Език свещен на моите деди

Автор: Любослава Русева (1 коментар)


Език свещен на моите деди

Колкото по-безотговорни сме били към думите, толкова по-безпощадни са били и думите към нас. Някои ни плюнаха, като се изчерпаха от смисъл - например преход, демокрация, гражданско общество, плурализъм.

„- Гърнясала сланино! Дано да се въвонейш! - викаше булка Варлаамица от крушата.

- Дървенице, кръвопийке! Дано да пукнеш! - викаше булка Салямсъзка от покрива при коминя.
- Да те порази Господ!
- Да те убие чумата!
- Да те прокъсне!
- Да се вампирясаш!
- Огън да гори тебе и децата ти!
- Живеница да ви изяде двама ви!
- Гиди свиньо, дванайсеткиньо!
- Гиди ялова кукувицо!
- На въже да видя мъжа ти и ти отдолу да му люлейш краката!
- На кол набит да видя твоя и самодиви да играят хоро около него!“

 

Иван Вазов, „Чичовци“

В изследването си „Българските благословии, благопожелания и клетви“ проф. Лилия Крумова-Цветкова е преброила, че благопожеланията ни са 883, а клетвите - 2529. Съставила е и речник, от който се вижда колко сме изобретателни, когато желаем някому злото.

„Ветаро газо да му надуа!“ и „Варен петел очите да му изкъца!“ са гениални умотворения. В „Да му се изсуше врато като на цреша рачката!“ и „Да му се изчепатат нозите като на мало мисирче!“ има удивителна образност - плод на наблюдателност и изкусно боравене със словото. Изводът на проф. Цветкова: „Като че ли именно когато трябва да се отрича, заклеймява, проклина, се отключва творческата мощ на човека.“

Щом отворите Фейсбук, тази мощ ще ви удари в лицето с юмрук. Разделени по „възраст, класа, пол, занятье“, по политически и лични симпатии и антипатии, българите в социалната мрежа най-много обичаме да се мразим. Нашите думи са тежки като смъртни присъди - след тях не остава живо приятелство. Обиждаме се стръвно, с някаква перверзна наслада, като че езикът ни е даден да се бием и да се (само)разрушаваме.

Актуален пример: статус на журналистка, в който нарича

„говедца“ и „кретени“ изгубилите се в Стара планина момчета.

„Искам тримата кретени да бъдат подведени под отговорност, искам да бъдат осъдени да платят всички разходи по спасителната операция. Докато това не започне да се случва, говедата от тази порода само ще се множат!“

Следствие: с бутонките нахлува третият закон на Нютон, според който всяко действие среща равно по големина и обратно по посока противодействие. Журналистката също е обявена за „говедце“ и „кретен“, отнася и клетви, които от все сърце не пожелавам да я застигнат.

Доказателствен материал в оригинал, но леко цензуриран: „Тая много тъпа журналиска, аз принципно смятам и то е вярно де, че всички журналя са гаднярски клюкарчета които заслужават... в муцуната, особено женскити идиотски индивиди...“ „Тъпа кучка, която едва ли щеше да говори така, ако ставаше въпрос за собствените й деца!!! Мръсница!“... „Жалка отрепка, дърта... и миндил!“

Това, ще повторя, са написали мои „приятели“, а не анонимни хейтъри по електронните форуми. Не ги познавам лично и с удоволствие ги блокирах, но пък познавам журналистката и по тази причина съм леко смутена.

Да, съгласна съм с нея, че тримата пишман туристи са постъпили глупаво и безотговорно. Съгласна съм и с това, че би трябвало да платят за скъпо струващата операция по спасяването им, особено ако се окаже, че са разигравали хеликоптерите, за да се забавляват. И, да, невежество и простотия е да тръгнеш да катериш връх по гуменки, без да си направиш застраховка, без да си и минимално подготвен за такова приключение.

„Говедца“ и „кретени“ ли са тогава тези момчета?

Няма нищо по-лесно от това да им налепим всякакви епитети, защото се отнасяме към езика така, както те самите към планината. Лекомислено, безотговорно, с неуважение.

Затова уж тръгваме към хижа „Рай“, а се озоваваме в Джендема (метафората в похода на младежите е наистина забележителна!). В Свещения Коран джендемът е адът, там ври дяволският казан, където вовеки веков се пържат всички гадове на света, включително „ония, дето не си мерят езиците“. Преди това обаче има нещо като междинна станция, наречена Трошило, и там на всеки е дадена възможност да съжали и да се извини. Демек, да се поправи, като на първо място преразгледа думите, които е изрекъл приживе.

Признавам, че познанията ми в това отношение са лаишки и се основават предимно на разказите на дядо Йон. Прост човек, но „природно интелигентен“, 93-годишният старец от едно подбалканско село разправяше, че езикът е

живо нещо, енергия, до която трябва да се докосваш внимателно

и самовзискателно, с разбиране и любов, боязливо и със страхопочитание. „Плюнеш ли върху него, и той ще те плюне, като тесто е, ще ти върне лошата плюнка!“ - така казваше на самонадеяните 20-годишни студенти по филология, които възнамерявахме да месим хляба си тъкмо с езика.

