„На бял кон с червено седло язди великият господар Крум”

Автор: Иван Петрински (2 коментара)


„На бял кон с червено седло язди великият господар Крум”

Бялата хоругва на владетеля, зелените стръкове на пехотата и алестите конски опашки на конницата дават началото на българския трицвет

 

Сякаш изворите нарочно кръжат около толкова важния за нас въпрос за българските знамена. Средновековните летописци сътворяват някое интригуващо начало по темата и тъкмо да направят описание на българските стягове и хоругви, перото им се зарее в съвсем друга посока.

 

Кръстоносецът летописец Жофроа дьо Вилардуен се е сетил, че ще ни е любопитно да ни осведоми, че "върху стените и кулите [на Одрин] се виждаха бойните знамена на Йоанис [цар Иваница Асен (1197-1207)]" . . . и толкова. Или кръстоносецът не е искал да ни занимава с до болка познати неща като подробностите за изгледа на българските бойни знамена по това време, или е сметнал тези подробности за маловажни, поради което никак не е продължил с описанията, които днес биха били безценни за нас.

 

По-скоро ще трябва да приемем, че Дьо Вилардуен приема читателите си за добре осведомени, не ще да е сметнал точното описание за маловажно, та нали от изгледа на българските знамена кръстоносците научават кой владее крепостта.

 

И не само с българските или някакви други "вражи" знамена византийските летописци се отнасят така лекомислено, ами и с техните собствени. По присъщия му увъртян начин летописецът Никита Хониат (1155-1215/1216) съвсем художествено ни е подсказал само за изображенията върху византийските бойни знамена в една от първите битки между император Исак II Ангел и българските отряди, начело с братята Асен и Петър. "Образи на дракони, които се вееха по посока на вятъра върху дървените копия" е целият Хониатов израз, но добре, че сме досетливи, та веднага заподозряхме описание на знаме.

 

Добре е също, че знаем от други източници - тия знамена, както и знамената в цяла средновековна Европа са червени. Уж еднакви, но произходът на това червено е твърде различен във всеки отделен случай.

 

Дори доскоро и дори в строго научната книжнина битуваше уверено мнението, че прабългарите яздят коне, а славяните образуват пехотата, така както ни е съобщил своята истина Прокопий Кесарийски (ок. 500-след 565) в "История на войните" - "когато влизат в сражение, повечето от тях [славяните] тръгват срещу неприятеля пешком...".

 

Ще трябва вече да се разделим с тази толкова удобна теза не само защото изглежда невъзможно извършването на славянските нападения всяка година само пешком, при което се изминават огромни разстояния, но и защото, макар и малко по-късни, разполагаме с точни сведения, че заедно със стиската зелена трева конската опашка също е бойно знаме у всички славяни.

 

Вероятно първоначално опашките заменяли обичайния стяг тогава, когато нямало трева наоколо - при военни походи в прекалено ранна пролет или в разгара на лятото, когато всичко е изгоряло от слънцето.

 

Ще трябва по-смело да предположим сега, че точно при липса на трева в зелено са оцветявани конски опашки, използвани от славяните като боен стяг. Такова оцветяване никак не е рядкост. През 1566 г. тиролският херцог Фердинанд II пленил две турски знамена от типа "бунчук", т. е. с конска опашка. И двете били красиво оцветени, а едното - с позлатена дръжка. Оцветяването на конските опашки, ползвани като военни знамена, в средата на XVI в. е явен анахронизъм, но самата технология очевидно е твърде стара.

 

Платнените знамена в българската войска се ползват най-рано при кханасюбиги Крум, може би тогава българската пехота ще да е сменила тревата и оцветените конски опашки в част от стяговете със зелени платнища. Или както в руските бойни знамена при Петър Велики, тревата е рисувана върху платнените знамена.

 

Впрочем преходът към платнени знамена, както стана ясно май, е твърде дълъг и далеч не лек. При похода на новгород-северския княз Игор Святославович (1151-1202) описаните знамена са и платнени, и по-консервативни - тъмночервен стяг, бяла хоругва, тъмночервен бунчук ("Слово о полку Игореве", 1185).

 

През XIV в. видовете знамена във византийската войска са само два. Фламулите са червени, както е видно от името им, знамена с разни изображения по тях - дракони, светци, разни символи като огнива и пр., те съпровождат бойните съединения и са многобройни.

 

"Пред фламулите върви скутарият [щитоносец оръженосец, който носи императорския щит], който носи дивелиона, който е само един, както и императорския щит . . . Независимо дали императорът се намира заедно с войската в поход или някъде другаде, дивелионът винаги се носи пред него" (Псевдо-Кодин, "За длъжностите и за церемониите").

 

Не знаем какъв цвят е дивелиона, но в българската средновековна войска очевидно е бил бял, както и конят на владетеля - "Начело на победителите [българите], на бял кон с червено седло и червени поводи, язди . . . Крум" (Б. Филов, 1927). За славянските бойци в старобългарската войска такъв изглед на владетеля е също напълно приемлив - бог Святовит има за символ точно белия кон.

 

В западната "История на кръстоносците" ще намерим и едно друго важно сведение, на което не се е обръщало внимание, кой знае защо. При преминаването на Третия кръстоносен поход през българските земи близо до днешния Пловдив отрядът на швабския херцог нападнал наемници на служба при византийците и избил 50 от тях, заедно със знаменосеца им. Ако в края на XII в. разполагаме с нарочно сведение за такава военна длъжност, то следва да очакваме, че знаменосците във византийската войска, а очевидно и в старобългарската са нарочни люде, заети само с издигането и опазването на знамето.

 

Нека сега ни бъде позволено да предположим, тая военна длъжност е толкова специализирана, че ако в боя загине знаменосецът, знамето може да се поеме само от друг знаменосец, например от съседен отряд.

 

Бойният строй на старобългарската войска при повечето битки трябва да е бил близък до смятания днес за идеален - конница, а между тях пехота, при това повторен двукратно за устойчивост, като понякога владетелската дружина е на единия от двата фланга (Д. Ангелов, Ст. Кашев, Б. Чолпанов, 1983. Както вече уточнихме май, дори и при първите съвместни славяно-прабългарски военни походи, много преди създаването на българската държава, бойният строй е общ, но при запазване етническата самостоятелност на бойните съединения. Особено след началото на IX в. старобългарската войска се е подреждала най-често в този боен ред, но с все по-малко съобразяване с етническия състав на отрядите.

 

Отвисоко многобройните бойни знамена са се виждали добре - бяла конска опашки за дружината на владетеля, зелени стръкове трева или оцветени в зелено конски опашки за пехотата в средата и алести (тъмночервени до кафяви) конски опашки за конницата на другия фланг.

 

Вярно, не разполагаме с всички необходими ни данни за тази възстановка на събитията, но повечето са налице и само с един-два логически прехода можем да завършим този разказ. Във всеки случай, ще напомним пак за онези два бончука, пленени от тиролския херцог Фердинанд II през 1566 г. По това време количеството конски опашки на един бунчук е йерархичен знак, повече конски опашки - по-висок ранг за предводителя, като едновременно се използват и платнени знамена, все пак става дума за средата на XVI в.

 

Можем да се върнем още по-назад във времето, в края на XII в., когато Никита Хониат още веднъж се изказва крайно витиевато за още едно бойно знаме, българското. Разказът този път той води от името на българския цар Иван Асен Стари (1186-1195/1196), който при похода си към Сяр уж казва: "Погледнете тъканите, които висят и се веят на моето копие, по цвят те са различни, макар по тъкан да са еднакви." Това сведение, както може да се очаква при тоя автор, е малко неясно.

 

Няма как да сме твърдо уверени тоя път, че става дума за бойно знаме, използваната старогръцка дума е твърде художествена, но да предположим тук знаме, при това владетелски стяг (дивелион, според Псевдо-Кодин) май ще е напълно възможно. И пак мислите Хониатови са го отвели другаде, та не е съобщил какви са цветовете на "нишките", които се веят на копието на Иван Асен Стари.

 

Ще възникне със сигурност един важен въпрос. Как така няма никакви данни за трицветно българско знаме при толкова рисунки в ръкописните сборници на Второто българско царство? В този случай ще припомним руските бойни знамена при цар Петър Велики - там тревата е само нарисувана. При размерите на рисунките в българските средновековни ръкописи няма да можем да очакваме каквито и да било подробности по червените бойни знамена, но те със сигурност са пазили следите от по-раншното си развитие.

 

Всички възможни усилия при изучаване на ранната история на днешното българското национално знаме не могат да ни отведат отвъд първата четвърт на XV в., пряка приемственост в българската държавност може да се изведе най-късно до 1422 г. Как тогава достига до XIX в. - до Г. Ст. Раковски и до Стиляна Параскевова, идеята за бяло-зелено-червеното ни днешно знаме.

 

Ще уточним, не като държавно знаме, в Средновековието не съществува такова понятие, а само като бойно. След щателен отбор ще стигнем до единствения възможен извод - само българската мартеница може да е пренесла българските бойни цветове през празнината на робството.

 

От в. "Сега"

 

 

 

Коментари
2012-05-12 17:44:17 От: venstar

Червеното е владетелски цвят и във Византия. Така че не бих се изненадал да е имало императори в червена премяна на бял кон с червено седло. Бих искал да прочета описания на византийските знамена (които са били по-познати на летописците).
Дори да намерим трите цвята във войсковите формирования, дори и да допуснем, че са били на едно копие по времето на Крум, то нямаме никаква информация за тази комбинация в следващите векове. За Калояновото знаме се казва, че е червено, но ми липсват белия и зелен цвят.
Замесването на мартеницата с трикольора трябва да стане след засвидетелстване на традиция с трети, зелен, пискюл и обяснение за отпадането му.

2012-05-12 17:46:32 От: бонго-бонго

Дори да приемем, че Никита Хониат не е приписал въпросното дълго (около 1 страница) слово на Асен, трябва да добавим:
"Погледнете тъканите, които висят и се веят на моето копие. По цвят те са различни, макар по тъкан да са еднакви. Те са от една и съща материя и един е техният тъкач. Различавайки се по цвят, обаче те изглеждат , че са различни по материя". Алегорията с тъканите и цветовете касае двамата братя - Исак и Алексий Ангел. Асен продължава: "По същият начин Исак и Алексий са братя. Първият от тях е лишен от вече от императорската корона, а другият и сега носи порфира и се украсява с владетелската корона. " Та ако, думите наистина са на Асен и сравнението е било пълно, тъканите трябва да са били две: едната от тях трябва да е била червеникава,...прочети целия

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот