Фейлетон: Какво ще кажеш, докторе?
Като се биехме, децата в махалата в Перник пускахме най-често в ход юмруците
Ама от много години страдам, и то от някаква засукана болест, наречена "Синдром на Жил дьо Ла Тюрет", моля ви се!
Открих болестта си съвсем случайно. По-точно - откриха ми я. Седяхме си с един съсед в кварталното кафене, пиехме си каквото си бяхме поръчали, говорехме си за ежедневни неща. Цени, данъци, доходи, политици - ей това ни бяха темите. Нормално. Той каже едно, аз - друго. По едно време съседът взе да ме гледа някак особено.
- Слушай - вика - ти знаеш ли, че страдаш от синдрома на Тюрет?
Отговорих му, че страдам само от световната икономическа криза, която постепенно, но все по-осезателно се превръща в моя лична икономическа криза. От нищо друго не страдам. Така му отговорих.
Съседът обаче мрачно поклати глава. Разбирал ги бил той тия работи, познавал много добре синдрома на Тюрет и аз съм имал всичките симптоми.
Попитах какви по-точно симптоми имам.
И той ми обясни. Непрекъснато съм намигал с дясното си око. Особено когато станело дума за правителството и за антикризисните му мерки и програми. Освен това съм псувал прекалено много - почти през изречение. И заканително съм стискал юмруци.
Отговорих му, че аз с дясното око така си намигам от малък, такъв тик имам. Що се отнася до псуването, то е защото съм израсъл в Перник, така че пак от малък си и псувам. И стискането на юмруци също е резултат от пернишкото ми детство - много се биехме в махалата. Никаква болест не е това, никакъв Тюрет-Мюрет!
Съседът отново мрачно поклати глава.
- Не! - каза. - Това си е синдромът на Тюрет!
И ми изчете цяла медицинска лекция. Това било психоневрологично заболяване, при което пациентът страда от множество моторни тикове и поне един вокален тик. При мен моторните тикове били намигането и стискането на пестници, а вокалният тик било псуването.
Честно казано, стреснах се. И отидох на лекар. Разказах му всичко, което ми е казал комшията.
Докторът, и той мрачно поклати глава. Комшията бил прав. Наистина съм имал тоя синдром, само че било правилно да се казва не Тюрет, а Тюре.
Здрасти! Много ме интересува как е правилно да се казва! Болен ли съм? Болен съм! Да дава докторът лекарство и да не ми изнася езиковедски уроци!
Е, даде човекът. Изписа ми фенобарбитал. Това било най-доброто лекарство за тая болест.
Но както казва бай Петко Бочаров - да, ама не! Тонове фенобарбитал изгълтах, целият се нафенобарбиталих, но резултат - никакъв! Вярно, че тикът с намигането ми изчезна, но продължавам да стискам юмруци и да псувам под път и над път!
Отворя вестника, прочета новините - псувам!
Пусна телевизора, видя някой депутат - псувам!
Вляза в магазина, погледна цените - псувам!
Застана на спирката да чакам тролей, тролея го няма половин час - псувам!
Получа сметки за ток, за парно, за вода, за телефон - псувам!
И така нататък… И при "и така нататък" пак псувам!
Остава ми обаче утешението, че не всичко в България, в нашата мила родина, е толкова зле, както си мислех по-рано. Просто аз си псувам, понеже съм болен. Страдам от гадния синдром на Жил дьо Ла Тюре, мамка му французка!
Дали да не сменим лекарството, докторе? Или пък нещо друго, а?! К`во ще кажеш?
Димитър Бежански, в. "Монитор" - П.П.
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Демографският срив ни затрива 
Митът за окаяното положение на Българина 
Режисьорът Светослав Овчаров: Нито една война не може да бъде спечелена 
Трудовак, кашик, герой 
Българските енциклопедии – досега, малко за тях, много на душманите 
