Черепите от Баташкото клане опазени до днес.

Въведение

 

И настана време, когато всеки изгряващ наглец или титулуван спекулант, дошъл от нейде си или никога не идвал, въоръжен с надменно невежество или украсен с академичен нимб, всеки, бил кой бил, смята за свой дълг и призвание да просвети нашите безпросветни, отровени души, да разпръсне мрака, затлачил нашето охтичаво съзнание, да прочисти и освободи нашата зла памет от злите, митотворящи демони.

От едната чиста грижа към нас.

 

И заради неговия си интерес.

 

Деконструкторите

 

Те снизходиха към нас, тъмните балкански субекти, и най-благородно и безкористно ни приподнесоха даровете на познанието.

 

А именно: Априлското въстание е селска свада, „митологизирана и стилизирана” от коварните български историци като „национално въстание на масите”, което грубо обижда „академичната коректност”, защото „подобно понятие – робство, варварство – звучи смехотворно”, и поради това трябва да говорим за „мнимото 500-годишно турско-мюсюлманско робство”. А едно „мнимо робство”, едно „смехотворно варварство”, предполагат „мнимо въстание” с „мними апостоли” и още по-„мними жертви” на някакви „мними злодеи” и „мними главорези”, а всъщност – най-първи цивилизационни благородници, окепазени от една пасмина злостни русофили като Макгахан, Скайлер, Беринг, Гладстон, Дарвин, Гарибалди, Юго и прочее.

 

 

Обясниха ни най-академично и еврокоректно, че Баташкото клане е „един дълбоко закостенял антагонизиращ националистически мит”, който трябва да бъде „ревизиран и деконструиран”, та историята най-сетне да реабилитира и оневини Високата порта за нейните „мними” престъпления, а възродената Османска империя да ни озари с благодатния си лик.

 

Тъй ни назидаваха през 2006-а Улф Брунбауер и Мартина Балева. Първо – с проекта на Osteuropa-Institut „Ислямът като вражески образ. История и съвременност на антиислямски стереотипи в България и примера за мита за клането в Батак” („Feindbild Islam – Geschichte und Gegenwart antiislamischer Stereotype in Bulgarien am Beispiel des Mythos vom Massaker in Batak”), а после – и с книгата „Батак като място на паметта” (на български и немски).

 

Но ние, неблагодарниците, пропъдихме тез два светли ума с„просташка истерия” и „националистически масали”. Двамата пренаскърбени деконструктори на българската Голгота си събраха чуковете и теслите и ни оставиха да тънем в блатото на своето невежество.

 

Не за дълго.

 

Фалшификаторите на историята не знаят почивен ден.

 

Издевателствата над паметта българска край нямат.

 

Коректорът

 

И ето, бидохме ощастливени с един обемист опус – „Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани, 1821-1922”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2010. (През 1995 г. книгата излиза в Принстън, през 1998 г. – в Турция.)

 

Целта на титаничния труд е заявена в самото начало: „корекция и ревизия на едностранчиво представяните исторчески факти”, „представяне на турския народ като жертва” на „християнското изтребление”, извършено от „българи, арменци, гърци и руснаци”, и – разбира се! – реабилитация на Османската империя.

 

Джъстин Маккарти

 

Книгата има автор – проф. Джъстин Маккарти. Книгата има преводач, има художник, има и васален предговорчик, той и лобист, най-вероятно.

 

Но няма редактор. Никакъв. Още по-малко – научен.

 

Откровените лъжи, грозните спекулации и арогантното невежество бъкат и бликат на воля от всеки ред.

 

Най-доброволно признавам, че от обилните 425 страници прочетох първите стотина. По здравословни причини. Не е препоръчително човек да изяде вмирисаното яйце, нали.

 

Ето какво научават американските, българските и турските студенти от Коректурите на Джъстин:

 

1. Няма турско робство.

 

Има любезнейшо и благотворно „турско и мюсюлманско присъствие” (колко познато!). Гостоприемната Османска империя е „мюсюлманска империя, където на християните разрешават да живеят” (колко великодушно!), но имперското единство „било невъзможно без насилствено покръстване” (друга е думата!), обаче „почти никога не е имало религиозно насилие”, ала империята не получила „сериозна отплата за дългогодишната и уникална религиозна толерантност”.

 

2. Българите са неблагодарници.

Въпреки описаната идилия, благоденстващите българи, наместо да нацелуват коленопреклонно еминиите на падишаха, най-коварно се отдават на „антиосмански национализъм” с „расистки характеристики”, и чрез своята „превъзходна образователна система (колко подмолно!) извличат несъразмерни ползи (спрямо какво несъразмерни?) от икономическия напредък през ХІХ в.”, което пък им създало „чувство за надмощие”, расистко при това.

 

3. Българите не съществуват.

 

Върховото историческо постижение на Джъстин Маккарти.

 

Няма българи. И не е имало. Има „османска нация”.

 

Защото в добродетелната империя поробените православни християни (вкл. българите) били „османски малцинствени групи”, „османско население”, част от „османските народи” и „османската нация”, дори – „граждани с османска националност”.

 

Ерго – Паисий, Левски, Ботев, Каравелов, Раковски, Бенковски, Захарий Стоянов, Иван Вазов; всички посечени, простреляни, обесени и поругани българи; всички българи от 1344 г. насам са едни чисти османлии. Както и ние, техните потомци. Е, не съвсем, не съвсем. Защото принадлежали към онази „класа от субекти, лишени от свойствената им лоялност” към империята – факт, който империята премала с присъщото й човеколюбие.

 

Така Маккарти зачерква българската нация. И разобличава нейното (нашето!) съществуване като тежък антагонизиращ националистически мит. Нас ни няма. Няма българи, няма българска история, няма Църква, Азбука и Държава.

 

Колкото до мюсюлманите (вкл. българите, изповядващи исляма), те се „различават само по своя език”. Първо – защото било невъзможно да се установи техния етнос, и още по-първо – защото те „всички са мюсюлмани”. А не турци, албанци, българи и прочее, както нагло твърдяли купищата „изписани безсмислици”. Тези безсмислени, неразбираеми и очевидно зловредни „нрави за идентификация” се оказали „вече неизкореними” и по-късно попречили на „реформаторите да създадат османска националност”.

 

До тези велики прозрения много деликатно, с крайчеца на своята академична мисъл, се докоснаха Брунбауер и Балева. И ръсеха многозначителни кавички, за да ни намекнат, колко нереално, имагинерно, фантасмагорично и мнимо е всичко: робството е „робство”,  освобождението – „освобождение”, въстанието – „въстание”, апостолите – „апостоли”, жертвите – „жертви”, главорезите – „главорези”, зверствата – „зверства”, клането – „клане”, турците – „турци”, българите-мохамедани – „българи”-мохамедани, а българите (вкупом) – „българи” и предимно „планински жители”.

 

4. Батак не съществува.

 

Баташкото клане не е мит. Мит е самият Батак. Няма го във времето и пространството. И не го е имало. А щом го няма Батак, значи го няма и Ахмед ага Барутанлията, и никакво Баташко клане не се е случвало, и следователно никакви 5 000 баташки новомъченици не съществуват, щото как да погубиш 5 000 човеци, дето ги няма. Ако пък Батак по някаква случайност съществува, то това е другото име на Бояджик. Ако пък по същата случайност съществува Барутанлията, то това ще да е другото име на ген. Шевкет паша.

 

Скандалната книга “Батак като място на паметта”

 

Брунбауер и Балева барем знаеха къде е Батак. Обаче Маккарти мисли инак: „Най-известният нанесен погром е този на Бояджик (Батак) от османския генерал Шевкет паша”.

 

Разстоянието между Батак и Бояджик е към 200 км. Съсипителят на Батак е Ахмед ага Барутанлията, съсипителят на Бояджик – ген. Шевкет паша. „Всичките българи, невинни или виновни, трябва да се изтребят”, казва Шевкет. И изтребва Бояджик. И двамата са възнаградени за своите чутовни подвизи – башибозука, тоз „обществен благодетел” (според Портата), е декориран с орден „Меджидие”; доблестният генерал е въздигнат до член на Военния съвет заради „личното му достойнство и отечестволюбие” (според Портата). Само дето Шевкет паша пропуснал да посече едно бебе – бащата на Джон Атанасов, бъдещия създател на компютъра.

 

„Смесването” на Бояджик и Батак не е историческо невежество, нито неволна географска грешка. А ловка деконструкция на два „мита” едновременно.

 

5. Няма Априлско въстание.

 

Има „начало на българските жестокости” и на „клането на български мюсюлмани”, което започнало от Панагюрище – там въстаниците изклали „около 1000 мюсюлмански селяни” и разрушили „3000 мюсюлмански къщи”.

 

Панагюрище е закрит за турците град, защото панагюрци охранявали средногорските проходи. Единствените мюсюлмани са десетина заптиета, обаче кръвожданите въстаници смогнали да изколят 1000 от тях и от общо 2000 къщи разрушили 3000, все мюсюлмански.

 

И още една незначителна подробност: Хафъз паша опожарява Панагюрище до основи и избива има-няма 700-800 българи, а според Юджийн Скайлер – 3000, заедно с придошлите от съседните села.

 

Ама това са измишльотините на митологичното българско съзнание. Те нямат никакво значение, след като Маккарти доказва високонаучно нашето несъществуване. И съвсем естествено нарича клането на 30 000 българи (само през Априлската епопея!) „клане”, ужасите – „ужаси”, жертвите – „жертви”, очевидците – „очевидци”, потисничеството – „потисничество”.

 

6. Злодеите не са мними, главорезите не са мит.

 

 

Българите са тези злодеи и главорези, тези престъпни типове. Защото „мнозина (т.е. не всички – б.а.) от башибозука, както и българскиТЕ въстаници (т.е. всички – б.а.), са хора, за които военното дело и битката се свеждат до плячкосване и обезчестяване на цивилното население”, до „нечувано насилие”, „зверства и жестокост”.

 

Българските въстаници извършвали реални зверства и жестокости, за да им бъде отвърнато с мними зверства и жестокости.

 

7. Ето защо.

 

Всичко това било част от коварен, антиимперски, антиосмански и антимюсюлмански план. Обаче Маккарти разконспирира този мащабен заговор и го разплита като терлик. И разкрива как „българските християни и башибозукът предприемат подобни актове  на насилие като желана предпоставка за война”. Ерго – българите (тез чисти османлии) и башибозукът, в злодейска хармония и координация, в съучастие с „опортюниста Гладстон и либералната английска преса” и под ръководството на Русия, страстно преследвали една обща цел –  Руско-турската освободителна война и разгром на Османската империя.

 

Срещу този заговор се възправила империята, мобилизирала низама (редовната армия), редифа (запасните) и башибозука (същия башибозук), и ги хвърлила срещу въстаналите българи. В същото време същата тази империя, пазела, охранявала и бдяла майчински над същите тези българи и даже ги въоръжавала, за да се отбраняват от самата нея.

 

Докато империята обгрижвала българите чрез опияняващо унищожение и с брутален ентусиазъм, „османското командване не било далеч от идеята да издава заповедите за разрушаване на български села и избиване на невинни хора, за да се даде урок на българите”.

 

Болнавата, митотворческа българска (пардон – османлийска) памет твърди и свидетелства, че тази високоблагородна, макар и далечна „идея” се оказала на един ятаган (или сатър) разстояние. В изпълнение на изричната заповед на Митхад паша: ,,Русия може да дойде да освободи българите, но дотогава няма да оставим нито един жив българин.” Прочее, Митхад е председател на комитета ,,сюлерге” (метла), основан за изтребване на християните.

 

8. Няма „турски зверства”.

 

 

Има „български зверства”. Няма разорение и осквернение на българската земя. Има справедливо възмездие за „българските престъпления”. Маккарти е вдъхновен. Защото добротворната империя дала заслужен урок на „българските грабители и убийци на мюсюлмани”. Защото българите, тези „расисти”, тези „истински зверове”, „изнасилват, грабят и убиват”. Защото „архивите говорят само за българите като потисници на турците” и за „българските злодеяния – масови кланета, отвличания, насилия и  грабежи”. Защото „в повечето случаи българите са извършители, а не жертви на злодеяния”. Защото „малобройни са свидетелствата за мюсюлманско безчинство; за българско – има хиляди”.

 

И кои са тези български зверове, тези български чудовища, тези варвари и главорези? Ботев? Каблешков? Волов? Трендафил Керелов, кметът на Батак, нанизан на копие и опечен жив? Монахините от новоселския манастир „Св. Троица”, поругани и посечени? Погубените старозагорци, на брой 14 000?

 

Всичките 210 000 българи, избити от април 1876 до март 1878?

 

Те ще да са изклали невинните, мирни и беззащитни турски орди в Батак, Бояджик, Батошево, Кръвеник, Ново село, Панагюрище, Копривщица, Перущица, Брацигово, Клисура, Любенова махала, Стара и Нова Загора…

 

9. Няма Освобождение на България.

 

Има грозен грабеж. Маккарти е  покрусен. И определя Освобождението с три фрази: българите „се настаняват върху мюсюлмански земи”, „жънат плодовете на мюсюлманския труд” и „всичко турско става българско”. Това е то, възкресението на българската държава и държавност подир 500 години. Грабеж.

 

И отново се сещам за Брунбауер. И той разобличи един перфиден български план. Българската държава зорко охранявала „митовете” за „въстанието”, „робството” и „освобождението”, с цел:

 

- Да монополизира и национализира историята на Родопите;

- Да легитимира една „спорна териториална претенция”, тъй като българските „исторически и етнографски претенции към Родопите са неубедителни”;

- Да узакони едно брутално завладяване и присвояване на Родопите, които са някаква чужда, а не българска земя.

Деконструкторът Брунбауер зачерква „само” Родопите. „Скромно”.

Коректорът Маккарти зачерква цяла България. Радикално.

 

 

По Аргументи Бг  -  С. М.