Дойче веле: Къде грешат новите леви


Дойче веле: Къде грешат новите леви Алексис Ципрас, СИРИЗА

Mилиони млади хора се чувстват измамени и предадени от властниците. Гневът от усещането, че някакви глобални политико-икономически касти управляват света, сближава крайното ляво и крайното дясно по площадите на протеста.

Бунтарският импулс от Южна Европа вече изкара стотици хиляди на улицата, протестът остави решителен отпечатък и върху изборите в няколко страни - Гърция и Франция например. Статуквото в Европа се клати, трусовете се усещат дори в Брюксел и Берлин. Радикалната левица в лицето на СИРИЗА взе властта в Гърция, в Испания пък “Подемос” е в самото преддверие на държавното управление.

Коментаторът на “Ди Цайт” Геро фон Рандо наблюдава тези нови революционери и установява, че те нямат нищо общо с последното поколение европейски комунисти, които познаваме като идеологически бетонирани, вдървени хора от миналото. Фон Рандо и други наблюдатели отбелязват, че в момента в Европа се надига радикална вълна.

Маркс отново актуален?

“Понякога тъкмо в драматични ситуации радикалните идеи са най-уместните. А младите хора в Гърция и Испания без съмнение преживяват драматична ситуация, затиснати от бедност и несправедливости. Те имат усещането, че властниците ги лъжат, мамят и предават. Чудно ли е тогава, че мнозинството от тях искат да бъдат радикални. “Да бъдеш радикален – това означава да подхванеш нещата от корена им”, пише през зимата на 1843-1844 година един превъзбуден и гневен 26-годишен младеж. Името му е Карл Маркс.

Авторът припомня за нашумялата преди време книга “Империя” от двама водещи идеолози на новото ляво - Антонио Негри и Майкъл Хард, които представят структурата на властта в западния свят като мрежа от държави, концерни и институции. Според тях властта не е концентрирана на едно място, тоест капитализмът няма “главна квартира”, която може да бъде окупирана. Пък и обществената система се е променила, тя вече се крепи не върху експлоатацията на наемния труд, а върху финансовите системи, които дават възможност да се извлече максимална печалба от наличните богатства. Мястото на пролетариата днес заемат длъжниците, а мястото на фабрикантите – кредиторите.

Негри и Хард, които и без това са икони на новата левица, точно уцелват настроението на милиони хора в условията на дългова криза и разоряващи се държави. Те обаче ангро редуцират капитала единствено до неговата функция на кредит и за разлика от Маркс съвсем игнорират свойството му да организира труда и доходите.

Врагът се казва

Шейлок, а не Круп

Геро фон Рандо смята, че тази конструкция постепенно променя и образа на врага. Ако за левите от края на ХIХ век в Германия това е “стоманеният капиталист” Алфред Круп, днес неговото място заема гротесковата фигура на “евреина-лихвар Шейлок”. А тази трансформация, уви, допълнително укрепва лъжливата теория за двата вида капитал – “продуктивния” и “грабителския”. Така Негри и Хард, които претендират да са прогресивни, всъщност се връщат към възгледите на социал- и националреволюционерите от ХIХ век и съвсем премълчават факта до какво доведе това по времето на националсоциализма в Германия. С други думи, техните възгледи всъщност са реакционни.

Фон Рандо припомня твърдението на двамата автори, че финансовият капитал посяга дори върху най-индивидуалното: върху телата и душите на жертвите си, че се превръща в “биовласт”, която управлява не само модите и стиловете, но дори чувствата и междучовешките отношения.

Този ефект наистина наблюдаваме навсякъде наоколо в глобализирания свят с неговите универсални младежки моди, с универсалните “джаджи”, с универсалния “език на тялото”, с фитнеса и секса. Защото в интернет тялото е обект на небивала пропаганда, а масовият грабеж на лични данни не се спира дори пред частните и интимни сфери. Тоест капиталът действа като някакъв вампир, който изсмуква индивидуалното – една теория, за която има известни основания.

Без връзка с

действителността

Но как ли да бъде прекършена тази власт? Хард и Негри смятат, че рецептата е отказ. Според тях жертвите просто трябва да се измъкнат от капана, където някой ги изсмуква до последната капка. Още през 1964 година германският философ Херберт Маркузе го нарече “големия отказ”: когато масите най-после решат да напуснат офисите, супермаркетите и избирателните кабинки. Ех, тогава, ех, тогава, въздишаха в радостно очакване идеалистите. Тогава - какво всъщност? Дори да си представим, че такъв масов отказ е осъществим, едно подобно негативно действие все още не предлага работеща алтернатива на сегашния вариант на капитализма. Който може и да не е най-прекрасният, но поне дотук функционира. Авторът на “Ди Цайт” коментира по този повод:

“Шпагатът между теория и практика в момента особено жестоко мъчи „Сириза”, която доскоро беше протестно движение, а сега вече е част от властта. СИРИЗА се приобщи към света на ЕС, вместо да го направи на пух и прах заедно с принадлежащата към него обществена система. И днес с огорчение установява, че не може безнаказано да игнорира правилата на играта в Евросъюза. Но нали тъкмо това обещаваше на своите избиратели?!

Същата безпринципност новите крайно леви проявяват и с отварянето си към крайната десница. СИРИЗА без проблем влезе в коалиция с дясно-националистическата „Анел”, а в Германия Лявата партия по определени теми защитава сходни позиции с крайно десните. Екзалтираните хора си приличат и се сближават, особено когато открият общ враг. Защото тях ги мотивира врагът, а не конструктивната идея.

Абсурд: левите като

националисти

Кой е врагът днес ли? Веднъж ще бъде “Тройката”, друг път ще се окаже Ангела Меркел. Най-вече обаче „онези там горе”, „властващата каста”, както я нарича “Подемос”. Според Иниго Ерехон от “Подемос”, “кастата” и Брюксел са се съюзили срещу народа и срещу нациите и против тях трябва да се мобилизира всичко, най-вече емоциите на хората. Точно това върши Марин льо Пен, лидерката на крайнодесния “Национален фронт” във Франция, която впрочем приветства изборната победа на СИРИЗА в Гърция.

Дали левицата може да мобилизира в свой интерес националното чувство на хората? През ХIХ век това беше нормално. През ХХ век обаче тази идея тежко се компрометира, след като комунисти взеха да стават фашисти или да влизат в съюзи с тях. Германската Комунистическа партия под ръководството на Ернст Телман публикува през 30-те години така наречената “Програмна декларация за националното и социалното освобождение на германския народ”, в която, между другото, се казва: “Управляващите партии и социалдемократите взеха от империалистите добра цена за имуществото, съществуванието и живота на трудещия се германски народ.” По същото време със същите думи агитират и националсоциалистите.

Днес с подобни възгласи могат да се съберат доста аплодисменти на не един или два европейски площада. Агитацията с националното чувство на хората днес се опитва да се представи като прогресивна, но това е нелепо, след като тъкмо най-големите реакционери в момента се опитват да подкопаят Европа”, завършва коментарът в “Ди Цайт”.

По в-к Ди Цайт / в-к 24 часа

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот