Една българка от Париж разрови призраците на Студената война ( 1 част )
Снимка : Личен архив
Една българка от Париж разрови призраците от Студената война и предизвика френската телевизия Canal+ да прави 90-минутен документален филм по нейното разследване за атентата срещу папата. Филмът е гледан от 5 милиона зрители, а авторката – журналистката Румяна Угърчинска - доказва несъстоятелността на версията за българската следа. Следите на организаторите водят до крайнодесни групировки из Европа, ползвали се с благословията на НАТО. Доста стряскаща версия,която във Франция приемат сериозно.
Угърчинска е родена в София през 1963 г. и от 1985 година живее и работи във Франция. След 10-годишно разследване през 2007 г. излиза книгата й “Истината за атентата срещу Йоан Павел II”.В книгата си тя представя малко известни факти за организирането на атентата, които е събирала чрез стотици интервюта и документи от архивите на България, Франция, Италия, Белгия, Русия и др. От утре издателство „Millenium” пуска „Истината за атентата срещу Йоан Павел II” и на български език.
Угърчинска е авторка на още две книги разследвания - “КГБ и компания на щурм към Европа”, и издадената и на български от ИК “Сиела” “Газовата война. Заплахата от Русия”. В разследванията си тя се занимава с мафиите в Източна Европа, нелегалните канали за трафик, фундаменталистките организации от Кавказ до Босна и т. н.
Ето и историята на авторката и книгата й за атентата срещу папата, разказана от самата нея пред e-vestnik:
„Родена съм в София. Няколко месеца по-късно съм заминала с родителите си за Мароко, защото баща ми работеше към външната търговия. Там първите 5 години учех френски в детска забавачка, но вкъщи си говорехме само на български. На 5-годишна възраст се върнах тук и тръгнах на училище, но 4 години по-късно заминахме за Франция. Там завърших гимназия на 16-годишна възраст. Върнах се тук и записах да следвам „френска филология“ в Софийския университет. Завърших на 20 и заминах за Франция по любов. На 21 ми се роди дете. Дипломата ми от България не се признаваше там и пак трябваше да уча. Насочих се към „информация и комуникации“. Изкарах второто си висше образование във Франция за 2 години като през това време работех и гледах детето си.
В университета попаднах на един невероятен човек, който малко е преподавал през живота си, но е геният на разследващата журналистика във Франция. Казва се Пиер Пеан – автор е на най-големите разкрития там. Обикновено прави книги, но и за пресата е писал. Негови са разследванията как Франция е дала атомната бомба на Израел, как са били подарени диамантите на Бокаса и др. Пиер Пеан ми беше ръководител на дипломната работа и ме зарази за разследващата журналистика.
Въпреки големия му авторитет, само аз и една друга студентка (която сега се занимава с вътрешната френска политика) поехме по неговия път. Разследващият журналист не е в услуга на никого – на никое правителство, партия, организация или компания. Няма симпатизанти, а е привърженик на фактите и истината. Пиер Пеан вече не пише във вестниците, а публикува разследванията си само в книги (както и аз започнах да правя). Това не е случайно. Повечето журналисти във Франция не работят така по простата причина, че трябва да се живее, трябва да се яде.
Разследващата журналистика, по която ни запали Пиер Пеан, изисква много време и проверяване. Отива се твърде далече, понякога се засягат големи интереси и всичко трябва да бъде докрай проверено. Някои неща дори не се пишат. Книгата ми за атентата срещу Йоан Павел II съдържа една трета от информацията, която съм събрала. Останалите две трети не са публикувани. Например, имам някакъв документ или интервю, но то виси само. Същевременно е толкова проблематично като информация, че ако не успея да го кръстосам с друг източник, не мога да го публикувам.
Този тип книги във Франция се четат предварително от адвокат. Той преглежда дали всичко, което е написано, може да бъде потвърдено. Поради спецификата на работата, която отнема много време и усилия, за разследванията вече няма място във вестниците. Някъде през 70-те години на 20-и век в пресата е имало хора, които са били на заплата по две-три години, за да работят само по една тема и по едно разследване, но вече няма такива (слагам настрана англосаксонската преса, защото тя е друго явление).
Когато разпитва и търси информация, разследващият журналист трябва много интелигентно да действа, за да не се усетят предварително източниците му какво възнамерява да прави. Не ми се говори за заплахите и неприятностите, които съм имала, защото това дава сила на недобронамерените хора, а и не искам да се правя на герой. Спомням си само съвета на Пиер Пеан: „Осигуровъчният договор за спасение на живота ти е да публикуваш“. Когато има видимост какво прави един разследващ журналист, във Франция това е гаранция за живота му. Знам, че в България нещата не стоят по същия начин.
Защо се захванах да разследвам точно атентата срещу папата? Първо, в периода 1981-1985 година аз бях студентка „френска филология“ и често ме използваха като преводач. Превеждах включително и на голямата пресконференция, която беше свикана тук преди да започне делото в Рим. Всички си спомнят, че по онова време атентатът беше основна тема за разговор в България и хората много се вълнуваха има ли българска следа или няма.
Второ – от доста време насам аз живея във Франция. Казвам се Румяна Угърчинска. По акцент и по говор не могат да се сетят, че не съм французойка, но като си кажа името, им звучи екзотично и ме питат откъде съм. От България – отговарям аз. И в този момент започват да ми цитират – българското кисело мляко, българския чадър и атентата срещу Йоан Павел II. Като журналист аз за киселото мляко нищо не мога да направя, българският чадър ми беше малко далечно като тема, но Папата си ме глождеше.
П
От собствените си хонорари платих пътуване до Рим. Отседнах в едно от евтините хотелчета, прикрепени към манастирите (предназначени за хората, които отиват на поклонение в Рим), на 200 метра от Ватикана. Срещнах се и с Розарио Приоре, и с другия съдия, който даваше интервюта, но всеки от тях имаше различна версия. В Рим разбрах защо следствието на Розарио Приоре е ударило на камък – отказали са му информация от Франция, от Ватикана, от Германия. Лансираше се отново някаква българска следа, която при първа проверка не издържаше. Едновременно с това дочух, че в София ще започнат да отварят архиви. И си казах – сега е моментът.
Пристигнах в София и започнах да търся в досиетата и в архивите има ли нещо за атентата срещу папата и потвърждение за българската следа. Добрах се до централния архив. Един господин Чернев ме прие, въздъхна, че пак го безпокоят за българската следа и ми извади протоколи от някакви тайни заседания на Политбюро (б. р. – Политбюро на ЦК на БКП е висш ръководен орган на страната според тогавашното държавно устройство). Когато арестуват Сергей Антонов, Политбюро се събира като кризисен щаб, за да умува какво се е случило и как да се действа. Предполагах, че в тези протоколи може да открия някакво потвърждение за тази българска следа, след като цял свят ни обяснява за нея. Тонове мастило се е изписало за българската следа, включително от известни журналисти като Клеър Стерлинг (въпреки че тя е била много близка приятелка с тогавашния шеф на ЦРУ – г-н Кейси), но нямаше нищо такова! Това, което видях в архивите, не пасваше на версията за българската следа.
От всичко, което бях изчела, разбрах също, че на Изток се говори едно, а на Запад - друго. Имаше факти, имена на хора, трафиканти, които по онова време са пътували свободно от двете страни на завесата, но никой не ги беше разследвал. Започнах да се чудя защо никой не е сравнявал информациите си и всичко това не е проверено. Защо тези големи журналисти казват само една част от истината, а другата се е премълчавала?
Постепенно се разчу с какво съм се захванала и един издател, още през 1998 г., ме насърчи да се разровя. Нямах договор, но се заех със случая. Издирих следователи, срещнах се с възможно най-много хора, за да добия първа представа, а след това няколко пъти ходих в Италия. Разбрах, че е имало голямо италианско следствие, свързано с каналите за трафик и хората, които са ги обслужвали. Установих, че точно тези среди стоят зад логистиката на пътуванията на Мехмед Али Агджа (б. р. – човекът, стрелял срещу папата) в Европа. Когато започнах по-прецизно да работя, най-вече по следствието на Розарио Приоре (тъй като след приключването си то вече не беше тайна), той също ми улесни нещата. Бях си поставила за цел да сравня всички версии, свързани с атентата и да подредя фактите. Заради студената война или по друга причина, но преди мен никой не го беше правил.
Издателят, който в началото се заинтересува, фалира, но аз продължих сама. За разлика от всичко, което е било писано по темата с цел да се защити една или друга теза (и от двете страни на Желязната завеса), аз бях свободна. Всеки път като имам малко по-голям хонорар, плащам си пътуването, отивам и разпитвам. Разследването ми отне 10 години. С някои хора съм се срещала по 5-6 пъти, преди да започнат да говорят, да ми потвърждават някои неща или да ми помагат.
( Следва ) Публикувано в E-vestnik - С. М.
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Демографският срив ни затрива 
Митът за окаяното положение на Българина 
Режисьорът Светослав Овчаров: Нито една война не може да бъде спечелена 
Трудовак, кашик, герой 
Българските енциклопедии – досега, малко за тях, много на душманите 
