Дискусионно: Краят на нациите (2)

Автор: Дебора Маккензи


Дискусионно: Краят на нациите (2)

Дали една структура, която е възникнала спонтанно от сложностите на индустриалната революция, си остава все още най-добрия начин за управляване на обществените дела и в наше време?

Естествено състояние на нещата?

Щом само Европа установява модела на националната държава и в резултат на това просперира, казва Брейли, всички искат същото. Всъщност днес вече е трудно човек да си представи, че би могло да има и друг път. Но дали една структура, която е възникнала спонтанно от сложностите на индустриалната революция, си остава все още най-добрия начин за управляване на обществените дела и в наше време?

Според Брайън Слатъри от университета Йорк в Торонто, Канада, националните държави все още се крепят най-вече на широко разпространеното вярване, че „светът е съставен от ясно определени, хомогенни национални или племенни групи, които обитават отделни части от земното кълбо и представляват основния пункт в принадлежността на хората“. Но антропологическите изследвания не потвърждават това гледище, казва той. Дори и в племенните общества етническият и културен плурализъм винаги е бил нещо широко разпространено. Многоезичността е нещо обичайно, културите се преливат една в друга, а езиковите и културни групи не са монолитни.

Нещо повече, хората винаги имат усещане за принадлежност към множество различни групи, основаващи се на неща като религия, култура, произход и пр. „Твърдението, че идентичността на даден човек е свързана по решаващ начин с благополучието на националната група е погрешно и това е въпрос на прости и очевидни исторически факти“, казва Слатъри.

Може би не е за чудене тогава, че моделът на националната държава се проваля толкова често: от 1960-те насам по света е имало повече от 180 граждански войни.

Такива конфликти често се обясняват с етнически или сектантски напрежения. Пропадналите държави като например днешна Сирия, обикновено са разкъсвани от насилие, определяно именно от такива фактори. В съгласие с идеята, че националните държави трябва да съдържат само по една нация, подобни провали са били обяснявани често с колониалното наследство на „натъпкване“ на различни народи в някакви неестествени граници.

Но за всяка Сирия или Ирак на планетата има и по един Сингапур, Малайзия или Танзания, които се справят добре, въпреки че имат по няколко „национални“ групи. Имигрантските държави в Австралия и Америките пък успяват да изковат национално единство от масивното първоначално разнообразие.

В какво се състои разликата? Оказва се, че при всичката важност на етничността и езика онова, което има определящо значение, си остава ефективната бюрокрация. Това се вижда ясно и когато се разгледат различните траектории, по които се развиват независимите страни, възникнали в резултат от разпадането на европейските колониални империи след Втората световна война.

Според митологията на национализма, всичко от което те са имали нужда е била определена територия, национално знаме и правителство, както и признанието на ООН. Но онова, от което те всъщност са имали – и продължават да имат нужда – е ефективна, некорумпирана бюрокрация.

Някои бивши колонии, които са имали такива бюрокрации, са се развили в стабилни демокрации, например Индия. Други не са успели, особено онези като бившето белгийско Конго, чиито колониални управници не са вършели нищо друго освен да извличат от страната ресурси. Много от тях стават диктатури, за управлението на които са нужни много по-прости бюрокрации, отколкото при демокрациите.

Диктатурите изострят етническите напрежения, тъй като техните институции не насърчават идентификацията на гражданите с държавата. В такива ситуации хората се връщат обратно към добре познатите връзки, основаващи се на родство и сравнително елементарни лоялности. Несигурните  правителства, свързани с етнически групи, предпочитат „своите хора“, при което недоволствата сред „изпадналите в немилост“ групи се увеличават – а конфликтите, които възникват в резултат на това, могат да бъдат изключително жестоки.

Последните изследвания в тази област потвърждават, че проблемът е не в етническото разнообразие, а в липсата на достатъчно широко официално обхващане и включване [inclusiveness]. Страните с исторически слабо етническо разнообразие днес трябва да учат това в скоростен режим, тъй като хората вече мигрират по целия свят в търсене на работа и по-добри условия за живот.

По какъв начин ще се развива всичко това зависи до голяма степен от това дали хората клонят към авто-сегрегация или не. Всички човешки същества обичат да са заобиколени от себеподобни, но резултатът от това често може да се окажат етнически анклави. Дженифър Нийл от Мичиганския държавен университет в Ийст Лансинг изследва резултатите, до които такъв вид авто-изолация води в някои градски райони. Работата ѝ показва, че анклавите засилват социалното сцепление, но за сметка на намаляваща толерантност между различните етнически групи. Решението на този проблем може би трябва да се търси в създаването на малки анклави в близост едни до други.

Но в какви размери? В общностите, където хората са силно смесени – като например в мирния Сингапур, където създаването на анклави не се насърчава – обикновено няма почти никакви етнически напрежения. По-големите анклави също насърчават стабилността. Янер Бар-Ям от Института за комплексни системи към Кеймбриджкия университет в Масачузетс е използвал математически модели, за да определи отношението между размерите на анклавите и случаите на етнически-мотивирани инциденти в Индия, Швейцария и бивша Югославия. Заключението му е, че анклави, широки около 56 километра и повече, дават добри предпоставки за мирно съвместно съществуване – особено ако са разделени от естествени географски бариери.

26-те кантона на Швейцария например, които имат различни езици и религии, покриват критерия за стабилност на Бар-Ям – с изключение на един. Един френскоезичен анклав в германоезичния Берн предоставя единствения пример за сравнително големи етнически напрежения в най-новата швейцарска история. Той е бил решен чрез превръщането на анклава в самостоятелен кантон, Юра, който отговаря на критериите.

И отново, етничността и езика са само част от общата картина. Ларс-Ерик Цедерман от Швейцарския федерален институт по технологии в Цюрих твърди, че швейцарските кантони са постигнали мир не чрез географско преместване на граници, а чрез политически споразумения, които предоставят на кантоните значителна автономия, но и участие в колективните решения.

По подобен начин, използвайки една наскоро съставена база данни за анализ на гражданските войни от 1960-те насам, Цедерман заключава, че вероятността за конфликти е по-висока в етнически по-разнообразните страни. Но внимателният анализ показва, че напреженията възникват не просто от самото разнообразие, а от това, че определени групи биват систематично изключвани от властта.

Правителствата с етнически мотивирани политики са особено уязвими в това отношение. САЩ например установиха едно такова правителство в Ирак след инвазията от 2003 г. Изключването на сунитите от властта е довело до създаването на сунитска държава в окупираните територии на Ирак и Сирия. Вярна на митологията за националната държава, тя отхвърля колониалните граници между Ирак и Сирия, тъй като те включвали в едно цяло различни едни от други „нации“.

Етническо прочистване

Решението в никакъв случай не може да се състои в налагането на етническа еднородност. Разглеждани в исторически план, така наречените етнически прочиствания са особено кървави, а „националната“ еднородност не е никаква гаранция за хармония. Етническите идентичности на много хора са смесени и се променят според политическите ветрове: броят на хората, които са твърдели, че са германци в чешките Судетски земи [анексирани от Хитлер през 1938], се е променял многократно в зависимост от това към коя държава са принадлежали. Руските претенции за броя на хората с руска етничност в източна Украйна днес могат да се окажат също толкова валидни.

Изследванията както на Бар-Ян, така и на Цедерман указват един и същи отговор на проблемите с етническото разнообразие вътре в държавите: отдавайте власт в ръцете на местните общности, както го правят някои мултикултурни държави като Белгия или Канада.

Онова, което ЕС не успява да вдъхне на хората е преданост от националистически вид – която според Малешевич в наши дни се обляга на „баналните“ национализми на спорта, химните, телевизионните програми, дори конкурсите за поп-песни. А това означава, че преданостите на европейците не се идентифицират с политическата единица, от която зависят немалки части от управлението им.

Ироничното в това, казва Ян Зелонка от Оксфордския университет, е че ЕС е спасил европейските национални държави, които днес са прекалено малки, за да могат да участват в световната конкуренция поотделно. Призивът на националистическите партии „да вземем обратно властта от Брюксел“, твърди той, би довел до още по-слаби, а не по-силни държави.

Но той вижда друг проблем. Националните държави са възникнали от комплексните йерархии на индустриалната революция. Днес ЕС добавя още едно ниво на йерархия – но без достатъчно много подлежаща интеграция, която да му даде решаваща власт. Той не притежава нито една от двете предпоставки, които според Малешевич са необходими: националистическа идеология и всеобхватна интегрираща бюрокрация.

Но дори и така Европейският съюз може би сочи пътя към това как ще изглежда някой ден пост-националният свят.

Зиелонка е съгласен, че за да се засили взаимозависимостта между отделите икономики е необходима по-нататъшна интеграция на европейската управленческа система. Но според него сегашната, често пъти парализирана европейска йерархия, не може да постигне тази цел. Вместо това той вижда заместването на всеобхватната европейска йерархия от една мрежа от градове, региони и дори неправителствени организации. Звучи познато? Привържениците на тази идея я наричат нео-медиевализъм.

„Бъдещите структури и упражняването на политическа власт ще напомнят много повече за средновековния [медиевален] модел, отколкото за вестфалския“, смята Зиелонка. „При последния става дума за концентрация на власт, за суверенитет и ясно определена идентичност“. Нео-медиевализмът, напротив, означава припокриващи се власти, разделен суверенитет, множество идентичности и управляващи институции, както и неопределени граници.

Ан-Мари Слотър от Принстънския университет, бивша заместник-външна министърка на САЩ, също смята, че йерархиите отстъпват място на глобални мрежи от експерти и бюрократи от националните държави. Например, правителствата днес работят при решаването на глобални проблеми повече чрез гъвкави мрежи като G7 (или 8, или 20), отколкото чрез ООН.

Иън Голдън, директор на Школата Мартин към Оксфордския университет, която се занимава с анализи на глобални проблеми, е съгласен, че такива мрежи трябва да се появят и утвърдят. Той смята, че съществуващите институции като агенциите на ООН и Световната банка са структурно неспособни да се справят с проблеми, възникващи от глобалната обвързаност, като икономическа нестабилност, епидемии, промяна на климата и кибер-престъпност – отчасти защото те представляват йерархии на държавите-участнички, които също не са в състояние да се справят с глобалните проблеми. Той цитира Слотър: „Мрежовите проблеми изискват мрежов отговор“.

И отново, теориите за комплексните системи и ограниченията на човешкия мозък обясняват защо това е така. Бар-Ям отбелязва, че във всяка йерархия човекът на върха трябва да бъде в състояние да обозре цялата система. И когато системите са прекалено комплексни, за да бъдат схванати от един отделен човешки ум, те трябва да еволюират от йерархии към мрежи, при които няма точно определен водач.

Но къде във всичко това остава мястото на националните държави? „Те си остават основните резервоари на властта в света“, казва Брейли. И ние се нуждаем от тяхната власт, за да поддържаме личната сигурност, която е довела до спадане на насилието до непознати в историята ниски нива.

Нещо повече, казва Дани Родрик от принстънския Институт за модерни изследвания, самата глобализирана икономика, която позволява на тези мрежи да възникнат, се нуждае от нещо или някого, който да пише и налага правилата. В настоящия момент националните държави са единствените единици, които са достатъчно силни, за да могат да го направят.

Но пък и ограниченията им са ясни – както при решаването на глобални проблеми, така и при местни конфликти. Едно възможно решение може би е да се обръща повече внимание на мащаба на управлението. Известен под названието „допълнителност“ [subsidiarity], това е един от основните принципи на Европейския съюз: правителството трябва да действа на нивото, на което е най-ефективно, тоест на по-високо ниво, а местните управления трябва да се занимават с местни проблеми. Налице са емпирични свидетелства, че той работи: социалните и екологически организации могат да бъдат по-добре управлявани когато потребителите им се организират самостоятелно, а не когато са управлявани от външни водачи.

Трудно е обаче да се види по какъв точно начин политическата система би могла да се развие последователно в това направление. Националните държави могат да се окажат пречка както по пътя към слизането на ниво местен контрол, така и при създаването на мрежи за решаване на глобални проблеми. При въпроса с промяната на климата може дори да се твърди, че те вече са го направили.

Има и алтернатива на еволюционното развитие към един глобализиран свят от взаимно преплетени мрежи, нео-медиевален или не – и това е колапсът. „Повечето йерархични системи клонят към прекомерно съсредоточаване на властта по върховете, оскъпяване и неспособност за своевременни реакции към промените“, казва Мартин Шефър от университета Вагенинген в Холандия. „Произлизащите от това напрежения могат да доведат до частичен колапс“. За националните държави това може да означава всичко – от едно подновено решаващо значение на градовете до анархия в стил Ирак. Неясни изгледи, без съмнение, но те имат и положителна страна. Колапсът, казват някои, е творческото разрушение, което позволява появата на нови структури.

Независимо от това дали ни харесва или не, нашите общества вече може и да преминават през този преход. Все още не сме в състояние да си представим свят без държави. Но разбирането на факта, че те са били временни решения на специфични исторически ситуации може само да ни помогне при адаптацията към онова, от което ще имаме нужда в бъдеще. Независимо от това дали нациите ни ще оцелеят или не, структурите, чрез които управляваме делата си, се нуждаят от промяна. Време е да впрягаме въображенията си в работа.

Край

По Либерален преглед - librev.com

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот