Глина за всички

Автор: Калин Донков (5 коментара)


Глина за всички Проф. Иван Лазаров със своята пластика "Те победиха"

Обещахме си да не забравяме, че тази година отбелязваме век от обявяването на Балканската война.

 

Странният, някак... премрежен поглед на властта към тази стогодишнина нека бъде за нас причина да си спомняме по-често това обединително и пречистващо усилие на предците ни, с което те са потвърдили историческото предназначение на своето поколение, а с жертвите си са изкупили и грехове, които ние след тях не се побояхме да извършим. В такива изпити нацията влиза, за да се потвърди и пречисти, да се спои, да се подреди отвътре и да обистри поглед за бъдещето.

 

Рядко България е била толкова цялостна и устремена, 

 

както в далечната 1912 г., готова за дело величаво, жадуваща го, сънуваща го. Вярвам, че не трябва да го забравяме - поне докато не запишем друго такова в българската история. Със съзнанието, че е извършено нещо героично и неповторимо, още тогава, "в движение", започва и неговото осмисляне, неговото обезсмъртяване в съзнанието на съвременниците.

 

Българското изкуство изпълнява своя дълг вдъхновено и талантливо, може би за да основоположи традиция, която ще му бъде нужна в тъй сложната наша история. В него поуките и категориите на подвига надхвърлят официалните равносметки и териториалните калкулации след тази война. В него и днес са топли интимните движения на народната душа, преобразяващата близост на победата, вдъхновяващият зов на смъртта.

 

За нас, вече далечни потомци, би било невъзможно да усетим температурата и мащабите на онзи всенароден подвиг без проникновения послеслов, посветен му от българското изкуство.

 

Тези дни "бръкнах" в интернет да потърся някои подробности за шедьовъра на Иван Лазаров "Те победиха". Всички са го виждали: селянинът със своя бивол по пътя на войната. Знае се, че пластиката има няколко варианта, исках да разбера къде се намират. Вместо това интернет ми припомни една друга творба (връзките, които Мрежата прави, са непредсказуеми) - "Те победиха" от Йордан Йовков, не бях я отварял от много години. Сложена е при разказите му, но рецензии от онова време я определят като импресия.

 

Спомням си, когато я прочетох за първи път. Събирах материал за телевизионно предаване - първото ми работно място беше в телевизията. Цяла нощ си представях картината, нахвърляна от писателя: зимното поле край Семинарията, сивата мъгла и студеното, отчуждено слънце, огромните въглищарски коли - "сякаш поставени на колела малки кораби", теглени от могъщи невъзмутими биволи.

 

Тези биволи всъщност извикват спомена за малката скулптурна група, показана неотдавна на една изложба. Йовков я рисува:

 

"Един бивол с широк, масивен корпус на ниски нозе, корпус, в който се таи голяма, неимоверна сила, широко, виторого чело с някаква тежка и апатична, но упорита мисъл. До него - един селянин, опълченец, с широки плещи, с преметната на рамо пушка, с открито, широко чело, на което стои същата тежка, но упорита мисъл. Чувствуваше се една задушевна обич, една безкрайна привързаност между тия две същества, чувстваха се невидимите връзки на обща, еднаква съдба..."

 

Онези, които познават пластиката, сме изненадани. Тя е изящно миниатюрно изваяние, в което

 

няма мощ, а по-скоро предопределение 

 

Но прозаикът, великият анималист, авторът на "Ако можеха да говорят", вижда човека и неговия боен другар в естествената им големина, в истинската им роля и в техния непобедим марш. Той им връща онзи мащаб, който те имат в природата и в съдбата на земята си. Той разгадава и предлага на читателя онази връзка, която има между неповторимите негови герои и техните мълчаливи другари: в живота им, на нивата, на браздата. А сега - и на война.

 

Помня, че на другия ден в телевизията дълго дотягах на дъщерята на писателя, режисьорката Елка Йовкова, с моите размишления за тази странна импресия. Сега разбирам, че е била учудена от възбудата ми около това "откритие". Поддържаше разговора главно с кимвания, а накрая каза: "И все пак, ако не са били войниците да го спасят, Йовков е щял да си иде от холера." Наричаше баща си Йовков и през цялото време бе мислила за нещо свое...

 

"Те победиха" на Иван Лазаров е показана за пръв път през декември 1913 г. "Те победиха" на Йовков е отпечатана почти веднага след това - в първия брой на сп. "Звено" от 1914 г. Двете творби тогава са били в някакъв естествен диалог помежду си, както и с не една или две от онова време. В тях животното, другар на човека в жестокия свят на войната, присъства одухотворено и затрогващо.

 

Тук уверено бих присъединил изумителната пластика на един от най-значителните скулптори в модерното българско изкуство Ангел Спасов - "Хляб за момчетата". Войникът и кончето крачат през калта и несгодата и нищо не може да ги спре. Същата (ако не и по-голяма) както при Иван Лазаров обща цел, обща участ, обща... война.

 

Каква е мъдростта,

 

която изкуството влага в тези образи, е въпрос, чийто отговор всеки търси сам. Не е възможно посланието, излъчено в още зашеметената от гърма на битките българска душа, да няма своя превод на езика на днешния човек. Може би ще е достатъчно да осъзнаем, че във всяко изпитание, във всяка битка и национално усилие трябва да се влиза докрай, с всичко най-скъпо, близко и насъщно, с цялото същество, с целия си скромен човешки свят. Да приложим честните сечива и достойните мерки в единствения свой живот и да поемем дела си - без да кръшкаме и без да се възгордяваме.

 

От нас зависи какво ще сътворят ваятелите после. Глина има за всички...

 

От в. "Сега"

 

 

Коментари
2012-05-19 17:28:31 От: Българин

Йовков се запознава с "Те победиха" или "Силния къс глина", (по думите на Сирак Скитник) покрай рецензията си за Общата художествена изложба в София 1914 г. Йовков пише специална рецензия за творбата. Сетне Йовков пише импресията си (или фейлетона, както го нарича самият Йовков) под същото заглавие.
Йовков е един от творците, който подхожда към войната едновременно с любов към Родината и любов към човека. По това, той е близък с Дебелянов, автор на чийто надгробен паметник в Копривщица, пак е Лазаров.

2012-05-19 17:29:06 От: Батан

И като чета хубавото есе на К. Донков си мисля, какво се случи, че България не можа да повтори онзи национален, но и духовен подем от онези години. Защо някак безнадежден днес изглежда призива му: "Не е възможно посланието, излъчено в още зашеметената от гърма на битките българска душа, да няма своя превод на езика на днешния човек."

2012-05-19 17:30:21 От: Eмигрант

Моля предварително за извинение, ако наруша нечии нагласи... Балканските войни донасят неизброими злини на тези, извън България. Загуба на живот(и!?), имоти, приятелства, родство, близки, съзнание ...Колкото и да е неестествено, но от дори от тогавашна ( а и днешна) гледна точка си е "предизвестена смърт!" Струва ми се, че и тогава не е била посрещната със хляб и сол извън сегашна България.

2012-05-19 17:31:55 От: Аборигенчо

Балканската война, жалко дето не е общоевропейска, е освободителна, отвоюва европейските завладени от нашественик територии, изход е от цивилизационната му дупка, довела ни джамиите и циганите в принос, ако бяхме се съгласили за свободна и независима македония, нямаше да съществува поводътъ за междусъюзническата война, македония и планините и са ябълката на раздора, който ги владее....

2012-05-19 18:19:51 От: Един

Емигранте, войната е била единственото спасение на българите извън България! Защо според теб са създадени 4 освободителни организации (ВМРО,ВДРО,ВЗРО и ВТРО)? Не е защото са искали да останат под властта на султана.

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот