Цар Константин Срацимир ли е последният български средновековен владетел?

Автор: Иван Петрински (7 коментара)


Цар Константин Срацимир ли е последният български средновековен владетел?

„Прославеният император на България” умира на 17 септември 1422 г. в Белград

Карта на България след 1397 г.

 

Западната й половина (неоградена с бяла прекъсната черта) е завзета постепенно от Сърбия до 1413 г., а след това от османските турци. Източната половина, разположена изцяло в труднодостъпните части на Западна Стара планина, изглежда продължава съществуването си чак до пролетта на 1422 г. Такова историческо развитие се подкрепя от множество непреки данни.

 

Горе вдясно: Герб с изобразени три лъва в ход на ляво от щитовете на български воини в Търновград непосредствено преди падането на столичния град под османска власт, рисунка на неизвестен ни арабски пътешественик. По описание личният герб на цар Константин Срацимир заимства точно тази идея.

 

Предположението за продължаващо и след 1396 г. съществуване на българска държава, макар и зависима, не вярвам да срещне твърд отпор, поне докато не бъде изградена напълно доказателствената й основа.

 

Предварително ще трябва да се уточни, че засега действителната власт на цар Константин Срацимир (1397-1422), синът на последния видински владетел Иван Срацимир (1371-1396), върху част от българските земи остава все още предположителна. Наистина твърде много данни от историческите извори, макар и непряко, показват наличие на васална държава в днешните северозападни български земи. Няма съмнение, че тази държава не е някакво Видинско или каквото и да е друго царство, а България, понеже владетелят й е означаван винаги като "император на България".

 

По-долу ще видим какви са основанията за продължаващото съществуване на България до 1422 г., но още тук трябва да се посочи, че тези основания са почерпани изцяло от писмените извори. Досега археологически основания не бяха привличани.

 

Именно за прехода между ХIV в. и ХV в. обаче съществуват няколко ясно различими археологически признака в градежа на сградите и на крепостните съоръжения, както и в технологията на изработката и цвета на украсата, ангобите и глазурите на керамичните съдове.

 

Някои трудно забележими за нетренирано око белези в изработката на (предимно) женските накити допълнително улесняват възможно най-точното от археологическа гледна точка датиране на находките от това време. Последните уточнения ни дават една може би неочаквана възможност за подкрепа на идеята за продължаването на българската държавност с четвърт век.

 

В същото време чисто теоретично ще уточним, че всякакви технологични и модни новости в условията на османското нашествие ще да са стигали с известно забавяне до планинските селища и крепости в Западна Стара планина, поради което при датирането на материали от този район за последното десетилетие на ХIV в. и първата четвърт на ХV в. ще трябва да се отчита известно времево изоставане спрямо утвърдените за останалата част на страната датировки.

 

Впрочем такова забавяне вече беше регистрирано за друг планински район от същото време - при разкопките в некропола източно от Джерджевденската църква в средновековната Якоруда.

 

Тази датировъчна особеност за планинските обиталища на българското население в края на Втората българска държава означава само, че част от находките в днешна Североизточна България и в Източна Сърбия могат и да са по-късни, в сравнение с подобни находки от равнините, което със сигурност ще засили доказателствената им стойност.

 

Идеята за продължаване на българската средновековна държавност с още четвърт век е съвсем неотдавнашна (Ив. Тютюнджиев, Пл. Павлов, 1991). Няма как за толкова кратко време да се натрупа достатъчно доказателствен материал по темата, та в случая все още ще трябва да говорим за научна хипотеза, която обаче толкова бързо набира убедени последователи, че вероятно съвсем скоро ще сме свидетели на масовото й приемане.

 

Наистина е неоспоримо, че всички съвременни на събитията извори безусловно назовават Константин Срацимир "цар" или "император на България". И не само това, името "България" продължава да означава средновековната ни държава, особено след действителния край на Търновското царство.

 

Нещо повече, множество извори, за които ще стане дума по-долу, поставят България наравно с независимите все още Византия и Сърбия, споменават се "български посланици". Едва ли това упорство ще да е резултат от спазване на някаква традиция в названията, дори в Средновековието новините не се бавят по четвърт столетие.

 

В добавка тези изворови данни никак не могат да бъдат наречени малобройни, а още по-малко случайни, всъщност са десетки.

 

Преди време допуснахме, че България след падането на Видин през 1396 г. трябва да се търси само в труднодостъпните части на Западна Стара планина и прилежащите й по малки планински масиви. Наистина, сведенията на столнината на цар Иван Срацимир след тази дата са оскъдни, но едва ли османските завоеватели биха пренебрегнали важното стратегическо положение на Видин, мощното му укрепяване. Не на последно място властта над града дава и безценни политически предимства.

 

Затова ще трябва отново да повторим, че България до 1422 г. ще трябва да е заемала само труднодостъпните части на Западна Стара планина.

 

"Животоописание на Стефан Лазаревич" на Константин Костенечки изглежда ще ни даде много важни основания за границите на България до 1422 г.

 

Дали изобщо е възможно съществуването на свободна българска земя до края на първата четвърт на ХV в.? Според Константин Костенечки - да, напълно е възможно (вж. Извори). Това, че някои от покорените народи минават веднага под ножа, е напълно обяснимо, но авторът ни съобщава още, че има подминати в тая дейност.

 

Вярно, османските турци изпитват остър недостиг на войници при първоначалните си завоевания, та да пропуснат някоя, особено труднодостъпна земя като Западна Стара планина, например, не е никак чудно.

 

И още - два надписа, надълго обсъждани, показват изглежда, че България и в началото на ХV в. я има.

 

От подножието на Стара планина, на двайсетина километра западно от днешния Видин са открити отдавна две надгробия, единият на болярката Станислава. Надписите бяха отнасяни по подразбиране преди 1396 г., но изглежда ще трябва да приемем категорично, че и след това има български боляри (С. Младенов, 1934; Ив. Гълъбов, 1963; В. Вълов, 1979).

 

 

Извори

 

"[През] месец ноември, 15 [ден], почина раба божия Станислава, дъщеря на Новак, болярка Драгсинова. Поменете я в умрелите." Надгробен надпис на Станислава, болярка на село Драгсиновец, от землището на с. Градец, Видинско, ХV в.

 

"[През] месец декември - - почина раб божий Станислав. Този, който прочете да помене, а тогова [починалият] бог до прости." Надгробен надпис на Станислав, намерен в непосредствена близост с надгробието на Станислава, ХV в.

 

Превод на Ив. Дуйчев

 

". . . измаилтянският род, който се изливаше върху нас като ято скакалци, подминавайки едни, а други поробвайки, трети плячкосвайки, а четвърти колейки, като огън, който унищожава и помита каквото намери, и винаги се премества, и върви по-нататък, за да погълне и погуби безмилостно и това, което е останало. И безнадеждният вид на тази промяна подтиква нас грешниците към онзи, който единствен променя всичко . . .

 

 И така цар Муса [син на султан Баязид I (1389-1402)] . . . превзе Соколац [и Свърлиг] [тези и следващите крепости са във Видинското царство до 1396 г., а след това - в Сърбия] . . И прокуди хората от тази земя, и ги засели в своята през 6931 [може би печатна грешка в иданието; 1413] година. И като свърши това, отива в сръбските предели, и превзе Болван, защото тези, които бяха в него, се уплашиха много и го предадоха. А той, като плени и тях, ги пресели по същия начин. Превзе и Липовац и хората в него бяха пленени и ограбени по същия начин. Също така беше разграбен и Сталач [най-западната крепост на Видинското царство до 1396 г.]. Но в кулата [-донжон на крепостта] се задържа, пазейки крепостта, един благороден мъж, докато не изгоря [стълбите и площадките в кулата са от дърво] той заедно с кулата, като някой от древните герои, показал доблестта си. И обгражда и други градове, и стига в Коприян, който след много кръвопролития превземат, като посичат и пленяват всички хора . . .

 

По същото време в Белград умира и цар Константин [Срацимир (1397-1422)], син на българския цар [Иван] Страцимир . . . И благочестивият [сръбски деспот Стефан Лазаревич (1389-1427)] го оплака като истински брат, и раздаде много милостиня за душата му. И това се случи през 6930 [може би печатна грешка в изданието; 1422] година."

 

Из "Животоописание на Стефан Лазаревич" на Константин Костенечки (около 1380-след 1431г.), преди 1431 г.

 

Превод на А.-М. Тотоманова

 

По в. "Сега"

 




 

Коментари
2012-09-22 21:17:09 От: тото

Ив. Тютюнджиев и Пл. Павлов свързват идеята си за продължението на Българската държава след 1396 г. със събитията останали в българската история като възстанието на Константин и Фружин. То е датирано от 1404 г. до 1413 г. и е свързано с борбата за османския престол по това време. Така че твърдението на автора, че Българската държава е продължила своето съществуване до 1422 г. е твърде въпросително?!

2012-09-22 21:18:13 От: бонго-бонго

Въпросът е какви са тези извори по произхода и характера си. Защото множество извори от 20 ти в. титулуват и Симеон Сакскобурготски като "цар" след 1946 г. г, ама на - царството му никакво го няма.

2012-09-22 21:20:36 От: hocataotkonstantinie

Темата е много сериозна и заслужава по вече работа и изледване на западни и Османски архиви,само лекцията на П.Павлов не е достатъчна. Похвалното за автора,това че насочва интерса на читателя към темата за последните десетилетия на българската държава и държавност.

2012-09-22 21:22:13 От: VOCI

Някакси е замазан фактът че докато България се бори ( абсолютно неорганизирано и бездарно ) за своето оцеляване - бракята сърби гледат какво могат да прилапат от остатъците И в направление Београд - Солун.
Лешояди и помияри.

2012-09-22 21:24:23 От: Foton Gyuro

Няма нищо чудно да съществуват български боляри и дори владетели на васални области, титулувайки себе си както им хрумне и след падането на основната и съществена част от България под османско владение. Но това никак не съживява българската държава или пък означава нейно реално присъствие на Балканите. Историята ни е пълна с доста спорни моменти, един такъв е и изчезването на Второто българско царство. Ясно е, че българи остават да живеят по тези земи и след поемането на управлението им от турците, щом са доживели освобождаването си и създаването на Трета българска държава, която все още и днес я има. Е нито е Царство, нито е Народна Република, свита до скромното Република България, но налице. Последни в ЕС, но съществуващи. До кога ли?!

2012-09-24 18:42:58 От: +

едно не мога да разбера !!!Абе вий на главата ли сте си паднали /това към историците /
Много добре знаете истината че севернодунавска българия наричана ВЛАШКО и севоризточнодунавска блгария наричана МОЛДАВИЯ след като загубват владетелите си ,които са български боляри живеещи във великотърново -едни избити други потурчени,остават известно време след 1396г на самоход.Кой обаче управлява този самоход на място !?Пита ли се някой или насреща си имам само идиоти !?/въпроса е риторичен/
Този самоход се управлява от местните наместници на големите шефове болярите в търново .тези местни наместници са с титли ...Какви според вас А?...Ами воеводи ...ВОЕВОДИ!!!
Воеводата Мирча ,Влад Цепеш Дракула, Прадедите на Кантемирите които са говорили само и е...прочети целия

2012-12-12 20:29:16 От: генади савов.

Подкрепям мнението на колегите Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев а и вашата карта ,че България е била в района на Западна Стара Планина около 1396-1422г.при цар Константин Срацимир.

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече