„Българите ще се въздигнат”

Автор: Иван Петрински (2 коментара)

Кога, ако не днес, поне докато по обяд сирените вият тревожно и тържествено, можем да си спомним за падналите за България, за свободата на народа ни и на българската земя. Докато стоим за малко в безмълвие, да се върнем в мислите си към често безименния подвиг на хилядите герои.

Има разни видове саможертва. Доскоро на почит бе духовната саможертва, всекидневното упорство до самоотричане в името на духовното израстване на народа ни, будителството, иначе казано. Днес се цени невежеството.

Казват, че всекидневната трудова саможертва е най-тежка - ден след ден, месец след месец, година след година, чак до края си да създаваш блага. Няма съмнение, поколения българи са дарили на земята ни точно такава саможертва. Днес се цени еднократният "удар", колкото по-незаконен, толкоз е по-възхитителен.

На днешния ден, деня на героичната Ботева смърт, си спомняме задължително за саможертвата на бойното поле в името на отечеството. Май само тя остана незасегната и недостижима в хорските очи.

Сякаш вече е станало обичайно да знаем само за героите от близките до нас две столетия, най-много и някой хайдушки войвода да почетем. Несправедливо е, че за саможертвата на падналите за отечеството през предходните 11 века даже и дума не става.

* * *

Не може да има и капка съмнение, че способността за безусловна саможертва за родината е най-величавата черта на българския национален характер. И това далеч не се отнася само до героите от националноосвободителните ни борби или за борците за свободата на България през първата половина на ХХ в., които най-често можем да посочим поименно. Точно на масовата, най-често безименна саможертва дължим могъществото на България през първите 7 столетия от нейното съществуване. Някъде в самия край на ХIV в. без капка самосъжаление севастът Огнян, "кефалия при цар [Иван] Шишман [1371-1395]", е поръчал да изсекат един надпис в крепостта Боженишки Урвич (Ботевградско) не за да се оплаква, а само за "да се знае". "И много зло патих. В това време турците воюваха. Аз държах за вярата на цар Шишман", е поръчал севастът да изсекат върху скала, за да ни напомня, че истинската саможертва изконно отрича шумния пиар.

В основата на масовата безименна саможертва, която всъщност прави средновековна България мощна световна сила в част от времето на своето съществуване, винаги ще трябва да търсим любовта към родната земя. На него, на патриотизма на средновековния българин, дължим всичко, създадено от VII до ХV в. (http://www2.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7681§ionid=5&id=0001301).

Някъде в IХ в. навярно представата за отечество, за българска земя, за род придобива постепенно днешните си значения (Д. Ангелов, 1977 и 1987). Понеже иде реч именно за саможертва в името на България, то изглежда, че точно оттогава ще трябва да започва разглеждането на явлението, в края на федеративния период от ранната ни история.

На два пъти, през втората половина на Х - началото на ХI в. и през втората половина на ХIV - началото на ХV в., сме принудени да установим в изворите мощен изблик на масова саможертва. Разбира се, това трябваше да се очаква.

В тия два страшни за българската независимост времеви отрязъка рискът българите да загубят свободата си е най-голям, най-голяма е и нуждата да се отблъсне външният враг. Отчаян и страховит е според летописеца Йоан Скилица ожесточеният отпор, който дават на войските на император Василий II и Видин, и Воден, и Сервия, и Перник особено, Бояна, Кастория, Лонгон, Мория, Мъглен и десетки още градове и крепости, както и хилядите им защитници - войводите Кракра, Драгшан, Николица, Ивац

 И как иначе, в "Стратегикона" си още Псевдомаврикий във втората половина на VI в. ще напише "Славините и антите. . . са свободолюбиви и по никакъв начин не се оставят да бъдат поробени или управлявани особено в собствената им страна".

За възстановяване на независимата си държава след 1018 г. българите вдигат поредица от малки и големи въстания - на Петър Делян (1040-1041 г.), на Георги Войтех (1072 г.), на Нестор (1074 г.), на Лека в София и на Добромир в Несебър (1079 г.).

Съпротивата срещу османското нашествие не е по-малко изпълнена със саможертва, но някак е по-примирена. България във втората половина на ХIV в. е сякаш вече твърде уморена, "хваната" е в преход.

Дори така да е, саможертвата на Семир, Йончо, Добромир, Иваншо, на Арцо, Трошан, Ратен и брат му Карач, на Потръц, Ханко, Стан, Михаил, Богдан, на Шишман, Ботул, Радослав, Воисил, Константин, Годеслав и Чръноглав със сигурност не е била напразна. Няма напразна саможертва, тя винаги пребъдва.

Въпреки всичко, възторгнат от могъществото на България в средата на ХIII в., могъщество, добито чрез безмерна и масова саможертва, в чиято основа през цялото Средновековие стои любовта към българската земя, писателят Пандех ясно ще провиди в оригиналното си произведение "Пророческо сказание" и ще заключи гордо: "българите ще се въздигнат". За това поне спор не може да има.

* * *

Създадени от два войнствени и мигриращи и един вече примирен, отдавна уседнал етнос, ние, българите, никога не сме имали страх от саможертвата - тя е била неотменна част от представите ни за чест и достойнство. За нас, българите, винаги е било срамно да се крием зад дебелите стени (вж. Извори), дори това да коства живота ни понякога, дори и днес.

За всички е така, с изключение на постоянно наличната, съвсем тъничка, но достатъчно арогантна прослойка, която вода от девет извора ще донесе, за да докаже, че край огнището и под юргана е най-сладко, какво тук значи малко срам - ни се яде, ни се пие, ни е женска болест.

Мисля си, че трябва да ни е наследство от траките конформисти тая прослойчица, която винаги е готова да продаде България и интересите на българския народ за малко сребърници, колкото за къща с висока ограда и три спални, с френска камина и по-дебел юрган. А стане ли напечено, ще се претрепят първи да стигнат до летищата, за да се изнесат безнаказано за чужбините.

Тази малка воняща прослойка от безродници, която сигурно от човещина винаги търпим, няма право да стои почтително днес по обяд до Гроба на Незнайния воин, защото ще го омърси.

А към всеки от нас и към всички нас, които сме всъщност българският народ, се е обърнал народният поет и никой още не го е казал по-вълнуващо, по-красиво и по-вярно от него: "Българийо, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях и те за теб достойни, майко, бяха".

Извори

"След като господарят император Михаил [IV (1034-1041)] потеглил на поход срещу България и нападнал Триадица [София], той стигнал и до Бояна [през лятото на 1041 г.]. Там имало прочути и воинствени мъже българи, а началник им бил така нареченият Ботко. Уповавайки се на своята храброст, те излезли да се бият вън от крепостта, сякаш се срамували да стоят вътре. Като се завързало сражение и започнала ожесточена борба, онези прочути българи били разбити . . .

Да ти разкажа и друга подобна случка. Има една крепост, наречена Мория [вероятно при днешното с. Ветрен, Пазарджишко] . . . Тя се владеела от българите. Багренородният император господар Василий [II (976-1025)] . . . стигнал до Мория, поставил бойни машини и започнал силно да я обстрелва, а след това направил и насип . . . Те [защитниците на крепостта] . . . измислили хитрост . . . удостоили с подаръци смели младежи и ги изпратили [при насипа]. А последните, като се промъкнали в насипа през предната дървена част, напредвали навътре с факли, смола и огнехвъргачки. Те запалили вътрешността и се отдалечили [при което изгорели всички византийски бойни машини] . . . Императорът огорчен се оттеглил, а жителите на крепостта останали и неподчинени, и непокорени."

Из "Стратегикон" на Кекавмен, ХI в.

"На Кера Тамара, дъщеря на великия цар Иван Александър, велика госпожа, съпруга на великия амир Амурат [султан Мурад I (1362-1389)], която му бе отдадена заради българския род . . . вечна [й] памет . . .

На протокилийника Приязд и на войводата Балдьо, които бяха убити за вярата на своя господар (вероятно цар Иван Александър), вечна [им] памет . . .

На всички боляри, малки и големи, поборници и сътрудници на благоверието и приятели на светата и божествена църква на българското царство, вечна [им памет].

На Семир, Йончо, Добромир, Иваншо и на всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра, вечна [им памет].

На Арцо, Трошан, Ратен и неговия брат Карач, Потръц, Ханко, Стан, Михаил, Богдан, Шишман, Ботул, Радослав, Воисил, Константин, Годеслав, Чръноглав [вечна им памет]."

Добавки от ХIII и ХIV в., Синодик на цар Борил 1211 г.

- Статията е публикувана във в. "Сега".

Бележка на редактора: Като безрезервно се съгласяваме с автора, че "способността за безусловна саможертва за родината е най-величавата черта на българския национален характер", няма как да не възразим на другото съждение - че "трябва да ни е наследство от траките конформисти тая прослойчица, която винаги е готова да продаде България и интересите на българския народ за малко сребърници..."

Всяка нация, етнос, племе си има своите герои и предатели. От миналото да вземем доброто и величавото!

Svejo Facebook Digg Web-bg StumbleUpon Yahoo! My Web Technorati del.icio.us Newsvine Google Bookmarks Reddit

E-mail на приятеля
Съдържание	http://www.bolgari.org//_bylgarite_shte_se_vyzdignat_-h-487.html

2011-06-02 22:04:20 От: 3

С коляно дясно земята докосни,глава склони и почит дай на миналото славно и гордите ДЕДИ!Амин!

2011-07-12 19:57:14 От: Стефан Йорданов

През 188 г. пр.н.е. край Кипсела траките разбиват войската на римския консул Манлий Вулзон, които се връщали от Галатия. Тракийските войни наброявали около 10 000 души, а римляните се връщали от битката при Магнезия (190 пр.н.е.), като за тази битка те
тръгнали с 30 000 войници. По-късно траките взимат участие във войните на Римската република и Римската империя, като са описвани като войнствено племе.

Добави коментар

Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот