Братя художници спасяват изчезващи породи животни

Автор: Иван Бакалов


Братя художници спасяват изчезващи породи животни Сидер Седефчев

Сидер Седефчев и неговият брат Атила едновременно в ролята на Ной през XXI век...


Казва се Сидер Седефчев и е художник. Живее в пиринското село Влахи, като отшелник, със стада от изчезващи породи овце, кучета, кози, коне, които сам е развъдил. Впрочем, не сам. Има обща мисия със своя брат Атила, който седи повече в София и се занимава с административната част от бизнеса.

И двамата са дипломирани художници, завършили Художествената академия. В началото на 90-те решават да издирят истински каракачански кучета. И покрай кучетата съживяват цяло изгубено животинско царство.

Днес Сидер живее в пиринското село, гледа стадо от 500 чистокръвни каракачански овце, 50 каракачански кучета, 230 калоферски кози – също древна порода, аналог на каракачанската овца. И 20 каракачански коня, които пасат високо в планината като свободно стадо. 

„Омир е писал, че

при траките се раждат черни агнета”,

казва Сидер и се опитва да обясни що е то каракачанска овца и откъде идва.

То се вижда и с просто око, че не е овца като другите. Ражда се черно агне и до първата година остава черно към тъмнокафяво на цвят. После започва да изсветлява към тъмносивокафяво, тъмносиво, сиво. Някои остават кафеникави, други съвсем сиви.

Като се подреди стадото, се виждат едни пастелни тонове, преливащи през тези няколко цвята, все едно ги е рисувал художник. Само лицата им остават черни. Смешно е да се говори за лице на овца, но тези са някак одухотворени.

И с една характерна вълна, която не е като на другите овце. Прилича на украса на кукерска маска. По твърда, космите се оформят като фитили на два слоя, така че като вали дъжд, той се стича по горния слой, а отдолу овцата остава суха. Връхна дреха от такава вълна също може да опази човек сух, не подгизва. Чорапи от такава вълна нямат скъсване.

Но засега няма интерес към вълната от тези овце и Сидер трупа купчини от нея все още без приложение.

В една кошара Сидер е отбил около 30 коча с едри навити рога. Иначе те са по-дребни от кочовете на други породи. Но са по-жилави, по-издържливи и …по-потентни. Обяснява, че ги отбива от овцете, за да не раждат те непрекъснато, трябва да има някаква сезонност през годината.

Кочовете са още по-живописни от овцете и гледат като хора. Чак започваш да се притесняваш, все едно те наблюдава нещо от отвъдното, от някакъв стар свят, който вече не съществува.

Породата се е запазила високо в планините

Каракачаните са наследили тези овце от древни времена. Овчарите на древността са ги гледали направо под открито небе по планините, където има много паша и е безопасно – войските и войните минават долу през градовете, низините и проходите.

Каракачанските овце раждат на високото по поляните, а зимно време – направо върху снега. Малките агънца веднага след раждане стават и тръгват. По-издръжливи на студ, на сурови планински условия. Такава овца дава по-малко мляко и месо, но с по-различен вкус и качество. Във фермата на Сидер правят сирене от тяхното мляко, което е по-гъсто и по-маслено.

За сиренето се използват само естествени продукти, по стара технология – морска сол и сирище вместо мая. Нищо купешко или масово използвани изкуствени съставки. Сидер прави т. нар. сирище, като взима за подкваса от стомах на агнета.

Продукцията му се появява на изложения на международната организация „Слоу фууд”. Там много ценят двамата братя, като един от редките примери в България за хора, които имат ясни идеи с какво са се захванали и са го приели като смисъл на живота си.

В последните десетилетия в някои животновъдни бази в България към земеделски институти са поддържани групи от по няколко каракачански овце, колкото да се поддържа породата. Отначало в Тутракан, Шуменско, Костинброд, Троян, но накрая останали отделни бройки тук-там.

Сидер отбелязва, че каракачанската порода в тия животновъдни бази се е изродила, овцете там са с обичайната вълна и физиономии като на масовите породи овце. Брат му Атила казва, че е достатъчно да се качиш в музея на животновъдството в София, където има препарирани още преди десетилетия каракачански овце, за да видиш, че те са различни от всичко друго тук и там из България.

Точно това са спасили той и брат му. Тяхното стадо изглежда като онези образци в музея и отговаря на историческите описания и стари фотографии. И сега животновъди идват при Сидер да си вземат чиста порода за развъждане. 
 

Сидер разказва, че с брат му Атила винаги са имали интерес към животните. И двамата им дядовци са били овчари. Баща им е бил художник, който от малки ги заразил с преклонение към природата и животинския свят.

В породата по правило се появява и по някоя овца с бял цвят, но вълната и формата на главата, тялото, е като на другите.

От 500 овце 20 са бели 

По тях овчарите се ориентират дали някоя група от стадото не липсва.

Поколение след поколение породата все повече се връща към корените си. За това причината е и в подхода на Сидер и брат му. Тяхната идея е овцете, козите, конете да се гледат високо в планината. Така някогашният ген се развива в подходяща среда и се изявяват най-добрите качества – издръжливост, качество на месото и млякото. 

Лятно време стадото на Сидер и Атила се качва за около 3 месеца високо в Пирин, над 2000 метра надморско равнище. Денем пъпли по баирите нагоре и пасе дори на самия хребет на Пирин, на 2700 метра височина, недалеч от връх Вихрен.

Това е най-високопланинското стадо в страната.

Двамата братя

започнали да издирват каракачански кучета

през 1990 г. Почти 10 години обиколки високо в планините, в обезлюдяващи села, тук и там останало по някое куче.

Но стопаните не продават кучетата си. Сидер си спомня, че на няколко пъти прекарал общо повече от 6 седмици в едно родопско село, за да чифтоса доведена от него каракачанка с един типичен чист мъжкар, чийто стопанин си го гледал вкъщи, с овцете. И каракачанецът бди за овцете денем и нощем, ляга да спи през деня, каракачанката го ухажва, а той уморен я пъди. Докато накрая все пак дали поколение.

И така години наред, тук и там, главно из Родопите, успели да завъдят поколения каракачански кучета, второ, трето, пето… И накрая

регистрирали породата 

в Земеделското министерство, по всички правила и закони. 
 

„Каракачанското куче е дисциплинирано, достатъчно едро, силно, мъдро, спокойно, без нервност; саможиво и самоинициативно”; изрежда Сидер. Изключително привързано към стадото. Кучето може да лежи 2 часа, после изведнъж да стане звяр и после пак да стане спокойно; пести си енергията; не лае без причина.

Не е за вярване, но кучетата почти не ядат месо. Цяла седмица може да изкара с една паница качамак на ден – царевично брашно, разбъркано с гореща вода. Така са ги хранели в миналото, икономично. 

Кучета, развъдени от Сидер и Атила, са купувани или подарявани в САЩ. Вече в няколко щата има каракачански кучета, главно със стада. Там избухнал интерес към породата. При Атила, който се занимава с документацията, идват възторжени писма от Америка. Никога не са виждали толкова интелигентно куче, никога не са имали толкова работни кучета. Описват конкретни случаи, как куче носи изгубено от стадото новородено агне, как куче спасило от пожар стопаните на къщата и др.

В селото официално има само двама жители,

които са на преклонна възраст, а целогодишно живеят общо трима, освен Сидер.

Има няколко къщи, поддържани като вили от хора от градовете, които се мяркат тук през лятото. Сидер оживил селото. Наел трима работници от околността. При него тук идват да помагат майка му, вуйчо му, брат му. Жена му и двете му деца са в София, но пристигат всеки почивен ден.

Сега има едно стадо от овце, едно от кози, за които е построил различни кошари, с малка мандра за производство на сирене към тях. И няколко къщи. Долният етаж на една от тях е пригоден за кучкарник. 
 

Козите са нещо подобно на каракачанската овца. Породата се казва

калоферска коза, също изчезващ вид, 

с който двамата братя се захванали, след като видели от него отделни екземпляри в зоологическа градина в Германия, представени като българска виторога планинска порода. Образци от него взели германски специалисти още преди войната.

Последно Сидер и брат му се захващат и с каракачанския кон.

Намерили екземпляри от дивопасящи коне високо по ливадите край Белмекен и язовир Батак. Те са поддържани преди години от местни селяни, но вече са изчезнали, селата са обезлюдени. Сега двамата братя имат стадо от 20-ина коне, които са пуснати по същия начин да пасат свободно и да живеят на открито високо в Пирин.

Жената на Сидер е биолог, с нейна помощ в селото направили образователен център за животни, през лятото идват училищни групи. Сидер гледа и два вълка и две мечки в нещо като зоопарк.

Селото Влахи е родното място на Яне Сандански 

Ако не се е появил тук по случайност Сидер с животните си, селото е щяло да запустее до няколко години.

По„Биограф” със съкращения, заглавието е на "Българи"

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече