Българската армия удря по виенските порти в началото на IX в.

Автор: Иван Петрински (1 коментар)


Българската армия  удря по виенските порти в началото на IX в.

Случва се през 828 г., след като великият господар Кан Омуртаг окончателно премахва федеративното устройство на България

През март-април 1945 г. Първа българска армия, в изпълнение на съюзническите задължения на България, участва във Виенската настъпателна операция на Втори и Трети украински фронт на Червената армия. На 15 април Виена е превзета, а Австрия - освободена. България и нейната стохилядна Първа армия завършват участието си във Втората световна война триумфално.

Както ни е добре известно, повторенията в историята са повече правило, отколкото изключение, непременно ще потърсим и друг подобен случай.

 

Намираме го 11 века по-рано като малък и зле документиран разказ в "Летопис на Айнхард". Това произведение, което се приписва обичайно на животоописателя на император Карл I, не се отличава с особена многословност по българските теми, което едва ли може да ни зачуди кой знае колко.

През лятото и есента на 827 г. значителна българска войска, натоварена на безброй речни плавателни съдове и придружавана,  от конни отряди по брега, се изкачва по Дунав и след това свива на запад по Драва. Реката е дълбока и плавателна, придвижването трябва да е било изключително бързо, а нападението над славянските племена в Панония - неочаквано и победоносно.

 

Славянските князе са заменени с български управители, а Панония очевидно е поставена под българска власт, макар и за година-две. През есента на същата година, а както изглежда и в началото на следващата 828 г., българската военна флотилия прониква и в съседната Горна Панония, като я подлага на пълно опустошение чак до античната Виндобона (днешната Виена).

След март 828 г. Франкската империя взема енергични мерки. Фриулският граф Балдерих е снет от заеманата длъжност, а на негово място срещу българите е изпратен младият крал Людовик Баварски, син на Людовик Благочестиви. Горна Панония несъмнено е прочистена от българските войски, но изглежда намиращата се на изток Панония остава под българска власт още известно време.

 

Летописът на Айнхард е продължен от Фулденските летописи, където откриваме едно важно допълнение. Българската военна експанзия по р. Драва продължава и през 829 г., когато отново военната ни флотилия се завръща нагоре по реката, но без да става ясно в коя точно нейна част. Този път всичко се разминава с няколко опожарени села.

Разполагаме с едно необоримо свидетелство за разгръщането на кампанията от 829 г. и в поречието на р. Тиса. Там, според известния надгробен надпис, се удавил зера тарканът Онегавон от рода Кувиар. Надписът е категоричен, че пътуването на Омуртаговия храненик и присъствието му в поречието на Тиса е само поради това, че е отишъл "на война". Последното уточнение е толкова категорично, че не ни оставя никаква възможност да предположим, че младежът е ходил на кални бани, например.

Макар Людовик Благочестиви да се правил на безкрайно зачуден, получавайки писмата на Омуртаг (вж. Извори), той естествено прекрасно е разбирал причините за тази писмовна размяна. През 818 г. славянските племена в северозападните български земи изведнъж решават да се отцепят от България, като се присъединят към Франкската империя, за което проводили при Людовик Благочестивия нарочни пратеници. Тук няма да е възможно да проследим по-сетнешните им митарства от владетел към владетел, повече ще ни е интересна причината за това им бунтовно решение.

Наказателният поход на българската речна флотилия по Драва в Панония и в Горна Панония, както и по Тиса през 827-829 г. има чудесен завършек. Западната граница на България е отместена далеч на запад, като вече включва и цялата област Срем. Главното средище на тая област, могъщата крепост Сингидунум, по същото това време получава българското си име Белград, така е и до днес. Смъртта на Онегавон от рода Кувиар не била никак напразна.

 

Сремската област остава в България почти два века, а Белград е дотолкова български, че под стените му цар Петър Делян (1040-1041) е издигнат на щит, в града приел короната на българските царе.



* * *



Би трябвало да се очаква, че този кратък разказ, впрочем отдавна издаден на български, ще предизвиква широко обсъждане, защото все пак е донякъде необичайно да си представим България в чак толкова обширни граници. Ясно е - Омуртаговият военен поход по Драва и в Горна Панония носи всички белези на една истинска имперска, шумна и показна наказателна акция, а не на завоевателна война. Присъединяването на Сремската област и спирането на франкските щения към Балканите са наградата за тези усилия.

Нека се върнем към причините за отцепването на тимочани, абодрити и браничевци от българската държава. Впрочем, най-малко до царуването на Крум държавата е съюзна. Няма как по друг начин да преведем писаното от Айнхард, а и във Фулденските летописи, ще бъдем истински неблагодарници, ако недоволстваме поне в тоя случай.

Трите славянски племена очевидно са присъединени от великия господар Крум към България като съюзни - западните извори са категорични, че тези племена се откъснали от "съюза си с българите" (Bulgarorum societate), като средновековният латинския израз има и още по-конкретно значение - "съюз между държави". Няма никакви причина да си мислим, че абодритите, тимочаните и браничевците са се присъединили към България при условия, различни от тези за другите славяни в съюзната ни дотогава държава. Очевидно правилата за съжителството между прабългарите и славяните са наложени още през 680 г. или даже преди това.

Нещо се случва малко преди 818 г., нещо, което променя правилата за съжителство между двата основни етноса в българската държава, дотогава напълно автономни. Единственото, което може да предизвика славянското раздразнение, е новото административно устройство, което изгражда България като монолитна държава. Местните славянски князе са сменени с назначени от Плиска управители, верни на владетеля и подчинени единствено нему. Естествено е част от славяните, особено присъединените най-скоро, да изразят рязко недоволство. Впрочем IХ и Х век са време на усилено славянско държавно строителство, едно своеобразно славянско възраждане, на което си струва да се обърне особено внимание, но друг път.

Усилията за изграждането при великия господар Омуртаг на единната българска държава са видни и с жестовете на внимание към славяните в държавата, на които е показано, че ще управляват наравно с бързо претопяващите се прабългари. Висшите държавни длъжности все по-често се заемат от славяни, българската войска отдавна е смесена, в крайна сметка даже децата на кханасюбиги Омуртаг носят славянски имена. България се превръща в единна държава. И с ясно изразени имперски амбиции, твърде често постигани.

 

 

 

По в-к Сега

 

Коментари
2015-03-28 14:52:15 От: Валентин Иванов - Атил

Претопяват се славяните не българите. Няма значение че общ език станал славянския. Държавата, народа и културата останали български. Не са носили славянски имена децата на Омуртраг, пък и на другите българи. Защо да носят? Славянските жени на българите също ставали българки. Имената се променят чак след покръстването - станали основно гръцки и еврейски, останали и малко славянски, тъй като славяните от дълго време вече били кръстени...
Маламир не е славянско име, Мал - духът покровител на домашния добитък. И Мир - предводител. Нищо славянско няма в това име. А Звиница ще да е синоним, записан от черковните писатели. Така Владимир е Кабан, Сабан - Пресиян и т.н.Симеон - Шамгун, Самуил - Шамил, Гаврил - Радомир е Барадж(Дракон, Змей). Джилан Батир - е П...прочети целия

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот