорална култура на модерната българска общественост винаги думата "личност" не е била дефинирана. Една гражданска, военна, партийно-политическа личност може да е много значима вън от парламента. Вътре обаче тя невинаги може да прояви онези си качества, които са проявявани в други обстоятелства.
Нещо повече, според мен хуманитарният интелект може да бъде пречка в политиката, защото той изпитва хамлетовски съмнения - дали например това, което правят другите, е редно да го прави и той.
Драмата на нашата текуща съвременност е, че ние нямаме онези културни авторитети, които са си извоювали име на безкористност, на принципност, на безукорно минало, на неподдаване на суетни ласкателства. Поради това понятието "личност" не е дефинирано.
Личност означава най-вече морален диктат. Винаги давам примера, че във френския парламент, когато Виктор Юго говори за кланетата по време на Априлското въстание, той хабер си няма не само къде е България, но и за какво точно става дума. Но неговите 5-6 фрази имат по-голяма значимост от стотиците експертни проучвания на консули, дипломати, журналисти и пр.
В един парламент според мен трябва да има "за цвят" такива личности, които естествено, че не могат да се изказват по проблемите на земеделските насаждения или за общинските финанси, но които са показали със своето поведение един принцип, който може би не е съвместим със законодателните техники.
Депутатите не са енциклопедисти, няма нищо укорително в това да бъдат консултирани, да се влияят. Въпросът е през какъв собствен филтър те възприемат тези влияния. В това отношение дори гласуването с чужди карти, което е незаконно, означава доверие, което ти делегираш на друг човек, който в случая по-добре разбира тази материя.
В същото време ти вярваш, че той няма да те подведе. Не ми е известно при практиката на гласуването някой да се е оплакал, че друг му е натиснал копчето, без той да иска да е точно така.
Според мен доста смешен е самият израз "експертно правителство". Правителството е политическо. Най-храбрият офицер не е сигурно, че ще бъде най-добрият министър на отрбаната, и че най-големият историк ще бъде брилянтен министър на просвещението.
Но все пак, за да има устойчив имидж на значима институция, парламентът не е място, където да се проявяват изначални амбиции. Освен това тук не са много млади хора. Тук трябва да дойдеш с тежестта си. Защото парламентаризмът в много редки случаи е професия, поминък, начин на изхранване.
Има и такива случаи, но влизането в парламента изисква и минимум познания от общ характер. Ако един художник до такава степен е издребнял, че се занимава само с приемане на процедури, той престава да бъде художник.
Нещо повече - когато един писател влезе в историята, той престава да бъде писател. В това отношение можем да кажем, че парламентът за личността е колкото място за изява, толкова и опасност за обезличаване, за забвение.
Можем да кажем, че това е и своеобразен риск. Това, че аз съм гласувал против базите на НАТО и войната, ми е затворило много други пътища. Но аз знам какво правя. Защото досега всички критикувания на съвременния ни статут на политическия живот са свързани с лична причина.
Един не е станал някакъв, друг е пренебрегнат от трети, четвърти е искал да отиде посланик, а са му отказали, пети е искал да бъде партиен лидер, но не са го направили. Респект буди онова поведение, което не е мотивирано от личностно разочарование, дори тогава, когато то е напълно основателно.
Коментарът излиза във в. „Дума”, под рубриката „Зад фасадата” – П.П.













Забележително заглавие... @зад фасадата@