„Според магическия мироглед на простия човек това, което се пожелава и казва за друг човек, не е ни най-малко безразлично.“

Академик Михаил Арнаудов е един от първите, които изследват „словесните формули“ и се отнасят с научен интерес към благопожеланията и клетвите. В едноименната си статия от 1937 г. той пише: „В практическия живот човекът на труда има да се бори на всяка стъпка с несгоди, тегла и нужди. Грижите за препитание го владеят тъй неотменно, както и старанието за преодоляване на болести и разни други неволи, било лични, било семейни. В борбата за съществуване и самосъхранение той търси съюзници навред, гдето може да ги намери, и колкото повече средства за това има на разположение, толкова по-спокойно гледа на бъдещето. Едно такова напълно действително в очите му средство е дадено чрез езика. Покрай всичко друго, което може да постига, езикът получава и някакво магическо-свещено назначение.“

В магическо-свещеното си раздразнение мнозина от нас са ругали и псували, но това не им оправи живота. Напротив, колкото по-безотговорни сме били към думите, толкова по-безпощадни са били и думите към нас. Някои ни плюнаха, като се изчерпаха от смисъл - например преход, демокрация, гражданско общество, плурализъм. Други пък ни се върнаха тъпкано - например зависимост, олигархия, задкулисие, путинизация...

В „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речати на блъгарски и руски“, който Найден Геров събрал между 1895 и 1904 г., срещу думата говедо пише, че е едро рогато добиче. Същото пише и д-р Иван Богоров в трогателната „Първичка българска граматика“ (1844 г.). Въпреки подигравките за „драсни-пални-клечица“ вместо кибрит тъкмо на пуриста д-р Богоров дължим изчистването на речта ни от безброй ненужни русизми.

Тогава обаче го обвинили, че е „говедце“, което се гаври с българския език и го обеднява откъм съдържание. Чак 40 години по-късно - през 1883 г., Иван Вазов написал:

„Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
...охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!“

В бележка под текста Вазов посочил конкретния повод да напише стихотворението: „В ответ на единодушните твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, които пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи!“

Казаното преди сто и кусур години ме връща към личен спомен от времето, когато бях на 20 - във възрастта на „говедцата:

През 1989 г., т.е. през последната година, когато се ходеше задължително на селски бригади, с мои състуденти по филология се изхитрихме да се запишем на т.нар. лов за архаични думи и устно наследство, който се явяваше алтернативен вариант на брането на чушки. В резултат, обикаляйки уж най-затънтените села, не събрахме почти нищо, но затова пък вечерите се забавлявахме с „преводи“ на архаичен български език в къщата на дядо Йон.

Дядо Йон, когото прекръстихме анаграмно на Ной, събираше всякакви думи. Особено такива, които не се употребяват от 200 години. Още пазя тефтера, в който съм превела края на любимия си по него време „Идеален ден за лов на рибка бананка“ от Селинджър: „Он загледа младата невяста, коя ждремеше на йедната постеля. Тога пошляпа към йедната дисага, па я разчекани и наизвади изпод потурите и кошулите револвер. Изгърмули куршума, зато па го завреца. Ойде на слободната постеля, навири пищова и хръпна олово в своята чутура.“

Разказвала съм това в едно списание, но сега ми се струва особено важно - 24 май е и трябва да спасим поне няколко думи. Докато се обиждаме,

ще помоля държавата да ни пусне и хеликоптер.

Ако ще и да сме говедца и кретени, ситуацията е жизнено важна!

Преди 20 години дядо Йон/Ной пребацваше с подгъзурен куйрук разлятата помия на двора, между кочината и мръсовината. Тогава някой го подкачи вярно ли е, че в плевнята му има въргозуняк, демек таласъм. Дядото се затътряви към обора, къде гледаше едно болно турмаче, после се бъцна у плевнята, качи се на чардака и огледа наоковръз, а накрая фана за дръжляка една гьостерица и побегна към комшията. С колегите се спогледахме с неудомение, докато не разбрахме:

За него самото споменаване на думата таласъм беше достатъчно да материализира таласъма. Дядото изпитваше страх от думите. Обичаше ги, уважаваше ги, грижеше се за тях. И в това сложно емоционално състояние хем гледаше да ги погали, хем трепереше нещо да не ги разсърди, щото да не се обърнат срещу него и да го попилеят.

По в-к Преса

Коментари
2014-05-23 22:23:49 От: Теофан Соколов

Тези момчета, дето разиграха фарса си в Стара планина, наистина са за разследване.Но пък и такова злобно отношение към тях, говори твърде лошо за някои журналисти. Особено за т.н. бивш символ на СДС Панделиева. Реакцията и е на абсолютно невъзпитан индивид.

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот