Фейлетон: Какво ще кажеш, докторе?


Фейлетон: Какво ще кажеш, докторе? Като се биехме, децата в махалата в Перник пускахме най-често в ход юмруците

Толкова години да си живея спокойно и безметежно, да се чувствам здрав като кон, от лекарствата да познавам само аспирина, да нямам нито ден болничен отпуск и изведнъж - на, да се окаже, че съм болен от години.

Ама от много години страдам, и то от някаква засукана болест, наречена "Синдром на Жил дьо Ла Тюрет", моля ви се! 
 
Открих болестта си съвсем случайно. По-точно - откриха ми я. Седяхме си с един съсед в кварталното кафене, пиехме си каквото си бяхме поръчали, говорехме си за ежедневни неща. Цени, данъци, доходи, политици - ей това ни бяха темите. Нормално. Той каже едно, аз - друго. По едно време съседът взе да ме гледа някак особено. 
 
- Слушай - вика - ти знаеш ли, че страдаш от синдрома на Тюрет? 
 
Отговорих му, че страдам само от световната икономическа криза, която постепенно, но все по-осезателно се превръща в моя лична икономическа криза. От нищо друго не страдам. Така му отговорих. 
 
Съседът обаче мрачно поклати глава. Разбирал ги бил той тия работи, познавал много добре синдрома на Тюрет и аз съм имал всичките симптоми. 
 
Попитах какви по-точно симптоми имам. 
 
И той ми обясни. Непрекъснато съм намигал с дясното си око. Особено когато станело дума за правителството и за антикризисните му мерки и програми. Освен това съм псувал прекалено много - почти през изречение. И заканително съм стискал юмруци. 
 
Отговорих му, че аз с дясното око така си намигам от малък, такъв тик имам. Що се отнася до псуването, то е защото съм израсъл в Перник, така че пак от малък си и псувам. И стискането на юмруци също е резултат от пернишкото ми детство - много се биехме в махалата. Никаква болест не е това, никакъв Тюрет-Мюрет! 
 
Съседът отново мрачно поклати глава. 
 
- Не! - каза. - Това си е синдромът на Тюрет! 
 
И ми изчете цяла медицинска лекция. Това било психоневрологично заболяване, при което пациентът страда от множество моторни тикове и поне един вокален тик. При мен моторните тикове били намигането и стискането на пестници, а вокалният тик било псуването. 
 
Честно казано, стреснах се. И отидох на лекар. Разказах му всичко, което ми е казал комшията. 
 
Докторът, и той мрачно поклати глава. Комшията бил прав. Наистина съм имал тоя синдром, само че било правилно да се казва не Тюрет, а Тюре.  
 
Здрасти! Много ме интересува как е правилно да се казва! Болен ли съм? Болен съм! Да дава докторът лекарство и да не ми изнася езиковедски уроци! 
 
Е, даде човекът. Изписа ми фенобарбитал. Това било най-доброто лекарство за тая болест.  
 
Но както казва бай Петко Бочаров - да, ама не! Тонове фенобарбитал изгълтах, целият се нафенобарбиталих, но резултат - никакъв! Вярно, че тикът с намигането ми изчезна, но продължавам да стискам юмруци и да псувам под път и над път!  
 
Отворя вестника, прочета новините - псувам! 
 
Пусна телевизора, видя някой депутат - псувам! 
 
Вляза в магазина, погледна цените - псувам! 
 
Застана на спирката да чакам тролей, тролея го няма половин час - псувам! 
 
Получа сметки за ток, за парно, за вода, за телефон - псувам! 
 
И така нататък… И при "и така нататък" пак псувам! 
 
Остава ми обаче утешението, че не всичко в България, в нашата мила родина, е толкова зле, както си мислех по-рано. Просто аз си псувам, понеже съм болен. Страдам от гадния синдром на Жил дьо Ла Тюре, мамка му французка! 
 
Дали да не сменим лекарството, докторе? Или пък нещо друго, а?! К`во ще кажеш? 
 
Димитър Бежански, в. "Монитор" - П.П. 
 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот