Битката за Леваневски

Автор: Валентин Караманчев (2 коментара)


Битката за Леваневски Давид Овадия - партизанин и завеждащ секция "Белетристика" на издателство "Народна младеж"

Историята на Запрян Фазлов – Леваневски възроди редица неприязни и скандали в бившите партизански редове, сектанщината бе вече изкосила своите жертви и сред тях, тогава Давид Овадия реши да надигне глас...

През 2013 г. се появи книгата „Сестри Палавееви в бурята на историята“, шумно лансирана като първия партизански роман след падането на комунизма. Автор е един от успешните писатели на прехода Алек Попов. Неговата „Мисия Лондон“ бе приета радушно от читателите. Добра съдба имат и останалите му белетристични книги. Те му откриха скоростна писта по литературната магистрала и бързо признание чак до член-кореспондент на Българската академия на науките - чест, за която чакаха много дълго време Антон Дончев, Николай Хайтов, Валери Петров, Ефрем Каранфилов и други. 

Не съм проследил критическите отзиви за „Сестри Палавееви“. Засега все още само се натрапва „рекламната промоция“ по сергии и книжарници: „Първи партизански...“. Чувствам се предизвикан да разкажа

за последния партизански роман

от „времето на комунизма“, за драматичната съдба на този ръкопис и за мъжеството и стоицизма на автора му - несправедливо забравения Давид Овадия. Неговият „Дед, или разгромът“ беше и първият партизански роман, появил се в разгула на свободията, когато развенчаните класово-партийни и цензурни стандарти изчезнаха от книжовния мир като обезценени пари, а сергиите бяха залети от порнография, мистика, Хитлеровата „Моята борба“ и какъв ли не друг боклук още.

Анатемосаната творба на Давид Овадия излезе с подписа на редактора Минко Бенчев под егидата на издателство „Български писател“ в тираж 7500 екземпляра; разграбен бе мълниеносно. Библейският герой Давид победил великана Голиат от племето на филистимяните. 

Древната легенда има нашенски аналог от 80-те години на двадесети век. Съвременният Давид е Давид Овадия. (1923, Кърджали - 1995, София), предалечен потомък на някогашния свой съплеменник. А срещу него -

не един Голиат, а легион великани

от племе, което се среща из всички географски ширини... Днешните читатели не помнят името на този писател. Още като ученик станал партизанин за кратко в Стрямската чета на легендарния Леваневски, а след това - в Средногорския отряд. След Девети септември веднага заминава като кореспондент на фронта. След победата е журналист в пловдивския вестник и от там заминава за София и постъпва в издателство „Народна младеж“. Настанява се бюро срещу бюро с друг политзатворник и партизанин Добри Жотев (поет и писател, 1921-1997 - б.р.).

Те двамата в тази стая изкараха до пенсия. Единият, Давид, мълчалив, та ням, другият - бъбривец без изчерпване. Първата поетична книга на Давид беше „Партизански дневник“. През 1965 г. издаде мемоарите си „Август - август“, книга, претърпяла още три издания. Няма други партизански мемоари преиздавани. Със следващата си книга - „Леваневски“, Давид стана широко известен. Тя, по днешните определения, беше 

първият бестселър за съпротивата

На нея Давид посвети седем години от живота си, от които повечето - за да отстоява съдбата на творбата си, но най-вече в неудържими усилия за реабилитацията на своя герой. Темата не му дава мира три десетилетия от деня, когато за първи път се срещат двамата в ръжевоконарските гори. И младият партизанин попада под обаянието на легендарния си командир, покорен от неговата смелост, воля и хладнокръвие.

А след победата е потресен от неговата трагична участ. Леваневски е обвинен в измяна на идеала си, разжалван, нарочен за разбойник. Разследван е в София и е разстрелян без съд и присъда и без могила в Софийските гробища. Давид научава от един от екзекуторите последните думи на Леваневски: „Един ден партията ще съжалява за това…“ А името му потъва в забравата. 

След всичко това Давид тръгва по следите на мълвата и клеветите и не се спира пред никого. Започва своето писателско разследване, което се увенчава във високохудожествената, документална до болка биография. Срещу него са мнозина от пловдивските партизани. Срещу него са мемоарите на ген. Чакъров и на влиятелния в тези среди Коста Ламбрев. Срещу него е пловдивският окръжен комитет на партията.

Срещу него е витиеватото измъкване на ръководството на българските писатели, нежелаещо да се застъпи за една писателска творба. Давид не капитулира, натяга своята прашка срещу „великаните“. Той изпраща ръкописа си на Стоян Караджов, председателя на Централната контролно-ревизионна комисия на партията (ЦКРК), по-могъща от съд и без касационна инстанция над себе си. Караджов разговаря с Давид Овадия и създава комисия за разследване на случая в състав: Тоне Переновски, ген. Славчо Радомирски и Борис Милев-Огин. Сред тримата най-активен и опитен и най-съпричастен към защитата на Давид е Борис Милев. Борис Милев е човек с разностранни интереси. Бил е селски учител в Пиринския край, виден партиен работник, режисьор, главен редактор на РЛФ („Работнически литературен фронт“), а след войната - известно време и на в. „Труд“.

А като емигрант във Франция през войната е издигнат за командир на интернационална бойна група в Париж. Бил е във връзка лично с полковник Рол Танги - освободител на Париж през август 1944 г., и с други водачи на Съпротивата и френската компартия. 

Тази комисия дълго време проучва историята на Леваневски. Разпитва всички останали живи. Всички, които са писали по случая. Всички, които са участвали в трагичната развръзка. Проучва факт по факт, слух по слух, доказаното и недоказаното и излиза с единно заключение, на основата на което бюрото на ЦКРК на 21 март 1977 г. решава: Бившият партизански командир Запрян Фазлов (Леваневски) се реабилитира. Цялото решение гласи:

1. Отменя решение № 217 от 18. V. 1964 г. на Контролната комисия при ЦК на БКП за нереабилитирането на Запрян Георгиев Фазлов (Леваневски) като неоснователно и едностранчиво.

2. Централният комитет на БПФК (борци против фашизма и капитализма - б.р.) да признае посмъртно за активен борец Запрян Георгиев Фазлов (Леваневски) - член на БКП до смъртта си и бивш командир на отряд при бригада „Христо Ботев“. Решението да бъде съобщено на партийно събрание в село Стряма, Пловдивски окръг.

3. Централният комитет на БПФК да разгледа молбите на близките на Запрян Г. Фазлов (Леваневски) за признаването им за активни борци против фашизма и капитализма.

4. При ново издаване на книгите „В огъня“ и „Средногорски партизани“ пасажите за Леваневски да бъдат коригирани с оглед на реабилитацията му.

5. За взетите от ЦК на БПФК решения др. Димо Дичев да информира ЦКРК на БКП.

Това беше първият писателски подвиг на Давид Овадия. Ръкописът ускорено беше издаден от „Партиздат“. На следващата година - преиздаден. Книгата се търсеше и четеше от хиляди хора. Доживя до тази справедливост и

80-годишната майка на Запрян Фазлов

баба Стойна. Тя беше заръчала Давид да я посети, за да му благодари и да го помоли - напусне ли тоя свят, да дойде той да й затвори очите. Но много скоро си отиде и Давид не успя да изпълни молбата й. Из пловдивските села хората чакаха Давид Овадия, посрещаха го, както посрещаха Николай Хайтов в цялата страна след прожекциите на „Капитан Петко войвода“. С хляб и сол и със свалени шапки. ...

След седемгодишната сага по написването и издаването на „Леваневски“ Давид споделя с колегите си, че ще си даде почивка и ще се върне към стиховете. Но при него отива антонивановецът, по онова време вече посланик на България във Франция Георги Йовков, и му заявява в упор: „Ти вече не можеш да пишеш каквото и да е… Твой дълг е да се заемеш с книга за отряда „Антон Иванов“. И без да отлагаш, защото от оцелелите след разгрома трима вече си отидоха. Ако чакаш още година-две, книгата за отряд „Антон Иванов“ никога няма да се напише, както само ти можеш.“

И Давид тръгва към следващия свой връх, въоръжен с касетофон и бележник, без да си дава сметка какви нови изпитания го чакат. Още в началото е решил да приложи диалогичната форма. Той споделя с писателя Благой Димитров, негов, може би най-близък другар и постоянен спътник в походите им по всички наши планини: „Дълбоко съм убеден, че диалогичната форма единствено подхожда за такава сложна тема. Всеки преразказ и коментар би намалил силата на художественото въздействие. Нека говорят живите герои! Аз насочвам разговора чрез въпроси, привличам тяхното внимание към най-важните моменти, искам да споделят мнението по остри и парливи проблеми. Отстранявам неизбежния баласт, ненужните подробности, сглобявам споделеното - не е лека „техниката“ на художествената документалистика.“

Давид отива в Пловдив. Среща се с двама-трима от антонивановците. Те са недоверчиви, не се отпускат. Помнят разправиите около Леваневски. Връща се в София. Отива при Илия Кръстев (Дойчин), един от видните антонивановци, вече генерал. Той го приема сърдечно, защото е бил ремсов отговорник на Давид от ученическите му години. Генералът вече е чул за намеренията на писателя.

Подочул е и за опасенията на някои от партизаните. Давид му заявил, че иска да напише сурова, правдива, достойна за отряда книга. Илия Кръстев му оказва пълно съдействие и подкрепа. Устройва среща на автора с някои от живите антонивановци. Давид тръгва от човек на човек, на четири очи. Скоро се натрупват стотина магнетофонни касети. И започва трудната работа по написването на „Дед, или разгромът“

Бумът на партизанска книжнина роди и скандали

Книгата за Леваневски се беше появила във време, в което партизанските мемоари бяха наводнили книжния пазар. Появиха се много спомени, дори някои графомански, а други преливащи от приповдигнатост и измишльотини, които отблъскваха читателите и разочароваха съратниците на авторите. Даже предизвикваха кавги и разправии.

Особено се престара с такава продукция младежкото издателство по времето на напористия му директор - поета Марко Недялков Той издири нашумели партизански имена, сдружи се с тях, а и те го обгрижиха с внимание и със съвместни обиколки в местата на техните подвизи. Така се появиха мемоарите на генерал Гено Генов, началник на Военната академия, и на злополучния генерал Анев, който не можа да се израдва като хората на разграбените от читателите негови мемоари, защото беше изобличен като ръководител на заговор срещу Тодор Живков и опандизен.

Заслуга на Марко Недялков беше, че свърза редица бивши борци с млади писатели, за да им помогнат в това, за което те самите нямаха увереност, че могат да свършат тази работа без съавторство на опитни писатели. Така талантливият поет Михаил Берберов беше прикрепен към полковник Митев, смел терорист и партизанин, ликвидирал окървавен царски генерал пред квартирата му. 

Михаил Берберов композира спомените като „Четиринайсет неизпратени писма“ до любимата съученичка на автора; така те го скараха на зрели години с докачената му съпруга, също партизанка. 

Друг свой приятел Марко придаде към легендарния Чочоолу (ген. Стою Неделчев, 1908-1987, много популярен в Старозагорско партизански командир - б.р.). Но това издание се проточи, защото, водени от Чочоолу, съавторът и директорът пътуваха многократно из местата на неговите легендарни подвизи, посрещани с богати софри. И не оставаше време за съавторството. Така или иначе инициативата на Марко Недялков пусна на пазара редица търсени четива за разлика от други насилени и скучни мемоари.

Бумът на партизанска книжнина имаше и други последствия. След много от тези издания на местна почва избухваха разправии с партийните комитети. Не бяха една и две. За да предотврати тази практика, Централният комитет задължи издателствата, след като подготвят ръкописите за печат, да ги изпращат за „виза“ от съответните местни партийни комитети и от Института по история на партията. Без тяхното мнение ръкописи не се пускаха.

По в-к Преса



Коментари
2014-05-18 12:22:31 От: Мъркан

Кой го интересува сега тези престояли истории... Никой.Точно такъв като мен дето съм от 25 години в Канада, никога няма да ги чета.

2014-05-18 12:24:47 От: Мъркан

Комуняжчетата отново се надигат това е това припомняне докато не измрат

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот